СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Бина Харалампиева: Актьорите те усещат, и когато си силен, и когато си слаб
"Захващате с професия, в която, ако спектакълът стане - актьорите са играли прекрасно, а ако се провали - режисьорът е отвратителен", спомня си с усмивка думите на своя учител, шефката на Малък градски театър "Зад канала"
Автор : / 3569 Прочита 0 Коментара
Колаж: Павлин Даскалов
Известната режисьорка Бина Харалампиева има над 35 години професионална кариера като тетрален, оперен и телевизионен режисьор.
Реализирала е над 100 постановки на различни сцени в страната, които са награждавани на престижни театрални форуми в България и са играни в Македония, Чехия, Румъния, Израел, Австрия, Германия, Англия, Босна и Херцеговина.
Бина Харалампиева е магистър по режисура за драматичен театър. Работила е в театрите в Смолян, Габрово, Ловеч, Димитровград, Враца.
Директор на Врачанския драматичен театър от 1992 до 1995 г.
Начело на Малък градски театър "Зад канала" от 1995 г. до сега.
Бина Харалампиева наскоро получи "Златен век" с огърлие, най-високото отличие на Министерството на културата след премиерата на спектакъла й "Зимата нашето недоволство".
В интервю пред Impressio именитата дама на българския театър разказва за пътя си в изкуството, за характера, който е необходим на една жена, за да успее в тази мъжка професия, разкрива как "сменя кръвта си" и как "влиза под кожата" на чудните и прекрасни вечни деца - актьорите, с които работи.
Паролата е - любов.
Признава още - творческата завист й е чужда, а срещата й с драматурга и режисьора Юрий Дачев - знаменателна.
Бина Харалампиева пред Impressio:
- Как се остава толкова много години, от 1995-та насам, толкова успешен директор на един театър, госпожо Харалампиева?
- Много специфичен е този театър. Неслучайно се казва малък градски театър. Имала съм възможност през всичките тези години да подбирам трупата много внимателно. И мисля, че това една от най-добрите трупи в България. Даже някои казват и повече от това.
Щастлива съм, че тук са едни прекрасни артисти, че имат една добра работна атмосфера, това винаги е било много важно за мен. Когато навремето се захванах паралелно с режисурата и с директорстване в театър си казах: "Всичко, което не ми е харесвало до този момент, би трябвало да се опитам да го избегна." Грижа се за добри заглавия, добри артисти, качествена режисура, добри сценографии...
Имало е моменти, в които съм се чувствала в някакъв смисъл обезкуражена, имало е случаи, в които съм си казвала: "Уморих се да бия в стената!" Защото е имало моменти, в които нещата не са били много лесни. Те въобще никога не са много лесни... Но не мога да кажа, че някога ми е минавало през ума: "Край, не ме интересува повече!"
- А какво Ви даваше стимул и сила в тези моменти на обезкуражаване?
- Вероятно характерът, който имам - поне така казват хората около мен. Освен това аз съм много позитивен човек.
Обичам хората, с които работя, обичам това, което работя. За мен е изключително важно процесът на работа в театъра да е интересен за всички участници, независимо дали в мои или в други постановки. Това те крепи, държи те жив и на пулса на нещата.
А и непрекъснато се сменят заглавия, сменят се артисти, режисьори, сценографи... Всяко представление е едно уникално събитие само за себе си. Винаги е било много важно за мен, целият театър да работи като луд в името на премиерата, която се готви в момента...
- Ако се върнем малко по-назад - всички знаем, че през 1990 година част от трупата на театър "София" се отделя и така се създава Малък градски театър... Разкажете повече за това?
- Аз мога да разкажа това, което ми е разказано. Защото аз влизам в театъра 5 години по-късно.
Спомняте си, тогава времето беше преизпълнено с очаквания, всички смятаха, че от днес за утре всичко ще се превърти и ще стане различно.
Между другото, специално тук нещата са станали действително от днес за утре. Събрали са се едни талантливи, навити хора, артисти от най-различни поколения, дошли са и още първите години театърът много лесно успя да изплува на повърхността, да поеме всички позитивни очаквания на обществото.
Илка Зафирова в "Човекоядката", реж. Бина Харалампиева (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
Онова време беше трудно за всички, но театралите доказаха, че са изключително силни като енергия и в онези години зареждаха с нея обществото и затова то имаше нужда от своите артисти.
Хората, които са направили това отделяне са били обзети от излючително прекрасни намерения. Илка Зафирова, Руси Чанев, Тодор Колев, Илия Раев - страхувам се да изброявам, ще забравя някой...
Те всичките са много интересни артисти. С годините някои ни напуснаха, други си отидоха по естествения път на живота. Сега от трупата, която заварих, има четирима души. Това са Илка Зафирова, Иван Петрушинов, Емил Котев и Ирини Жамбонас.
Ирини Жамбонас в "Канкун", реж. Бина Харалампиева, (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
През годините съставът бавно и постепенно, много внимателно е бил набиран, за да се получи тази наистина блестяща трупа.
"Човекоядката", реж. Бина Харалампиева (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
Малък градски театър действително има една щастлива съдба. Той не е преживявал особени сривове, непрекъснато се е движил нагоре и е отговарял на очакванията на зрителите.
- Доволна ли сте от съдбата си преди да дойдете в този театър?
- Имала съм доста дълга творческа съдба, минала съм през различни градове и трупи, последно бях във Врачанския театър. Преди това - в Димитровград, в Смолян, в Габрово. Това са били все времена, в които в тези театри имаше много живот. В провинцията се правеха страшно много интересни неща. И сега се правят, но като че ли тогава повече се чуваше.
Всички млади хора минаваха през театрите извън София почти задължително. Имаше разпределения, ние тогава ритахме срещу това. Но попадахме понякога страшно много млади хора в един провинициален театър накуп и се биехме за съдбата си, за професионалното си битие - едни успяваха, други не чак толкова, едни по-рано, други по-късно.
Но във всеки случай бяха прекрасни времена и тези групи от млади хора, жизнени и амбициозни, предаваха допълнителен цвят на тези български градове. Във всеки от тях имаше по една сериозна група от хора, занимаващи се с изкуство - местна група на художниците, на поетите, на писателите...
Климатът на един град, самочувствието му, идва до голяма степен от хората, които се занимават с изкуство. Докато сега всички се стремят към София и това обезкървява по-малките градове...
- Вие в началото как се запалихте по театъра?
- Откакто се помня, непрекъснато съм искала да се занимавам с театър, като изключим едни съвсем ранни детски години, в които мечтаех да стана балерина. Стана ясно много бързо, че това няма да се случи, въпреки, че аз амбициозно ходех на балетни школи в Пловдив.
Това, че ще се занимавам с режисура, реших някъде в седми клас. Едва ли съм имала някаква и най-бегла представа какво наистина представлява тази професия. Но четях много за това...
- Не да станете актриса, а да се занимавате с режисура, това е интересно...
- Да стана режисьор. Нямам ярък спомен много да съм искала да бъда актриса. Искаше ми се да ставам режисьор, не знам...
- В рода Ви има ли театрали?
- Театрали - не, моите родители са учители. В рода ми има учители, инженери, лекари... Но моите родители страшно обичаха театъра и много ходехме на театър. Това беше прекрасно и аз и досега го казвам на близки и познати: "Не си мислете, че ви каня просто в моя театър.
Искам да ви кажа, че децата трябва да бъдат водени на театър от много ранна възраст. Децата трябва да свикват да четат книги, да ходят на изложби, да слушат концерти, да ходят на опера и непременно често да ходят на театър.
И не, защото те ще се занимават непременно с това вбъдеще, но е задължително да отгледаме от тях онези духовни хора, които имат вкус към изкуството."
Талантливият зрител е човек, който има духовен живот, има нужда от сблъсък с изкустовото. А и абсолютно съм убедена, че душевното здраве е в основата на физическото здраве. Хората, които четат много, слушат хубава музика, ходят на театър, са много по-балансирани, много по-щастливи, много по-наясно какво искат от живота.
И когато спечелят много пари, знаят какво да ги правят, защото около нас има страшно много хора, които имат пари и които не знаят какво да ги правят, освен да отидат до Малдивите, да си купят скъпа дреха, скъпа кола...
Онези особени, велики удоволствия на живота, те не ги разпознават. А ходенето на театър е да преживееш няколко живота. Да бъдеш много различни хора, да усетиш хиляди истории, да се възпламениш от неща, които ти се внушават от талантливи хора.
Общуването с талантливи хора е велико преимущество. И човек трябва да общува с талантливи хора, във всяка професия има талантливи хора и е щастие да ги срещнеш...
- Лесно ли "пробихте" във ВИТИЗ?
- Влязох от първи път с възможно най-високата оценка на изпитите. Бях абсолютно хлапе. Бях една от малките, може би най-малката във випуска си. Попаднах в един абсолютно мъжки клас от 10 мъже, аз бях единайсетата, в класа на проф. Сашо Стоянов, светла му памет!
Непрекъснато ми се напомняше в онези години, че това не е 100 процента женска професия, то и до сега е така, непрекъснато се налага да се доказваш. Понякога, влагайки много повече, отколкото мъжете.
Спомням си едно от първите неща, които ни каза моят професор: "Скъпи мои студенти, знайте, че се захващате с една професия, в която, ако спектакълът стане, това значи, че актьорите са играли прекрасно, а ако спектакълът се провали, това значи, че режисьорът е отвратителен.
Трябва да свикнете с мисълта, че това е една професия, в която е изключително важно да се разбираш и да успееш да достигнеш до своята публика, условно казано, т. е. до актьорите с които работиш, а тяхната публика е тази, за която работим всички - истинската публика. А актьорите, това са едни чудни, прекрасни, луди, жестоки, отвратителни, отмъстителни и велики вечни деца..."
- Как успявате да им "влезете под кожата", защото всички казват, че много ги обичате?...
- Трябва да ги обичаш, и въобще аз мисля, че това не важи само за актьорите. Според мен човек трябва да обича хората, с които работи, трябва да обича онова, което работи и това е универсална рецепта за успешна работа. И за работа, която да ти доставя истинско удоволствие.
Когато ти си вдъхновен, когато имаш достатъчно развинтено въображение, имаш ясна представа защо и как искаш да направиш един текст, актьорите са свръхчувствителни хора, те усещат.
Те те усещат, когато си силен или слаб, защото в последна сметка трябва да си спечелиш това право, нахално да застанеш най-отпред на групата. И след това трябва да се научиш, докато работите, бавно и постепенно да отстъпваш, а те да преминават напред и ти да приемаш това без ревност.
- Когато започвате да работите една постановка, например сега "Зимата на нашето недоволство", как избирате актьорите? Как решихте да поканите именно Асен Балтечки за главната роля?
- Забелязала съм, че напоследък, правейки заглавия, които са много скъпи на душата ми, а аз вече почти не си позволявам да правя такива, които не съм изстрадала и които не са ми били много важни в определен период от живота, обикновено за тях избирам артисти, с които съм имала срещи преди това.
Особено за такива обемни роли като тези в "Зимата на нашето недоволство", или в "Бел Ами", или в "Лисичета", в "Посещение на старата дама", в "Дама Пика"... Това са все артисти, с които преди това поне два пъти сме минавали през сложни задачи и аз познавам много добре тези артисти...
А за някои от тези пиеси, които работим с Юрий (Дачев), ние предварително с него знаем поне 4-5 души от артистите, които ще играят, аз вече съм направила кастинга. И в някакъв смисъл той пише като за тях.
Преди "Лисичета" на Лилиан Хелман в Народния театър, аз имах две знаменателни срещи с Теодора Духовникова и това беше важно преди тази много сложна роля.
С много от другите актьори се срещнах за пръв път. но аз дълго време седях срещу снимките им, разпитвах за тях, следят неща, в които са участвали и по някакъв начин отидох готова за тях.
Но питате ме за Асен Блатечки... Аз имах среща с него преди това в една много интересна пиеса, в която той играеше Салиери, а пък Калин (Врачански) играеше Моцарт. Това беше нещо като музикален спектакъл. Тогава за пръв път разбрах колко е монолитен Асен, колко е чист отвътре. След това работихме и "Кредитът" на Жорди Галсеран и аз вече знаех, че той ще играе Хоули в "Зимата на нашето недоволство".
Асен не е просто артист, който влиза в различни роли - има такива артисти, които са блестящи, влизайки в различни роли. Асен под някаква форма привлича образа към себе си, преработва го, прави го да прилича на него, дава му част от самия себе си.
- Разкажете нещо повече за тандема Ви с Юрий Дачев?
- Когато ние се срещнахме през 1994-та с него, мисля той дори не беше навършил 30, не знам. Една от най-знаменателните срещи в живота ми, най-хубавите - срещнах творчески приятел, житейски приятел и мисля - един от най-забавните хора в живота ми, с които си прекарваме прекрасно. Забавляваме се диво, има страшно много неща на които се смеем, преживяли сме всичко, което се е случило в тоя театър...
Юрий Дачев (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
Пожелавам на всеки, ако влезе в една такава сложна професия, да има до себе си някой, на който да вярва и който да му вярва и някой, с който да споделя. Ние сме хора много емоционални и той, и аз, сме преминали през най-разнообразни трудности и е било много важно, че сме били заедно... Въпреки, че тези трудности не са били винаги общи, много често са били важни за мене отделно, и за него отделно...
- Как работите заедно чисто технологично?
- Това си е една сложна наша амалгама. Неща, които човек трудно може да изчерпи с няколко думи... Да речем 90 процента от заглавията, които си обещаваме да направим във времето, са отлежавали с години - обикновено той не е готов за тях или аз нещо...
Но интересното е, че от много от нещата, които съм мечтала, които съм искала да направя от автори, които той не е понасял или е трябвало страшно много време, за да го накарам, след това резултатът е бил великолепен...
- А какво намирате примерно в работата в друга трупа, примерно в Народния театър, като в Малък градски театър си имате всичко, дето се казва...
- Тези срещи с артисти, които са от други театри, са ми много важни. Отивам там и винаги съм като една ученичка на изпит, и няма никакво значение какъв опит имам... Отивам там и се готвя, защото с някои от тези хора съм работила, с някои - не. И е огромно удоволствие, защото това е като смяна на кръвта. Връщаш се по различен начин.
Затова каня и хора, които да идват в нашата трупа отвън. Те идват със своите навици, със своите любопитства и дават много на нашите хора, артистите от "Зад канала". Тези срещи ги обогатяват безкрайно много.
"Лисичета", реж. Бина Харалампиева, Народен театър "Иван Вазов"
Много пъти сме си говорили с актьорите и съм ги питала как разпознават приятеля на сцената, и те ми казват: "Някой, който си сигурен, че ако нещо ти се случи - забравиш текста или направиш някакъв гаф, почувстваш се несигурен - зад тебе онзи го вижда още преди ти да си разбрал, че нещо се случва с теб. Когато някой е зад гърба ти на 100 процента!"
- В това бутикова място "Зад канала" е малко тесничко и Вие сте казвали, че няма място, където да се скрият Вашите хора и да правят интриги, някой да коментира с лошо колегата си...
- Няма място за интриги, още повече, че не можеш да се сърдиш дълго на някого, защото след 5 минути ще се разминете, ще се сблъскате лакят до лакят в малкото коридорче, което води към гримьорната и злите чувства, или лошото настроение, или обидата, ако те случайно се появят, бързо изветряват...
"Шведска защита", реж. Бина Харалампиева (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
"Шведска защита", реж. Бина Харалампиева (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
- Малин Кръстев е ново попълнение в Малък градски театър....
- Ново лице, този прекрасен артист...
- Той ли ви потърси или Вие?
- Малин почука: Каза: "Искам да дойда в този театър!" Аз не мислих повече от секунда и казах: "Добре дошъл!" И нещата станаха много бързо. Той се чувства прекрасно тук. аз много го харесах, за пръв път работя с него в буквалния смисъл на думата, изпитвам истинска радост от тази среща и много се радвам, че той е тук... Предполагам, че за всеки има момент, в който може би нещо не му достига, може би нещо му трябва като допълнителна творческа провокация...
Дойдоха и други трима в нашия театър, от няколко месеца - Каталин Старейшинска - една прекрасна и луда-млада артистка, Мак Маринов и Георги Кацарски. Трима души, които играят сега в новото ми представление, за които съм много радостна, защото са луди, талантливи, млади...
- "Пияните" на Иван Вирипаев с режисьор Явор Гърдев спечели награда за най-добър спектакъл на "Икар"-ите, голяма чест за Малък градски театър, предполагам...
- "В "Пияните" играят 14 души, от които 13 са от нашия състав. Този спектакъл ни радваше цяла година. Това е едно хубаво, сложно представление, едно представление, което не е от онези, които ги гълташ по две на закуска, то задържа страшно много интереса на публиката. Това е много важно.
Въобще ние никога не сме правили компромис в този театър със заглавия, не взимаме евтини заглавия, а ни е пълно с публика, което значи, че тя става все по-взискателна, все по-интелигентна, все по-важно й е да гледа истински театър.
- Вие не изпитвате ревност към колегите си режисьори...?
- Не. Аз съм благодарна, че директорството ме научи на това да се радвам на успеха на колегите си, понякога повече, отколкото на свой собствен. Това дава усещането, че си в театър, че си в трупа, че сте заедно. Това е изкуство, в което никой не може да каже: сам постигнах всичко. Който ви го каже - не му вярвайте.
- Имате ли оплаквания във финансово отношение?
- Аз мисля, че винаги за изкуство трябва да има повече пари. Ако има нещо, което липсва на българите страхотно, това е самочувствие, защото човек без самочувствие не прави нищо истински добре. А самочувствието е нещо, което ти дава радост от това, което вършиш и което вършиш добре. А изкуството и театърът на първо място са в състояние да вдигнат много бързо националното самочувствие. Защото, когато влезеш в един салон между интелигентни, любопитни хора, с които плачете и се смеете заедно, ти започваш да имаш усещането за допълнителна сила.
Затова аз мисля, че е много важно да се дават пари за изкуство. А ние имаме щастието да сме общински театър и не спирам да благодаря на Софийска община за разбирането: няма много пари, но ни подкрепят, мисля, с пълно сърце. Не са ни оставили да бедстваме, винаги всичко е било подадено, дето се казва, по възможно най-добрия начин.
- Вие сте печеливш театър..
- Театърът печели толкова, колкото са богати неговите зрители. А помощта на държавата е такава, каквато тя може да си позволи. Моят съвет към нея е, колкото може да влага в изкуство, защото това значи, че влага в просперитета на населението. Изкуството не иска много пари, иска навреме дадени пари и на място дадени пари.
- Как гледате на емблемата на вашия театър - "жабите"?
- Ние сме зад Канала... Но имаше зрители, които са ми казвали, дори писма са ми писали: "Госпожо, направете го "театър зад реката". Зад канала не е ли едно такова малко нечистоплътно. Е, да, ама е смешно и в крайна сметка в театъра винаги има настроение. Този театър не е много кахърен, в този театър винаги има много живот, в този театър винаги имаме добро чувство за хумор и "зад Канала" си ни стои добре.
- Получихте огромна награда - "Златен век" с огърлие, най-високото отличие на Министерството на културата. Поласкахте ли се?
- Толкова ме зарадва, вярвайте, наистина не съм си и мислила.. Онемях, но безкрайно благодаря за това и още по-щастлива съм, защото страшно много хора дойдоха да ми кажат след това, че наградата била заслужена...
А това вече беше много приятно. Защото може да получиш награда, но хората да смятат, че май не е заслужена.... И затова се чувствам щастлива.
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}