Една от най-талантливите ни млади актриси Луиза Григорова-Макариев добива популярност с ролята си на Алекс в сериала "Стъклен дом" и доктор Вяра Добрева от "Откраднат живот".

Тя е родена на 7 юни 1990 г. Дъщеря е на Ивет Григорова, шеф на модна агенция "Ивет фешън".

Завършва 157 ГИЧЕ "Сесар Вайехо" и актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Пламен Марков.

Снимка: Личен архив

На 4 юни 2017 г. се омъжва за режисьора Мартин Макариев.

Работи като модел в Тайван. Още с първото си излизане по света печели международната рекламна кампания на преносимите компютри "Асус" в Тайван. В България е снимала учебни филми и корици, позната е като лице на "М-тел", "Андрюс" и много други.

Участва в сериалите "Стъклен дом" (2010 - 2012) - Алекс, "Откраднат живот" (2017 - 2018) - доктор Вяра Добрева,"Дървото на живота" (2013) - Яна, във филма "Привличане" (2018) - Диана и др.

Участва в постановките "Идеалният мъж", реж. Тиери Аркур, "Вуйчо Ваньо", реж. проф. Пламен Марков, "Заболяването младост", реж. Пламен Марков, "Белградска трилогия", реж. проф. Ивайло Христов, "Тирамису", реж. Николай Поляков, "Лодка в гората", реж. Мариус Куркински, "Скъперникът", реж. Лилия Абаджиева, "Евридика в подземния свят", реж. Стайко Мурджев, "Дванайсета нощ", реж. Тея Сугарева, "Лив Щайн", реж. Крис Шарков,"Бел ами", реж. Бина Харалампиева, "Пияните", реж. Явор Гърдев, "Kилър Джо", реж. Стайко Мурджев и др.

Има номинация за "ИКАР" през 2016 година за водеща женска роля - на Евридика в "Евридика в подземния свят", реж. Стайко Мурджев.

С Луиза Григорова-Макариев разговаряме за необходимостта от верен приятел, който да те свали на земята, когато си мислиш, че си "голямата работа", за магията на театъра, която те кара да играеш и за без пари, за добрите хора и лошите актьори, за високата летва - като си съпруга на режисьора Мартин Макариев, за предателството, за женското приятелство, за свободата, която възприемаш като отдаване...

Снимка: Личен архив

Луиза Григорова-Макариев - в една изповед пред Dir.bg:

- Луиза, беше доста малка, когато те връхлетя славата след сериала "Стъклен дом". Как се почувства?

- Помислих си, че съм "голямата работа" след "Стъклен дом", защото получих огромно внимание, рязко, от много страни, за което не бях подготвена. Въобще не очаквах, че ще има такъв бум този сериал. Мислех си, че ще е нещо, което никой няма да гледа, а имаше страшен успех и едно 19-20 годишно момиче просто се обърква.

С Асен Блатечки в сериала "Стъклен дом"

Мислех се за изключително важна, може би съм се държала арогантно на моменти, което не ми прави чест. Но този период от само себе си отмина.

Аз още в 12-и клас бях модел, имах вече кола, ходех с нея на училище и се обличах доста така - "като мацка" - с рокли, с токчета, с какво ли не, не знам какво съм си мислила... Представях си, че една жена трябва да изглежда така. След това разбрах, че няма такова нещо като "как трябва да изглеждам". За мен вече е изключително важно само какво правиш, как се чувстваш и какво предаваш на хората. А пък как изглеждаш, е най-последното нещо.

Във фитнеса (Снимка: Личен архив)

Снимка: Личен архив

Разбира се, грижа се, аз съм актриса, не мога да се запусна, напротив - ходя на процедури, на фризьори, на маникюристи... Но става въпрос, че никога не се старая да изглеждам "еди как си". Гледам да ми е топло и да ми е удобно, за да не настина, защото като настина, после трудно ще играя в театъра, няма да имам глас. (смее се)

- Твоят учител проф. Пламен Марков в НАТФИЗ ли те отрезви след сериала "Стъклен дом" - ти си още в академията по това време?

- Той ме извади от това, което хората мислеха за мен. Защото хората си мислеха, че аз съм моделката, която не може да играе, не могат да я вземат на сериозно, и ако играе нещо, ще е това, което играе в "Стъклен дом" - лигла.

Пламен Марков видя цялата ситуация. А мога да твърдя, че си ме обича много и му бях една от любимките в класа. И каза: "Няма да позволя това нещо да се случва с моята ученичка. И ще й помогна"! Взе ме в две-три сериозни роли. Даде ми ролята на Елена Андреевна във "Вуйчо Ваньо" на Чехов във Варненския театър, в "Господин Колперт" на Давид Гизелман в ДКТ "В. Друмев" Шумен аз бях разносвачът на пици, играх мъжка роля. Изобщо такива роли, в които хората да успеят да ме видят в другата светлина, в която той ме видя, за да ме приеме в академията. И да, това мисля че страшно много ми помогна за театралната ми кариера. Страшно много.

- Как се чувстваш сега в ролята на дъщерята в "Килър Джо" на режисьора Стайко Мурджев в Малък градски театър Зад канала?

- На мен ми е интересно винаги да участвам в представления на Стайко Мурджев, защото сме приятели и се познаваме от много години. Той е един от малкото режисьори и театрали, които много сериозно ме вълнуват и ме провокират да изляза извън себе си. Обикновено поставя задачи, които не всички актьори могат да си обяснят. Понякога актьорите не могат да схванат какво той иска от тях. Обаче ние с него някакси успяхме да създадем връзка между нас и за мен е изключителна провокация да играя подобно нещо.

С Малин Кръстев в постановката "Килър Джо", реж. Бина Харалампиева, Малък градски театър Зад канала

В случая играя едно американско клише на луд човек, който цял живот е тих, а след това взима автомата, влиза в училището, застрелва 700 души и окото не му мигва!

И това е нещо трудно. Ние се чудехме тя болна ли е, с аутизъм ли е? Да вкарваме ли недъзи, да не вкарваме ли недъзи, как да я направим? И осъзнахме и двамата, че всъщност нейната лудост е във вътрешната енергия. В прикритата вътрешна енергия. Нали казват, че тихите води са най-дълбоки.

Супер много се зарадвах на една моя приятелка, актрисата Елена Телбис, която дойде да гледа. Тя ми каза: "Аз седях на третия ред и видях в очите ти тая лудост, която искаш да постигнеш. Страшно ми хареса!" Това ми трябваше. Наистина представлението е брутално. Наистина има прекаляване в някои сцени.

Излизане извън това, което хората са свикнали да гледат на театър. Защото си казват: театърът трябва да възпитава. Да, обаче това е просто друг вид възпитание. Това е възпитание да се отвратиш от такъв тип хора. Да се замислиш следващия път като видиш по новините, че някой е извършил еди-какво си престъпление - убил е детето си и жена си и след това се е гръмнал, ама видиш ли, не се е уцелил точно в главата...

В постановката "Килър Джо", реж. Стайко Мурджев, (Снимки: Малък градски театър Зад канала)

Всичките тези неща обикновено ги подминаваме с: "О, ужас!" и продължаваме със следващата статия. А това представление има за цел да те накара след това, когато ти отглеждаш дете, когато ти комуникираш с хора, да внимаваш. И да го правиш така, че да не създаваш такъв тип хора. Така че, разбирам че има някои много скандализирани възрастни дами, които ми писаха и отворени и затворени писма, и всякакви. Но мен това просто единствено и само ме кара да смятам, че хората са все още твърде затворени.

- Публиката ли не е подготвена за такъв тип спектакли?

- Свикнали са да гледат само Възвишеното на сцената. Ама, животът не е само възвишено. А театърът в крайна сметка се занимава не с доброто. Театърът се занимава с проблемите, с ужаса. Така че аз съм изключително доволна, че направихме това представление такова, каквото е. Винаги ще го обичам и ще си го защитавам. А в крайна сметка пък и това си е нашата работа и разбира се, че ще я защитавам. И се надявам представлението да си намери публиката. Наистина. Защото все още я търси.

Често попадаме на страхотна публика, която разбира точно какво сме искали да кажем, намира хумора в цялото това нещо, защото това в крайна сметка е черна комедия и вътре има много хумор, ако го хванеш. Има и такава публика, която не го възприема.

- Кажи ми как стигна до трупата на Малък градски театър Зад канала? Как стана?

- Аз завърших НАТФИЗ през 2013 година, май месец. Юни месец отидох в Малък градски театър, познавах се преди това с Христо Мутафчиев и го помолих да ми уреди среща с директорката Бина Харалампиева, която не познавах лично. Подадох си молбата, отидох при нея в кабинета буквално за три минути. И просто й казах, че изключително много харесвам трупата на театъра, изключително много харесвам стила и представленията и за мен би било чест да бъда част от този театър. Казах й още, че аз сега завършвам и ако не бъда приета като част от тяхната трупа, предполагам че ще бъда на свободна практика, защото не искам да бъда част от никоя друга трупа.

Снимка: Личен архив

Тя ми каза: "Благодаря, ще видя какво ще се случи, не знам, не мога да ви обещая нищо." И юли някъде получих обаждане от театъра и ми казаха: "Мариус Куркински започва репетиции на пиесата "Лодка в гората" и ви кани за роля. Пък ние ви каним да станете част от театъра." Полудях от щастие.

- Разкажи за партньорствата на сцената и пред камерата. Кои са незабравимите ти партньорства?

- Партньорството е едно от най-важните неща. Дори когато си добър актьор, ако срещу теб има лош, е много трудно. Трябва да се създаде химия между актьорите, защото иначе просто нещата не се получават. Особено в по-тежките сцени, независимо дали са любовни или между майка и баща, или майка или баща и дъщеря и т. н. Човекът отсреща трябва да има истински очи.

Първите такива, които ми оставиха отпечатък за цял живот, са на Христо Шопов. В "Дървото на живота" имаше една сцена в кухнята, никога няма да я забравя, където моята героиня плаче, а той идва да я пита какво има. И тя, а-ха да му каже, се отказва. И там Христо ме погледна с такива очи, че аз просто си помислих: Няма как, когато някой те погледне така, ти да го изиграеш лошо, просто не можеш да го изиграеш лошо!

Снимка: Личен архив

Много добре играем с Владо Карамазов в "Идеалният мъж". Кой още ми е много на сърце? С Бойко (Кръстанов) в "Пияните" много добре си партнираме. Между другото с Пенко Господинов и с жена му Ася от известно време така се случва, че много често играем заедно. И с тях също създадохме през годините много добра партньорска връзка.

Но много ми е болно, че с Весела (Бабинова), с която пък толкова много се обичаме и сме най-добри приятелки, завършили сме един клас, работим в един театър, навсякъде сме заедно, а няма пиеса, в която да си казваме повече от две изречения. А толкова си мечтаем да ни вземат някъде, където да си партнираме истински! Защото ние на професионална сцена никога не сме си партнирали истински. И страшно много ни ядосва това.

Колаж: Юлиян Илиев

- А може ли обратното - един лош актьор да провали добрия?

- Мисля, че не може да го провали, но със сигурност може да смъкне нивото на цялото, защото и театърът, и киното са колективни изкуства. При тях няма един като е зле, другият пък да изпъкне - голяма работа! Като един е зле, сваля нивото. Това е положението.

И затова точно аз много се радвам, че се събрах с Мартин (Макариев), не само семейно и любовно, а и професионално. Защото ние и двамата сме изключителни перфекционисти в работата си и сме готови да си дадем, да си заложим последната дреха само и само да направим това, което искаме да направим по-добро, а не да се чудим как да откраднем и да го направим с малко пари, независимо какво ще излезе.

- Кои са твоите учители в професията?

- На най-много неща ме е научил Мартин. На най-много. В момента, в който излязох от академията, аз имах нулево кино образование. Това е огромен проблем. Там не ни учат на кино, въпреки че се казва Национална академия за театрално и филмово изкуство. Филмовото изкуство много липсва. Особено в сценичния факултет, който съм завършила.

Мартин буквално за една година ми даде толкова много, колкото аз не съм си представяла. Първо ми показа всичките филми от световната класика, които бях пропуснала да гледам. А те бяха много.

Снимка: Личен архив

Всичките режисьори, биографиите им, биографиите на актьорите, начините на игра... Какво ли не, какво ли не още! Благодарение на него в момента толкова много работя върху себе си и се старая. Защото той това го изтъква като много сериозен проблем на българския актьор - че не се грижи за себе си и за уменията си. И това е абсолютната истина.

Аз тренирам страшно много, за да мога да съм силна, да имам хубаво тяло, защото това е важно, ходя на езда, на стрелба, защото това е важно. Уча английски, защото това е важно. Всичките, всичките, всичките неща, които някак си повечето актьори пускат по течението и след това казват: "Ама холивудските актьори, виж, могат всичко, там ги учат на всичко. Не! И те го правят по самоинициатива. Просто тук не сме свикнали да го правим.

Преди това професорът ми в НАТФИЗ Пламен Марков. И разбира се, страшно много ми е дал Пенко Господинов, асистентът на Пламен Марков. Пенко е много различен от Пламен, обаче в много готина посока различен. Той някак си работеше надълбоко в душите ни и ни караше да правим неща, и да откриваме себе си там, където никога не сме се търсили.

- Разминаваш се с филма "Трейнспотинг", защото предпочитат Анжела Недялкова, което приемаш доста трагично, но влизаш като д-р Добрева в "Откраднат живот"...

- В началото след като загубих ролята в "Трейнспотинг" си казах: "О, не, това е ужас, ето аз повече никъде няма да бъда, никъде няма да ме вземат. Изпуснах шанса в живота си! Да, и малко след това разбрах, че всъщност не съм изпуснала нищо чак толкова. Разминах се с "Трейнспотинг", влязох в "Откраднат живот". В "Откраднат живот" бях много щастлива, срещнах много нови хора. Просто става въпрос, че приказката всяко зло за добро, нищо чудно да е истина.

С Наум Шопов в сериала "Откраднат живот"

- Какво имаш предвид?

- Защото не знам какво щеше да ми даде "Трейнспотинг" повече от това , което ми даде "Откраднат живот." Наистина. В крайна сметка той си има неговата публика, но тази публика е извън България. А аз продължавам да бъда българска актриса, която могат да вземат само в ролята на такава. Така че, играейки в "Трейнспотинг", докъде щях да стигна? До никъде чак толкова.

Докато, участвайки в "Откраднат живот", аз си бях на собствена територия, отново напомних за себе си и на зрителите, и на феновете. Отново се завъртя интерес около мен, а това винаги помага на актьора. Актьорът в крайна сметка трябва да бъде популярен, известен, и да се показва.

- Какво прибави към актьорската ти палитра д-р Добрева?

- Получих тренинг за работа. Защото "Откраднат живот" е голям маратон. Снима се много бързо. Когато играеш "доктор", имаш да научиш много термини. За мен това беше страшно интересно, медицината ми е много много интересна.

Аз цяла година посветих на 100 процента на "Откраднат живот". Много неща научих в медицината, които ми бяха много интересни. По едно време си седях вкъщи и като четиво вместо някоя книга, роман, пиеса, нещо, свързано с моята работа, четях медицински статии. Четях за симптомите на не знам си какво, за някое ново лекарство, което е открито...

С Наум Шопов в сериала "Откраднат живот"

Когато си четях текста за следващия ден, като видя някакъв термин, който не знам - влизам да го търся, разбирам какво е и покрай него ми излизат някакви статии. И започвам да чета теми, свързани с този термин. И на следващия ден отивам на снимки не просто с научен текст, а много добре знам какво ще правя, каква е операцията, къде трябва да бръкна, какво трябва да срежа, какво означава това... И всичко, всичко ми беше ясно! Много готино изживяване. Аз бях в съвсем друг свят. Чувствах се като доктор.

- Доколкото знам, ти си мечтала да следваш медицина?

- Бях в 12 клас, когато знаех, че искам да кандидатствам в НАТФИЗ страшно много и си казах обаче: "Ако не ме приемат, няма да страдам. Няма. Ще си кажа: значи, не ставам!" Eдна година ще взимам уроци по химия и биология, ще кандидатствам медицина и сигурно ще вляза. Бях сигурна че ще вляза медицина, защото това зависи не от качествата ти, а от това колко си учил! И тъй като на мен химията и биологията ми бяха любими, знаех, че влизам на 100 процента. И просто не ми е било писано да стана актриса! Обаче ми е било писано, така, че ето, стана!

С Наум (Шопов) страшно много се харесахме, страшно много си паснахме. Беше беше много готино това, че той се е колебал между двете и е избрал медицината, А аз съм избрала актьорството. И това си говорихме, че се допълваме като колеги на терена. Защото той ми помага за медицинските неща, аз на него за актьорските. Създадохме едно много готино приятелство. До ден днешен страшно много го обичам и харесвам, следя всичките му успехи, радвам му се, той се радва на моите, от време на време се чуваме.

- С кои проекти се зае след "Откраднат живот"?

- Заснех два филма, след като приключих. Единият вече излезе. Другият е на път да излезе. Първият се казва "Далеч от брега" на Коцето Бонев.

Във филма "Далеч от брега", реж. Костадин Бонев

А сега ще излезе "Имало една война" на Анри Кулев, където съм в главната роля. И изобщо случиха ми се някакви неща, които за мен са готини. Почнахме снимките на "Диви и щастливи". Не обичам, не обичам да се застоявавм на едно място.

- Театърът и киното - какво ти дава едното и какво другото?

- Театърът е просто друг тип удоволствие. Театърът е живото изкуство, но в България така е измислена цялата работа и система, че не се изкарват пари и това е огромен проблем. И, съответно, ако ти нямаш любовта към театъра, няма никакъв смисъл да го правиш. И аз го правя наистина единствено и само от любов към към живото изкуство.

В края на миналата година гостувахме с представлението "Бел Ами" в Кюстендил. Залата там е огромна, в театъра имаше 700 човека. Накрая като светна и започнаха аплодисментите като видях колко много хора има и колко много ни се радват... Ето, това е удоволствието, заради което го правиш цялото това нещо, за което хвърляме целия този труд, безплатен абсолютно.

В постановката "Бел ами", реж. Бина Харалампиева, Малък градски театър Зад канала

А пък киното и сериалите ни хранят, но са далеч не по-малко удоволствие от театъра. Киното за мен е огромно удоволствие, защото то остава и това е нещо, което е много важно, защото в крайна сметка театърът минава и заминава и след години никой не те помни. Не че задължително някой трябва да те помни, разбира се, ако си направил нещо важно ще те помнят, ако не - не!

Но киното е нещо, което ти оставяш за поколенията и всичко това, което даваш в момента, ни след много, много години може да се гледа и да бъде важно за хората.

- Филмовата компания Forward Pictures на Мартин Макариев, в която и ти си съдружник, спечели пари за високобюджетен филм от Националния филмов център. Разкажи за този проект?

- Това е един много мечтан проект на Мартин. Казва се "Сърцето на машината". Аз нямам особено голямо участие в него. В него няма женски роли, само мъжки. Това е една затворническа драма, инспирирана от някои истински събития, разказвани на Мартин, прибавени други художествени измислици и т. н. Сценаристът Борислав Захариев, продуцентът Александър Пенев и Мартин Макариев доста сериозно са се заели да осъществят този проект.

- Малко за сюжета: в България ли се развива действието?

- Да, действието се развива в България и е леко инспириран от филма "Изкуплението Шоу Шенк" - за освобождаването на духа, за изкуплението, за осъзнаването на греховете... Става въпрос дума за затворници в България по време на комунистическия режим режим, които работят на стругове в "Кремиковци". Действието се развива в един единствен ден - от началото до края на деня. Не искам да издавам интригата.

Колаж: Юлиян Илиев

- А знае ли се кои ще играят в главните роли?

- Има някои, с които се говори - със Захари Бахаров, с Владо Пенев, с Владимир Зомбори - все с много готини момчета.

Марто иска да направи нещо, което мисля, че в България до сега не е правено. А именно, да ги отдели за известен период от време, и то сериозен период, 2-3 седмици, в което те да прекарат времето си затворени заедно, за да могат да усетят какво значи да са затворници и какво значи да се познават до болка. Което според мен е изключително интересен начин да работиш с актьорите.

Общо играят към 20-ина души, а основните персонажи са към 10, защото те са затворени заедно в едно помещение. Всички работят на стругове, а двама са надзиратели. Може би сценарият леко прилича на пиеса. С Марто си говорихме, че дай, Боже, да стане успешен филм, би го направил след това и на пиеса.

Преди Нощта на театрите (Снимка: Личен архив)

- И на какъв етап е филмът в НФЦ?

- Сега трябва да мине финансова комисия и, както знаем, в НФЦ парите идват, когато някой реши. А кой е този някой, не знаем, така че, когато дойдат.

Не се знае кога точно ще пристигнат парите. Съответно кога ще може да се осъществи проектът, за да кажа кога евентуално ще излезе.

- А отпуснатата сума каква е?

- Някъде между 800 хиляди и 1.2 млн. И тъй като, предполагам, че това няма да е достатъчен бюджет за заснемането на филма, Мартин отново ще търси допълнителни пари.

Във филма "Диви и щастливи", реж. Мартин Макариев

- А какво стана с филма ви "Съдбовен контакт"?

- Това е филм в много, много ранен стадий. Големите проекти, вече започнах и аз да се убеждавам, отнемат страшно много време. "Докосване" е последният вариант, върху който работим като заглавие по филма за Царичина.

В НФЦ сме кандидатствали 2-3 пъти и два-три пъти ни отказват. Казват, че няма значимост този проект за България. След като за тях няма значимост този проект, но за нас има, отново за пореден път ще се борим.

Колаж: Юлиян Илиев

- А проектът "Блек файлс" докъде стигна?

- "Блек файлс" вече се превръща в сериал. Имаме на наша страна страшно много копродуценти. Мислим да го направим международен, с участието от много различни държави. "Нова телевизия" е с нас. И, общо взето, отново си отнема време. Когато се прави сделка между толкова много държави, всяка държава иска нещо и организацията и документацията става толкова грамадна, че работата по проекта може да отнеме години, може да се окаже накрая, че аз съм пораснала твърде много за ролята и да трябва да участвам само като продуцент. Което за мен няма проблем, важното е да се прави изкуство, пък под каква форма аз ще участвам в него, няма значение.

Би трябвало догодина, ако всичко върви наред, да се започнат някакви снимки. Ако стане догодина - стане, ако не стане - следващата, и така.

- Вече започнахте снимките на "Диви и щастливи" в края на миналата година?

- Да, снимките ще бъдат на два етапа. Първия етап вече го преминахме, беше във Варна, в края на септември месец. Заснехме една голяма екшън секвенция от филма, която се развива към края на филма и е много зашеметяваща. Не искам да звучи като някакво хвалене, но в страшно много неща сме първи в България, което мен изключително много ме радва. Защото просто имаме хъса и желанието да се борим и да направим нещо хубаво.

И в случая за първи път ще направим някакъв доста сериозен екшън. Такова нещо българско не съм гледала. И това страшно много ме кара да се гордея. Отново сами си събираме парите, нямаме никакво финансиране. Яна Маринова, Александър Сано и Мартин Макариев са продуцентите на филма. Борят се, борят се, и в крайна сметка ще се преборят. Вече започнахме, така че нещата са доста позитивни. Сумата за този филм е седемцифрена. Парите вече са на път. Така че, няма да се правят никакви компромиси.

- Казват, че било нещо в стила на "Телма и Луиз"? Тази препратка радва ли ви или ви дразни?

- Да, ние от "Телма и Луиз" сме инспирирани, въобще не ни дразни, много ни радва, че хората също правят този паралел.

С Яна Маринова в "Диви и щастливи", реж. Мартин Макариев

Тенденцията в киното последните години е да се изкарват силни женски персонажи. Вече жената да е силната, не мъжът. И ние също следваме тази тенденция, защото също вярваме в това, че жените не са по-малко силни от мъжете.

Тук става въпрос за едни две обикновени жени, абсолютно обикновени. Да, с големи мечти, но обикновени жени. Моята героиня Мила работи в колцентър, а тази на Яна - Боряна - е чистачка в скъпи имоти. Без да иска Яна отвлича едно богаташко синче, англичанин, и идва за помощ при мен. И уж да се опитаме двете да разплетем кашата, я заплитаме толкова много, че ни се налага да тръгнем да бягаме из страната.

И двечките попадаме в много луди ситуации, с които трябва да се справят, трябва да избягат от закона и какво ли не. Но те намират в себе си силата и дори се забавляват с цялото това нещо, за да се измъкнат от кашата, която са забъркали. Но тъй като са обикновени жени, както казах, се забъркват все повече и по-надълбоко, правят все по-големи грешки и глупости и в края на краищата си получават заслуженото.

- Какви са ролите на Дария Симеонова, на Александър Сано?

- Дария играе агент, Сано играе агент, а двете с Яна сме бягащите от закона жени. Имаме един чуждестранен актьор във филма - Базил Айденбенд, заради който филмът ще е и на български, и на английски. Защото, когато комуникираме с неговия персонаж, сме на английски, иначе помежду си говорим на български. И това ще ни даде възможност да продадем нещо българско в чужбина.

Защото в чужбина, ако е само на български, не го искат, но когато е на "dual language", на два езика, много повече са заинтригувани от продажбите и дори вече имаме разни предложения от разпространителски компании само на база трейлъра, и това, което сме заснели.

С Яна Маринова и Александър Сано по време на снимките на "Диви и щастливи", реж. Мартин Макариев

- Интересно ми е как се чувстваш като съпруга на режисьор като Мартин Макариев?

- Предизвикателство е. Имам вече много високо поставена летва. Неговите очи са тези, които ме гледат винаги много критично, много изпитателно, когато съм на сцената, когато съм пред камерата. Това едновременно ми дава много стимул, и ме притеснява, защото аз много искам да му се харесам, да направя това, което той е поискал.

Със съпруга си Мартин Макариев (Снимка: Личен архив)

Понякога, примерно, когато снимаме заедно, той тръгва да ми каже нещо за персонажа - идва, спира, млъква, и ми казва: "Оф, нищо." И си тръгва. И аз се побърквам: "Кажи ми какво искаш да ми кажеш?" Няма. Той просто е такъв. Мартин е много добър психолог. Той успява по такъв начин да те изнерви самия тебе, че персонажът ти да се храни от това. По такъв начин успява винаги да ти каже всичко или пък да не ти го каже, че ти да го направиш по точния начин.

Виждала съм, между другото, лоши актьори, които при Мартин играят добре. Това ме озадачава изключително много. Но той успява да измъкне всичко. Което е страхотно.

- Теб как те режисира, когато снимате заедно?

- Мен ме режисира отдалече. Още от вкъщи. Ние с него, когато ще снимаме нещо, говорим непрекъснато и само за това. Ние като цяло говорим главно за кино, за изкуство, за театър... И когато ни предстои нещо заедно, говорим, говорим, говорим много дълго време за персонажа, за ситуацията, за историята, за биографията, за всичко. Толкова много, че когато отида на терен, аз вече знам достатъчно, че нямам нужда нещо да ми се говори. И затова той обикновено на терен само ме поглежда и аз знам какво иска.

- Разбирате се с погледи...

- Само това е. Или понякога ми казва: "Засили, обери. По-бързо по-бавно". Нищо повече.

Мартин Макариев (Снимка: Личен архив)

- Като навигатор...

- Да, като навигатор... Защото ние вече сме стигнали до това, което и двамата искаме да постигнем.

Аз на моменти се изгубвам, като всеки актьор. И го моля: "Кажи ми, кажи ми тук нещо за персонажа! Но той ми отговаря: "Ти знаеш за персонажа много повече от мен, просто го направи." И аз го правя.

- Как си почивате двамата? Как ви минава една вечер, един уикенд? Обичате ли да си приготвяте храна вкъщи?

- По-рядко си готвим. По-често ходим в ресторанти или си поръчваме храна вкъщи. Гледаме филм почти всеки ден - различни филми или сериали или каквото и да е. Ходим на театър. И общо взето - това е.

- Пътувате ли?

- Напоследък имаме страшно много работа и не пътуваме. Но това ми е любимото нещо. Аз обожавам да пътувам. И, да, имаме тесен кръг от хора, приятели, с които се събираме много често. Спряхме, така, да ходим много по дискотеки. Предпочитаме ресторант, бар, нещо по-тихо, така че да можем да си говорим. Обградили сме се единствено и само с хора, които са в нашата сфера, за да можем да си говорим на спокойствие за нашите неща.

- Разбиваш абсолютно мита, че няма женско приятелство. Много близка си с Дария Симеонова, с Весела Бабинова, не сте класическите актриси - с подмолни удари и съперничество между вас, те двете ти станаха кум и кума на сватбата... Как тръгна вашето приятелство?

- С Весела е любов от пръв поглед. Влязохме в НАТФИЗ, видяхме се и оттогава досега не сме се отделяли вече 10 години. С Дария се засякохме след НАТФИЗ, в пиесата "Тирамису" на Николай Поляков в театър "София". В началото, в академията, не се харесвахме, незнайно по какви причини, не мога да кажа. Ей, така, просто за всеки случай да не се харесваме. (смее се) Обаче на репетициите на "Тирамису" се опознахме и станахме страшно близки.

С Дария Симеонова по време на снимките на "Диви и щастливи", реж. Мартин Макариев

Иначе в НАТФИЗ, в нашия клас, ние бяхме една групичка от пет момичета, които бяхме неразделни. Навсякъде заедно. И като цяло аз много харесвам женското приятелство. И до ден днешен се събираме. Вече сме само 4, не сме пет. Който не е трябвало да бъде там, отпада. И до ден днешен обожаваме да се събираме. Имаме си женски вечери.

На сватбата с Мартин. Кумуват Дария Симеонова и Весела Бабинова

И половинките сме ги приобщили в групата. Има нещо, което е като правило - жената влиза в компанията на мъжа. При нас е точно обратното - ние събрахме мъжете ни, запознахме ги и сега и те са приятели. Благодарение на нашето приятелство. Ето че и този вариант съществува.

- Но казваш, че плачеш често. Защо?

- За какво ли не. Аз съм страшна ревла. От тези хора съм, които не могат да си сдържат емоциите. И не знам за добро ли е, за лошо ли е. На сцената със сигурност помага.

Много съм чувствителна. Разплакват ме непрекъснато страшно много неща. Имаше един период, в който си казвах: "Ти трябва да си мъжко момиче, трябва да се криеш, трябва да не го показваш!" Но в един момент просто си казах: "Защо пък? Какво пък чак толкова лошо?"

- В какви моменти най-често си поплакваш?

- На филми, най-малкото... Когато искрено казвам на някого, че го обичам, също ми се насълзяват очите. Дори на майка ми.

Снимка: Личен архив

Страшно съм състрадателна и жалостива и по улиците редовно ме разплакват разни неща. Най-вече възрастни хора в ситуацията, в която се намират. Дори много често ми се случва да искам да помогна - независимо дали парично или да купя на някого на улицата нещо. Става ми толкова неудобно от това, че започвам да плача, че си казвам: "Този човек няма нужда от моето състрадание." И помолвам, примерно, Марто да го направи, вместо мен, за да не се излагам...

- Била ли си предавана?

- Е, да, много пъти. И от приятели, и от гаджета съм била предавана - неведнъж и два пъти...

- Това не ти ли създаде комплекс, че всеки момент ще те предаде някой, на когото много държиш?

- Ти ако живееш с тоя страх, то всеки момент може да ти падне и тухла на главата. Знаем го това. Не можеш да живееш в страх. Трябва да продължаваш напред, освен това, аз съм зодия Близнаци и съм идеалистка. Общо взето вярвам, че всичко може да е прекрасно. И се старая да бъде такова. От моя страна. Вярвам, че и семейството, и любовта, и работата, и приятелството, всичко може да бъде перфектно. Стига да даваш достатъчно много от себе си и да вярваш... Многото вярване те убива в някакъв момент. Но, изправяш се - и продължаваш.

Снимка: Личен архив

- Какво си правила и би могла да направиш за любовта, за любимия човек?

- За любовта правя всичко. За мен любовта е най-важното нещо в живота. Каквото и да ми се случва, без любов не мога да живея. Може да нямам работа, може да нямам пари, за болести, разбира се не говоря - да не дава Господ. Но останалите неща са ми лесни за преодоляване, когато имам любов. И когато давам любов. Много обичам да давам любов. И да я давам така - в огромни количества!

За някои хора в живота ми, досега това е било досадно. И не са го харесвали, било им е твърде много. Но пък човек си намира неговия човек, неговата половинка. Мартин е доволен на всичката тая любов, която му изсипвам на главата. (смее се)

- А колко от свободата си би преотстъпила в името на любовта?

- В постановката "Пияните" на Явор Гърдев, моята героиня говори точно за това, че свободата всъщност е отдаване. Че да си свободен, означава да си дадеш сърцето веднъж и завинаги на някого. А не - "аз нищо не ти дължа, ти нищо не ми дължиш, аз съм свободна - ти си свободен." Това не е свобода.

В "Пияните", реж. Явор Гърдев, Малък градски театър Зад канала

Истинската свобода е да се отдадеш на някого и аз също разсъждавам така. Защото аз нямам нужда от друго, когато съм с Мартин. Не изпитвам нужда и желание за нищо, нищо, нищо друго. Аз мога да седя с него 24/7 и това да е. И да съм щастлива. Така че за мен това е свободата, защото в момента духът ми се чувства свободен, защото не се притеснява той сега къде е какво прави. Той не се притеснява аз къде съм и какво правя, защото до такава степен се обичаме и сме свободни в тази любов, че знаем че никой няма да направи грешка.

- Във вашата професия изкушенията са доста. Ревнива ли си? Той ревнува ли те?

- Става въпрос, че аз съм спокойна, затова че знам, че той няма да ме предаде. А иначе, че на него ще му се качи на главата всяка втора актриса... Предполагам, да. Аз също смея да твърдя, че съм атрактивна жена и също ми предлагат любовта си и други хора. Но това е нашето доверие и нашето спокойствие, че аз не я приемам тая любов, която ми предлагат. Иначе, разбира се, че ми се случват какви ли не неща.

И разбира се, че той, като отиде някъде да снима, и го няма, примерно, един месец и аз почвам: "А-а-а, там сигурно всичките актриси много те обичат, не знам си какво си..." Ама, то това е съвсем нормално... (смее се)

Да, но за сметка на това пък той винаги успява да ми каже две хубави думи. И аз се успокоявам. Освен това Марто не е от този тип хора дето много ходят по заведения, по дискотеки. Той като отиде да работи и обикновено колегите отиват на дискотека, той се прибира. И това е още един плюс. Не пие, не пуши, въобще злато... (смее се)

Колаж: Юлиян Илиев

- Какви са мечтите ти?

- Аз си мечтая най-вече за това да успеем да направим много големи проекти, които да станат наистина значими, да изкарат България от това, в което е затънала. Не е истина, че ние тук не сме добри професионалисти. Има страхотни, на световно ниво, хора в изкуството и искам да отворим вратите към България от света, за да видят, че си заслужава да се работи с нас и че и ние можем да направим големи неща. За това си мечтая.

- Вярно ли е, че ходиш в църква да се молиш да бъдеш добър човек?

- Да, вярно е. Това са много лични неща. Най-важното е, човек да бъде добър, защото в крайна сметка ние сме за много кратко тук и ако не дадеш най-доброто от себе си...

- Може ли един лош човек да бъде прекрасен професионалист, актьор или режисьор, и всички да забравят лошотията му?

- Да, може да бъде професионалист, но никой няма да забрави, че е лош човек. Има много такива, които са страшни гадове и са талантливи.

Сцената е страхотна лупа и ти като си лош човек много ти личи, много. Просто като седна в салона, защото аз много обичам да ходя на театър, и много прозират проблемите на всичките актьори, всичко си излиза...

С Яна Маринова във филма "Диви и щастливи", реж. Мартин Макариев

- Може би понеже имаш информация за колегите си...

- Не, без информация. Трябва да имаш способност да разпознаваш хората, която аз твърдя че имам, защото много често от пръв поглед разбирам кой какъв е. И много често, тъй като Мартин страшно много се предоверява, защото той е човек, който много вярва в доброто и много вярва, че няма да го предадат, няма да го измамят. Той е човек на честта. Примерно, за него договор означава "да си стиснете ръцете". И за него това означава наистина "договор" - "стиснатата ръка". Той смята, че ако някой му е казал "Да!" и му е стиснал ръката, това е закон.

И се сблъсква всеки път с това, че, особено в България, това далеч не е закон и рицарството отдавна не съществува. Много често, човек, който го виждаме за първи път, и Мартин започва да му се доверява на 100 процента, аз казвам: "Недей, виждам го!" "Недей! А той: "Не, ти си предубедена, ти си с предразсъдъци, ти това, ти онова!"

Снимка: Личен архив

Ела да видиш известно време по-късно: "Да, права беше!". Права съм, да, много ги разбирам хората! Не знам, някаква интуиция може би.

И заради това, като гледам на сцената, просто виждам как някои хора не са честни. А там трябва да си много честен, сцената е лупа.

- Не са честни, в смисъл?

- Да, лъжат на сцената. В това, което правят в момента, ме лъжат, и го играят, не го изживяват.

 - Имаш ли все още сценична треска, какво правиш преди да излезеш на сцената?

- Кръстя се, преди да изляза на сцената, което не ми сваля сценичната треска по никакъв начин... Но имам сценична треска, когато ме гледа някой, на когото държа, и когато имаме премиера. Това са ми моментите. Иначе се притеснявам, но не е треска, а някакво вълнение.

Снимка: Личен архив

- А някакъв ритуал, освен да се кръстиш?

- Е, не, това е достатъчно. (смее се) Направо се прекръствам и излизам - каквото, такова!

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА