Една от безспорните звезди на българското кино и театър Теодора Духовникова е родена в София. Завършва престижната Класическа гимназия в София. След това през 2001 г. завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" - специалност актьорско майсторство за драматичен театър в класа на професор Снежина Танковска. Най-известните й роли в театъра са Саломе в "Саломе" на Оскар Уайлд, режисьор Стоян Радев, Магдалена в "Домът на Бернарда Алба" от Лорка, режисьор Възкресия Вихърова, Люсинда в "Лекар по неволя", от Молиер, режисьор Мариус Куркински, Доня Елвира в Дон Жуан от Молиер, режисьор Александър Морфов, Мерилин в "Ръкомахане в Спокан" от Мартин Макдона, режисьор Явор Гърдев, Мария в "Процесът срещу богомилите" от Стефан Цанев, режисьор Маргарита Младенова, Регина в "Лисичета" от Лилиан Хелман, режисьор Бина Харалампиева, Маря Лвовна в "NEOдачници" от Максим Горки, режисьор Иван Панталеев, Лора в "Бащата" от Флориан Зелер, режисьор Диана Добрева и много други.

Играе на сцената на Театър 199 в постановката "Гарванът" от Калина Попянева.

Духовникова участва в множество български филми. Има забележителни роли като Божура в сериала " Дървото на Живота", Катя в "Събирач на трупове", Ана във "Вездесъщият", Биляна в "Дъвка за балончета", Елица Владова в "Под прикритие", Виктория в "Откраднат живот", Маргарита в "Прогноза", Лисавета в "Капитанската дъщеря", в "Сляпата Вайша" тя е българският глас на разказвача, Алма в "Бойка: Фаворитът" (САЩ, България) и много други. Има няколко номинации за Икар, Аскеер, Годишните награди на киноакадемията у нас. Носител е на наградата "Аскеер" ролята си в "Ръкомахане в Спокан" и "Златна роза" за най-добра женска роля като Ана във "Въздесъщият" през 2017 г.

Жена на годината - 2018 г. в категория "Актриси".

Актрисата е и в главната роля на новия сериал "Дяволското гърло", който предстои да тръгне по NOVA.

С Теодора Духовникова разговаряме за силата да простиш на приятел, който те е предал, за радостта от споделената и мъката от несподелената любов, която те кара сам като куче да ближеш раните си, за смелостта да се оттеглиш от сцената, когато разбереш, че е дошло времето, за вярата в Господ, който винаги в трудни моменти ти помага...

Теодора Духовникова в едно уникално интервю - изповед - пред Dir.bg:

- Теодора, направи много интересни роли напоследък. Взе приза "Жена на годината" - 2018 в категория "Актриси". Как изпращаш годината?

- Хубави неща ми се случиха и в киното, и в телевизията, и на сцената на Народния театър, на който много държа и подхождам много отговорно. Когато ми връчиха Наградата "Жена на годината" в категория "Актриси", която е за цялото присъствие през годината, благодарих на всички режисьори, които ми гласуваха доверие, защото това е много важно. На Илиян Джевелеков за "Вездесъщият", на Станислав Тодоров- Роги за "Дъвка за балончета", защото пък този филм осъществи много хубава връзка с публиката - около една година след премиерата, във Варна, направиха извънредна прожекция за над 1000 души. Толкова голям интерес имаше от страна на публиката. Хареса си го, припозна си го.

С Велислав Павлов във "Вездесъщият", реж. Илиян Джевелеков

В сериала "Откраднат живот" се включих в последните 15 серии. Радвам се, че скоро предстои излъчването по Нова тв на един сериал, в който целият екип - режисьорите, операторите, сценаристите, Владо Карамазов, аз и всички актьори вложихме много сърце, душа и труд - "Дяволското гърло". Той е криминален, но темата не е просто кой е убиецът. Покрай това разследване се прави психологически портрет на цяло едно общество. Кои са страховете му, враждите му, любовите му.

В театъра направихме постановката "Лисичета" на Лилиан Хелман, за която изобщо няма билети. С екипа и режисьорката Бина Харалампиева получихме много номинации и награди "Аскеер" и "Икар". Голяма радост за нас в Народния театър, е срещата ни с Иван Пантелеев и спектакълът "НЕOдачници" в който участваме, който пък стана "Спектакъл на годината".

В "Лисичета" от Лилиан Хелман, реж. Бина Харалампиева, Народен театър

Плакат на постановката "Лисичета" от Лилиан Хелман, реж. Бина Харалампиева, Народен театър

Сега направихме един много нежен и хубав спектакъл - "Бащата", посветен на 60-годишината на един от най-големите ни актьори - Владимир Пенев. Режисьор е Диана Добрева. Получи се нещо вълшебно. Публиката много харесва този спектакъл, защото е различен.

С Владимир Пенев в постановката "Бащата", Народен театър

- Пристрастна ли си към някоя от героините си?

- Обичам всичките си героини. Не мога да бъда пристрастна. Наистина. Толкова много съм им дала, мислила съм ги, тревожила съм се. Обичам ги наистина. Те са различни, много различни, нямат нищо общо. И като казвам "различни" , това не означава хората да казват: "Боже, това Теодора ли е? Не можах да я позная! Такова превъплъщение!" Това вече не е модерно, никъде по света не се прави. Освен в някакви специални жанрове. Но това все пак са различни жени. Защото най-важното за една актриса е да разбере как мисли нейната героиня. И когато разбереш начинът й на мислене и ти, като актриса, започваш да реагираш по различен начин, държиш се по-различен начин, говориш по различен начин, ходиш по различен начин.

Всичко започва от мисълта.

Ана във "Вездесъщият" е овладяна, изящна, счупена отвътре. Нейното мълчание е като бомба със закъснител. С голяма мощ. Беше сложен образ.

Биляна от "Дъвка за балончета"е джаста праста, изобщо не знае какво иска, по-инфантилна е.

Плакат на филма "Дъвка за балончета", реж. Станислав Трифонов - Роги

С Иван Юруков на снимачната площадка на "Дъвка за балончета", реж. Станислав Трифонов - Роги

С Иван Юруков - последно преглеждане на текста преди снимки в "Дъвка за балончета", реж. Станислав Трифонов - Роги

Виктория в "Откраднат живот" е много силна жена. Сценаристите ми казаха, че няма да се натиска излишно на темата за рака. Защото е говорено вече за това в сериала. И не е хубаво да се спекулира излишно с толкова тежки теми. А и Виктория върви все по-добре със здравето си. Харесва ми Виктория. Харесвам специфичната ирония, която имат двамата с Виктор. И това, че не се отказва от живота. Напротив, много активно живее. Колкото - толкова. Много ми харесва и това, че не е натокана красавица. Такива съм играла, знаеш - Божура в "Дървото на живота", например... Така, че ми беше интересно това да го направя.

А Мия в "Дяволското гърло" - ще я видите. Тя е като острие. Каквото реши, това се случва.

В сериала "Дяволското гърло"

С Владо Карамазов в сериала "Дяволското гърло"

- Как избираш коя роля да приемеш? Как избираш героините си?

- Интуитивно. Никога не казвам веднага "да". Оставям си няколко дена да помисля и наистина много мисля през тези дни. Представям си екипа, представям си ролята, представям си аз дали мога да го направя. Как точно бих искала да стане. Какъв е шансът да се получи или да не се получи. Понякога е риск.

Всъщност... сега се сещам... Някой беше казал: "А, ама хайде сега, все вие само снимате, все вие играете..." Но хората не знаят колко много неща съм отказала. Тези роли, които хората виждат - още толкова аз не съм приела. Защото ми се сторило, че не е "моето" или, че става прекалено или, че е едно и също и вече това съм го правила... Много е трудно в реалността, в която днес живее българският актьор да се отказват роли. И все пак аз съм отказвала много предложения. А за това, че ми предлагат да играя, мога само да се радвам. И да благодаря.

- И кое е все пак решаващото дали да приемеш или не една роля?

- Трябва да ме вдъхнови, екипът е много важен за мен, актьорите. Посланието, аз много си падам по посланието. За добро или за лошо, обичам такива неща. (смее се) И винаги се опитвам, колкото мога, разбира се, да бъде максимално добре. Защото вярвам, че публиката трябва да се уважава и не трябва да й се поднасят евтини неща, с които тя да се заглавичква, да ръкопляска и да я учиш на лош вкус.

- Как се подготвяш за една роля? Смяташ ли, че трябва да личи твоятa личност в героинята ти, или трябва да се превъплъщаваш до неузнаваемост...

- Личността винаги личи. В края на краищата точно личността прави един актьор по-различен от друг. Но аз не харесвам актьори, които винаги играят едно и също нещо. Това изобщо не ми е интересно. Трябва да бъдеш различен, ако си достатъчно талантлив, разбира се, и да, не е нужно да си непременно неузнаваем.

- Може би затова работите толкова добре с режисьорката Бина Харалампиева, защото изповядате едно и също виждане по този въпрос?

- Връзката ми с Бина е повече от актьор - режисьор. Аз изпитвам изключително доверие към нея, когато репетираме. И никаква съпротива. Ако тя ми каже: "Отвори прозореца и скачай!", отварям прозореца и скачам. И после мисля. Репетирам с нея безразсъдно, непредпазливо, изваждам всичко, което тя иска, от дадена сцена. Аз винаги давам и малко в повече, за да може тя да реши кое точно й върши работа. Много трудно се постига такава връзка и такова доверие между актьор и режисьор.

Сега започваме, живот и здраве, една нова пиеса с нея, в Народния театър - "Когато гръм удари, как ехото заглъхва".... Много се вълнувам! Това ми беше голяма мечта - да играя Яворов. Досега никога не съм играла. Сега ще ми се случи и затова безкрайно се вълнувам.

- Пишеш ли биографии на героините си, за да видиш какво й се е случило преди?

- Не, такива неща ни караха да правим в НАТФИЗ. Мисля, че е абсолютно излишно. Не е нужно да пишеш. Достатъчно е, въпреки, че всеки актьор си има свой подход, да си помислиш кой е твоя герой , през какви неща е минал. И в какво самочувствие се намира в момента. Това е много важно - самочувствието на героя! Ето, Виктория от "Откраднат живот" какво самочувствие има? Тя няма тоя блясък в очите, както Божура от "Дървото на живота". Нали? Колко е важно!

Божура в сериала "Дървото на живота"

Това говореше Крикор Азарян. Винаги мислете за самочувствието на героя. Дали съм в позиция на: "Аз го обичам, а той мене не." Тогава самочувствието е едно. Или: "В мен са влюбени всички, изобщо не ме интересуват!" Нали, веднага става друго! (смее се) Ето, такива неща повече вършат работа и повече помагат. Важно е, да си представиш пътя на този човек, който играеш, какъв е бил и защо. От какво го е страх?

- Кои са твоите учители в актьорството?

- Много странно ще ти прозвучи сигурно. Защото като питаш актьори за техните учители, те по всяка вероятност ти казват имена на големи български артисти и актриси, които са или по-възрастни или са починали. Аз ще ти отговоря много честно. Моите учители са актьорите, с които играем на сцената в Народния театър - Юлиан Вергов, Александра Василева, Владимир Карамазов, Мария Каварджикова, Ана Пападопулу, Деян Донков, Иван Юруков, Христо Петков, Радена Вълканова, Валентин Ганев, Дарин Ангелов, Снежина Петрова, както и режисьорите ни тук. Защото ние заедно се учим един от друг на театър, на добър вкус, на мяра.

С Деян Донков в "Дон Жуан", Народен театър

С Юлиан Вергов обсъжат предстоящо представление (Снимка: Владо Карамазов)

Много е важно да не се прекрачва мярата. И ние много се интересуваме - гледаме какво се случва в чужбина - и в театъра, и в киното. Опитваме се, колкото може в условията тук, това да го правим. Взискателни сме към себе си и към другите. Моите колеги се държат изключително критични към мен, когато не играя добре с заедно тях. Много изискват. И аз от тях също. И така взаимно си ставаме и учители, и ученици - и растем заедно.

- А какво си спомняш от влизането ти за пръв път в тази гримьорна?

- Ванча Дойчева. Светла й памет! Това е била иконата на Народния театър. Най-голямата красавица. Най-ухажваната. С най-хубавите роли, и то страхотни роли, не просто на красавица. С много хубав личен живот, любовта й с професор Шойлев е пословична. Била. И като я видях тук и че ще бъда в нейната гримьорна, направо ми идваше, не знам, да се отвори земята и да се скрия в нея!

- Как те посрещна тя, прояви ли ревност към младостта ти?

- Аз имах много ниско самочувствие като влязох в този театър. За разлика от много млади хора, които сега започват и виждам, че нямат такива "проблеми" като респект към предишните поколения... Което може и да е хубаво, защото ние се поизмъчихме. Може и да не е. Не знам. Те да му мислят. Но Ванча Дойчева се държа страхотно и ми каза много хубави неща. Изградихме прекрасна връзка двете през годините, когато аз бях млада актриса, а тя - актриса, звезда на този театър.

Ако човек е уверен в себе си и в пътя си, и като знае кое е неговото, не може да се страхува, че някой идва и ще му го вземе. Само неуверен и объркан човек може да се държи по този начин. Аз самата винаги съм се държала добре с много, с почти всички млади актриси, които са идвали след това. И никога не съм мислила, че ще ми вземат хляба. Ако съм се държала лошо с някоя, е било провокирано от нещо съвсем друго, от нещо, което не ми е харесало и което е направила лично към мен, или към някой мой близък, или към професията. А не от страх от някаква конкуренция! И много съм помагала на младите актьори. Наистина съм помагала.

- С кого от партньорите си, се чувстваш най-добре на сцената или пред камерата?

- В момента, на този етап от живота си, се чувствам най-щастлива и пълноценна с актьорите, с които играем заедно в представлението "NEOдачници" на Народния театър. В него участват почти всички актьори, от които се вдъхновявам в момента.

С Юлиан Вергов и Владимир Карамазов в "Идеалният мъж" (Снимка: Народен театър)

С Калин Врачански в "Гарванът", реж. Явор Гърдев, Театър 199

Така е направен спектакълът, че ние всички сме на сцената през цялото време, самите актьори са и зрители. Tи се изправяш и играеш пред колегите си и пред публиката. И просто си личи, че на нас ни харесва да бъдем заедно, да играем заедно и се вдъхновяваме един от друг. А аз по принцип имам щастието да играя с най-интересните и най-добрите български актьори. Обичам да играя с тях и те обичат да играят с мен.

- Вълнуваш ли се преди да излезеш на сцената, с толкова опит, имаш ли още сценична треска?

- Вълнувам се, но не е неконтролирано вълнение. Имало е моменти, в които толкова много се притеснявах, че започвах да играя безобразно зле. И си поставих за цел това вълнение да се трансформира в нещо градивно. С годините все повече успявам... Защото от паниката и страха актьорът само губи на сцената. Не показва нищо от това, което може и което е репетирал.

- Колко време ти е нужно да се подготвиш за снимачната площадка или преди спектакъл?

- Аз съм дисциплинирана актриса. Никога не си позволявам да не съм спала, да изглеждам зле, да не съм спортувала преди спектакъл или снимки. Никога не пия преди представление предишната вечер, по-предишната. А пък за снимки съвсем, изобщо спирам. Дори и чаша вино не си позволявам, нямам предвид да се наливам. И поддържам една непрекъсната физическа и психическа кондиция, така че да съм в състояние, когато изляза на сцената или застана пред камерата, хората да видят това, за което са си дали парите. Това, което се очаква от мен в тази роля.

- Кажи честно, това влизане и излизане от роля в роля, не е ли изтощително, дори шизофренично?

- Изтощително е. Но не трябва да е шизофренично. Не мога да понасям позичката на някои актьори: "Ох, не мога да изляза от образ!.." Ама ти сериозно ли? То вече са минали 20 часа, един месец от тия снимки... Това е такава поза! Само актьор с много ниско самочувствие и с огромно, крещящо за съчувствие его, може да каже такава глупост. Актьорът затова е актьор, защото играе. И ние можем наистина много лесно да предизвикваме емоции в себе си и да ги преживяваме. И толкова лесно, колкото ги извикваш в себе си, трябва и да можеш да ги пускаш да си ходят.

С една от любимите си книги (Снимка: Личен архив)

Наистина, има дълги процеси на снимане на някои филми, и да, когато дълго време зациклиш, когато наистина навлезеш дълбоко в това, което правиш, може да потънеш в твоя герой, наистина. Но това я се случи веднъж в актьорския ти живот, особено у нас, я не. И е някаква тотална поза или шизофрения да не можеш да се отърсиш от "убиеца" в себе си или от урода, който играеш. Или от " тежко болната", или от "изнасилената"... Нали, това е несериозно...(смее се)

Няма спор, изтощително е, и затова в края на сезона, не знам за колегите ми, но аз съм с изключително разбита нервна система. Много по-лесно плача и се смея от обикновено. Не ми се говори. Такива нормални неща, които след една почивка преминават.

- Кои са страховете ти в професията?

- Не ме е страх, че ще спра да играя. Въпреки, че това е целият ми живот - аз се чувствам най-щастлива в театъра и пред камерата. Мисля си, че в момента, в който усетя, че повече никой не ми звъни, не ме търси - ще разбера, че вече ми е дошло времето да се оттегля и ще си тръгна. Ще започна да правя нещо друго.

Има примери на актьори, които ме плашат. Толкова хубави неща са постигнали в кариерата си, но после нещо се случва и стават неузнаваеми. Като характер, като поведение на човеци - и като актьори, то рефлектира. Не искам да ми се случва това. Ще се опитам да си тръгна с достойнство и с радост - "Благодаря ви за аплодисментите! Довиждане!"(смее се)

- Но нали знаеш, че има случаи, когато режисьорите не усещат и продължават да канят актьора...

- Актьорът усеща тези неща. Ние сме много чувствителни. Ако си достатъчно честен със себе си, разбира се.

- Когато си на 22, заминавате със съпруга ти за Канада. Защо се върнахте?

- Просто има хора, които са емигранти по природа и хора, които не са. Аз усетих, че не мога да живея там, макар и в хубави условия, които всъщност мен никога не са ме впечатлявали. Никога не съм се влюбвала в мъж заради кола, заради пари, заради това да живея в Париж...

Във ваканция (Снимка: Личен архив)

Не казвам, че не е хубаво, ако можем да си позволим тези неща - прекрасно е! Но това никога не е било водещо за мен. Водещо ми е било да се чувствам щастлива с човека до мен и на мястото, в което съм.

- А сега като се върнеш назад, не съжаляваш ли поне мъничко за избора си тогава?

- Напротив, Стефан е много щастлив тук и аз съм много щастлива тук. И двамата вървим по професионалния си път, имаме хубаво семейство. Много хубаво, много щастливо. По-скоро децата не искат да живеят тук. Въпреки, че едната е още мъничка, другата вече е по-голяма. Много ми е мъчно. Цялото им поколение расте с мисълта къде ще отиде да учи - в Европа или в Америка?.. И затова ми е много мъчно. Би било жестоко да се опитвам да ги спирам. Ако се върнат, ще бъда щастлива, но това вече ще бъде техен избор, не мой, защото ще са големи хора.

- Би ли зарязала професията си, за да заминеш с тях в чужбина?

- Не си представям, че и те ще поискат това от мен. Ако са малки, разбира се, че да. Но те на възрастта, в която евентуално ще пожелаят да заминат, изобщо няма да искат мама да бъде до тях в квартирата. Със сигурност.

С дъщеря си (Снимка: Личен архив)

- Изживяваш един много труден период след една катастрофа, когато започваш да играеш зле, казвала си го, какво изпитваше?

- Трябва да имаш много силен характер като човек, за да можеш да бъдеш и добър актьор. И понякога такива неща те разклащат. Не само такива - и в личен план, и кризи на самочувствието. Просто наистина характерът е много важен за актьора. Толкова важен, колкото и талантът.

- Какво ти помогна да излезеш от кризата?

- Винаги са ми помагали близките ми и родителите ми, разговорите с тях. Аз никога не съм крила, че много силно вярвам в Господ. Не обичам някой, който, ей така, без да го питат и си пляска религията на масата и започва да говори за това, да назидава и да досажда. Не е нужно. Изпитвам уважение към хората, които не вярват в Господ и бих искала и те да изпитват уважение към това, че някои хора пък вярват в Господ. Нека взаимно да се уважаваме!

Но така или иначе, това е огромна сила. И хората, които вярват, ще разберат какво казвам. Аз на Господ оставям много от грижите си. Много. Когато ми е трудно и не мога повече - просто казвам: "Това не мога, това го вземи ти, помогни ми. И той ми помага. Но за да се случи това, трябва да имаш истинска връзка с Него. Трябва да вярваш. То е едно непрекъснато съзнание за неговото присъствие и вяра... И изключителна вяра, да.

- Кога се обръщаш с молба към Него?

- Аз съм православен християнин. В нормалния смисъл на тази дума. Когато чувствам, че имам нужда, се моля, по време на великденските и коледните пости - постя. Когато мога, взимам причастие. Когато не мога, не взимам. И това изобщо не ми пречи да бъда модерен човек. Напротив. Не знам защо, някои хора мислят, че християните задължително са едни мрачни хора, забулени с черно, реват непрекъснато и някаква страшна мъка блика от очите им. Не е така. Всъщност, не съм виждала по-силни, спокойни и щастливи хора от вярващите хора.

Господ в най-страшните моменти от живота ми е бил до мен. И съм се справила. Не само, когато става въпрос за здраве, а когато става въпрос и за депресия, за вътрешно неспокойство, за неистова тъга...

- Ще ми кажеш ли какво си правила от любов и какво си способна да направиш от любов?

- Не мисля, че ще се влача по корем след някой, който не ме обича. Не обичам да ме съжаляват и по-скоро ще си се прибера като кученце да си изближа раните и да си го преболедувам и изстрадам. Без той много да забележи. Няма да му подаря тъгата си в никакъв случай. Но ако е взаимна любовта, всичко мога да направя. И съм правила. Правила съм страхотни неща от любов и за любов.

Със съпруга си Стефан (Снимка: Личен архив)

- А свободата си би ли жертвала за любовта?

- Свободата е много условно нещо. Не е задължително да си в отворена връзка - "мога да си правя всичко и съм свободна". Можеш да бъдеш свободна и в силно затворена и консервативна връзка. То е въпрос на вътрешно усещане.

- Предавана ли си?

- Предавана съм, да, предавана съм. Но в любовта не съм предавана. С всички мъже, в които съм била влюбена, сме имали много хубава връзка и сме се разделили не защото сме се предали. Нито аз тях, нито те мен. А защото сме усетили, че заедно вече не е това, което трябва. Не е нашето. Но съм предавана от приятели, предавана съм от жени, предавана съм от хора, на които съм помагала и са го забравили много бързо.

- А можеш ли след като те предаде някой човек, който ти е бил много близък, след това да му простиш?

- Аз вярвам в Господ и съм абсолютно длъжна това да го правя. Иначе няма да имам очи да го помоля и той на мен да ми помогне. Нали се казва: прости и на мен, както аз прощавам на тези, които мен са ме наранили. И да, прощавам.

Не тая обида и гняв към никого. Всъщност това значи да простиш - да не му мислиш на човека, който те е наранил, някакви лоши неща, да не те тормози мисълта за него и спомена за обидата, да не се измъчваш, да не искаш да му се случат някакви лоши неща, за компенсация... Не изпитвам такива неща. Към никого. Чисто ми е вътре в мен. Но да, има хора, които са ме шокирали с постъпките си. И чудя се даже как живеят след това, което са направили, но след като живеят, значи са си запушили съвестта по някакъв начин.

Аз съм им простила, но пък и не изпитвам никакво желание да си общувам с тях в дните си.

- Коя все пак е обидата, която много трудно можеш да простиш?

- Имам много недостатъци и единият от тях, с който много се опитвам да се боря, бутам и по малко успявам да променям, е, че все още ми е важно одобрението на хората. Това е нелепо. Аз го осъзнавам. Смешно е, незряло и много суетно - много искам да избягам от него. И въпреки, че е част от професията ми, мен ме дразни. Това глупаво желание, тази фалшива потребност да си непременно одобрен, да те харесват, да е станало, да ти кажат "браво"! Което не е възможно, защото не може за всяко нещо да те одобряват и да ти казват "браво". И в професията, и живота по принцип

Нормално е да се харесваш на някои, на други - не. Някога да успяваш, друг път - не. Но тази истеричност - винаги пък да ме харесват- това ме дразни и много искам да го променя. Все още ми е трудно. Но ще успея. Вярвам.

- Ще споделиш ли кои са останалите ти недостатъци?

- О, много са... Аз съм хиперемоционална, което не е хубаво. Хубаво е човек да е емоционален, но на мен понякога това много ми пречи и повлича след себе си ужасно неприятни ситуации. Просто защото не съм се сдържала да премисля и да видя дали е нужно това да го казвам или да действам по този начин. Това е наистина голям проблем, защото аз реагирам от цялото си сърце и душа!

То избухва като ураган в мен. Няма поза в това, няма лъжа! Истинска буря - със 100 км! Избухва от мен. Понякога е за добро, понякога за лошо. И не мога да върна времето назад. Не мога да кажа: "Стоп!", чакайте, сега ще реагирам по друг начин.

С Иван Юруков в "Дъвка За балончета"

- Имаш ли мечти в професионално отношение?

- Имам, разбира се. Това й е хубавото на тази професия, че колкото повече играеш, толкова повече виждаш колко малко можеш и колко много имаш да се учиш. Това искам аз и това си пожелавам: много хубави срещи с вълнуващи режисьори, защото това е много важно за мен, и хубави теми, за които да разсъждаваме и да играем по тях хубави истории. Да имам хубави партньорства с актьори, които харесвам, на които се възхищавам.

Защото просто ей така, да си бъдеш актриса, да играеш с някакви хора, които изобщо не те вдъхновяват, да изричаш някакъв текст, който изобщо не те интересува, и да работиш с някакъв режисьор, който не е никакъв авторитет за теб, не си струва...

Ако е така, за мен изобщо няма никакъв смисъл от тази професия. И никога не бих си позволила да си загубя времето да се занимавам с нея...

- Какви са твоите пожелания за Новата година към читателите на Dir.bg и културния му сайт Импресио?

- Да са здрави! И да бъдат добри хора. Добри хора за мен означава едно - когато на някой друг му се случват хубави неща - да имаш сили да му се зарадваш. И когато на някой друг му се случат лоши неща - да ти стане болно за него. И да искаш да му помогнеш.

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА