"Имало е случаи, в които аз съм била в някаква много вредна за мен връзка с някой "млад левент", който ме е карал да страдам, и си спомням как веднъж сънувах, че въпросният левент ми звъни по телефона и започва нещо да ми се обяснява, и да ми се извинява, нали, за пореден път, и аз се опитвам да го изслушам, и в този момент в стаята ми, през прозореца връхлита някакъв кон, който е цвят "бордо" и започва да тича.

Нали, кон да тича в стаята ми, това само насън може да се случи.

А по телефона въпросното момче ме пита: "Какво се случва?" А аз му казвам:

"Ами нищо, един кон ми влезе в стаята, трябва да ти затворя!"

Имам чувството, че татко ми ме пази. Но много ми липсва това да си говоря с него и не малко пъти ми се ще да е тук, за да мога да общувам с него и той да идва да ме гледа на сцената... Въпреки, че една част от мен дълбоко вярва, че и сега е с мен...", изповяда Бояна.

Малката Бояна с баща си (Снимка: Личен архив)

Мерилин Монро, Джейн Фонда, Пол Нюман, Ал Пачино, Робърт де Ниро, Ан Банкрофт, Дъстин Хофман, Джеймс Дийн - всички тези велики имена от световното кино са се учили да играят от Лий Страсбърг, големият театрален педагог, създал школа в актьорското майсторство.

В нея предстои да учи и българката Бояна Авджиева, дъщерята на Александър Авджиев, останал завинаги в историята на БНТ като талантлив журналист, водещ на легендарното предаване "Добро утро" и    публицистичното "Навигатор".

Тя спечели едногодишна стипендия и ще учи в Института по театър и кино "Лий Страсбърг" в Лос Анджелис.

С Бояна си говорим за ароматите на детството, за жестоката "школа" на сколиозата, за загубата на баща й, точно, когато се докосва до мечтата си, за ината да не допусне да я възприемат като жертва, за "глада в очите", който може да стане твоята входна виза за Холивуд...

Бояна Авджиева (Снимка: Йордан Симеонов)

- Бояна, родена си в семейството на тв легендата Александър Авджиев... Какви са ароматите от детството ти?
- Миризмата на телевизията си я спомням. Специфичната миризма на студията. Разбира се, миризмата при баба и дядо.

- На какво би уподобила този мирис на телевизия?
- Тя е една такава особена миризма във всяко затворено пространство, в което греят прожектори. Все едно няма въздух вътре, защото всички прозорци са затворени или дори няма прозорци. Много особена, специфична миризма - на машини, на апаратури - точно на студио. По-различна е от, да речем, тази на театралната сцена, където пак е тъмно и има прожектори, но там повече се усеща прахът...

- А при баба ти и дядо ти какви бяха ароматите?
-  На мекици, на пържени филийки, обикновено на някакви гозби и манджи... Това са родителите на майка ми. Родителите на баща ми, за съжаление, много рано си отиват. Но за всички бях първата внучка и те много ме глезеха. При баба и дядо имаше и едно куче, което беше по-голямо от мен... Вече беше в къщата, когато аз съм се появила. И колкото и да звучи детинско и то много се грижеше за мен... (смее се)

То беше от онези умни кучета, дето те гледат с човешки поглед. Винаги си играеше с мен, проявяваше много търпение. Аз как ли не съм го занимавала, връзвала съм му шалове на гърба, какво ли не... Защото то беше голямо куче, а аз съм била мъничка и съм си играла на принцеса, а то ми е било кончето . Пазеше ме винаги като излизахме навън.

- Ти от малка си проявила желание да се показваш пред публика...
- Помня, че бързо показах умения и желание да се изявявам пред публика, а майка и татко са имали възможност да инвестират в това като мое хоби, занимание и интерес.

Първо майка ми ме записа в "Бон Бон". Няколко години водех телевизионното предаване "Бон Бон" - излъчваше се по БНТ и го снимахме в телевизията. А след това ме записаха на истинска актьорска школа, също в БНТ при Ганета Атанасова - Ганди. Тя все още съществува.

В сцена от мюзикъл, НАТФИЗ (Снимка: Личен архив)

Там бях няколко години преди да започна училище. И това беше началото за мен.

След това влязох в Италианския лицей и там повече се фокусирах върху училището. Имахме много часове, свързани със сценични, приложни и изобразителни изкуства. Дълъг период се занимавах много с танци. Но в шести клас ми откриха сколиоза...    За няколко години трябваше да прекъсна всякакви изяви, защото започнах лечение...

- Разкажи за този период. Говориш с усмивка за преживяното, но ми се струва че то не може да не е оказало някакво влияние върху живота ти по-нататък...
- Една от причините, поради които говоря, е защото много хора, най-вече момичета, имат същия проблем. В НАТФИЗ познавам поне 3-4, които са се "срещали" като мен със сколиозата. Винаги, когато разказвам тази история, много момичета се обръщат към мен за съвет и аз винаги ще говоря за това, ако означава, че ще помогна на някого.

В лапите на сколиозата, когато си само на 12

- Какво изпита, когато ти казаха, че трябва да се разделиш с танците?
- Бях на 12 години, когато ми откриха заболяването и далеч не бях в състояние да разбера какво означава, до каква степен е сериозно... Защото на тази възраст други неща ми бяха по-важни - като например, дали момчето, което аз харесвам ме харесва. Дали ще имам приятели. Това е най-важното за теб на тази възраст и за съжаление, когато ми откриха болестта, тези нормални неща ми бяха отнети, заедно с танците.

То сколиозата не се води точно болест, защото не атакува имунната система, това си е гръбначно изкривяване. В моя случай то беше доста напреднало и беше започнало да усуква и гръдния ми кош. Това притесняваше най-много лекарите, защото когато се стигне до такова усложнение, гръдният кош може да притисне сърцето, белите дробове, може да се стигне до сърдечна недостатъчност, белодробна недостатъчност и всякакви други проблеми, които идват от такова изкривяване.

Бояна с майка си и баща си (Снимка: Личен архив)

Това беше наистина един труден период, не само за мен, но и за родителите ми. И за съжаление се случи във възраст, в която децата в училище нямат достатъчно развита емпатия. Или поне тези деца, сред които бях аз. Повечето ме тормозеха...

- Как действаха тези твои съученици?
- Бях обект на обиди, свързани със здравословното ми състояние. Главното нещо, което ги провокира, според мен, беше този пластмасов корсет, който трябваше да нося... Ако не ходех с този корсет на училище, не мисля, че толкова щеше да им пука, че имам крив гръбнак. Не си личеше външно. На тази възраст реагираш на всичко физическо и всичко външно.

Но аз трябваше да ходя с този масивен пластмасов корсет, който беше под дрехите ми, но все пак си личеше... Той се носи с цел да предотврати допълнително изкривяване. И трябваше да съм с него    непрекъснато, което само по себе си беше повод за    подигравки по мой адрес. Те се усетиха, че той ми пречи да съм подвижна, развръзваха връзките на обувките ми и ме бутаха на земята... А аз не можех да се изправя сама. Наричаха ме "костенурка". Не можех да асимилирам какво се случва и се смеех заедно с тях на обидите. Мислех си, че ако се смея заедно с тях, значи не е ситуация, в която съм засегната и съм жертва...

В един момент ми писна и се изправих срещу няколко от тях. Сбих се с едно момче. След това то специално спря да ме обижда.

Имаше една групичка от момичета, които също по женски ми подмятаха разни неща. И след като застанах и им казах, че няма да им позволя да ме обиждат, те си дадоха сметка, че мога да се защитя сама и спряха да ме тормозят.

- На какво те научи този труден период?
-  Това беше първият ми голям урок в живота, който ми се случи точно, когато навлизах в пубертета. Между тези, които ми се подиграваха, имаше и едно момиче, което до онзи момент смятах за много близка приятелка, едва ли не единствената ми приятелка...

Това беше ценен урок за тогавашната ми възраст и за съжаление завинаги си е актуално, на каквато и възраст да си: Не този, който ти казва, че ти е приятел е наистина такъв, а по делата му единствено можеш да съдиш дали е приятел и дали ти мисли доброто. И аз тогава осъзнах какви хора бих искала да имам като приятели в моя живот и че е по-добре да имам по-малко, но истински, отколкото повече, но фалшиви.

- Преживяваш операция точно една година след като губиш баща си - толкова неща се случват наведнъж - как успя на толкова крехка тийнейджърска възраст да ги преодолееш?
- Да, самата гръбначна операция беше много тежка, но пък, хубавото бе, че все пак бях на 17 и лекарите ме уверяваха, че бързо ще се възстановя. Както и стана.

Но беше доста болезнено. Аз по принцип имам доста висок праг на болка, но тази операция си е сериозна гръбначна операция, четири часа под пълна упойка.

След това имаше доста болезнен период, няма как, голяма част от тялото ти е засегната. Имам белег до ден днешен и винаги ще си го имам. За да не се залежа, трябваше бързо да се изправя на крака. Тогава аз пораснах с пет сантиметра и всичко ми се стори много странно. Първите три неща, на които трябваше веднага да се науча с тези пирони в гръбнака бяха - да се изправям сама в седнало положение, да ходя и да изкачвам стълби. С рехабилитатори, с упражнения, с плуване, с много мотивация и, разбира се, с обезболяващи, се изправих на крака сравнително бързо.

Един месец след операцията бях отново на сцена.

И всъщност това за мен, освен семейството и подкрепата на приятелите, беше огромният стимул - актьорското майсторство, това да съм на сцена. Това, винаги ще го повтарям, ме спаси. Мисълта, че трябва да се справя, защото иначе не мога да бъда на сцената. Исках да се върна обратно на нея, колкото се може по-бързо.

- А ти по това време, когато ти правят операцията, си в студията в "Славянска беседа"...
- Тогава все още бях ученичка. Бях в студията и много бях щастлива. Там работихме най-различни пиеси, които бяха на непрофесионално ниво.

С баща си (Снимка: Личен архив)

Отделно от тях имахме невероятната възможност да участваме и в професионални постановки. И в театър "Сълза и смях", и в мюзикъли. И там имаше много танци.

- В училище си казала, че имаш 18 пирона в тялото си. Не го прикри поне това...
- В училище нямаше как да го скрия, защото всичките ми съученици знаеха, че имам такъв здравословен проблем. Но вече в 10 клас ме подкрепяха много. Знаеха, че ще отсъствам от училище дълго време. Грижеха се за мен. В школата също много се грижеха за мен. Особено първите месеци, когато ми беше трудно.

Нещо невероятно е това, което от театралната школа направиха за мен. Тъй като първите седмици, когато се прибрах от болницата, бяха доста трудни. Имах нужда и от помощ - за такива обикновени неща като да се изкъпя и да се преоблека. Това ме караше да се чувствам зле. Защото на 17 години исках веднага да скоча, да започна сама да се оправям. Но това си беше процес, който изискваше време.

Бях доста тъжна, даже имаше и дни, в които отказвах да излизам. А тогава беше важно да се разхождам навън поне по един час на ден. И те, за да ме мотивират, всички от школата дойдоха под прозореца ми на улицата и започнаха да ми пеят песни от мюзикъла "Магьосникът от Оз". Тогава точно го бяхме изкарали на сцена. Цялата улица спря. Спря движението, на прозорците излязоха хора да гледат какво се случва. И аз излязох на прозореца. После ми донесоха сладолед. Беше много хубаво.

Отсъствах два месеца и след това дойде лятото.

Менторите

-  Кои са първите ти ментори? Хората, които ти дадоха увереност, че ще се справиш в театъра? Че твоята мечта да се занимаваш с актьорство ще се осъществи?
- Не мога да прескоча Ганди, която споменах. Тогава аз съм била твърде малка и нямам много спомени, но тя до ден днешен ме подкрепя и се радва за мен.

Друг преподавател, който видя в мен много голям потенциал, разбира се, е ръководителят на студията в "Славянска беседа" Александър Беровски. Той е режисьор. Бях много притеснена, когато тръгнах в студията, защото започнах няколко месеца след началото на учебната година. Аз бях "новата". И трябваше да покажа някакъв материал. Не беше задължително да бъде нещо кой знае колко гениално. Просто трябваше да покажа някакъв подготвен материал пред всички. Нещо като кастинг.

И си спомням колко притеснена бях, защото много отдавна не се бях качвала на сцената, покрай сколиозата. Ниското ми самочувствие    беше разбираемо след всичките тези пубертетски истории. Тогава вече знаех, че искам да се занимавам с актьорство за цял живот и беше важно да разбера дали имам бъдеще в него.

Беровски  беше първият човек, който видя потенциал в мен на професионално ниво. Спомням си, че беше казал, че от това, което съм показала за тези няколко минутки на сцената, с което да се заявя, той бил уверен, че "има много хляб" в мен.

С майка си и баща си (Снимка: Личен архив)

С течение на времето, докато посещавах студията и дори след това, винаги много са ме подкрепяли в школата.   

- След това в НАТФИЗ срещна ли подкрепа?
- Проф. Атанас Атанасов е човек, на когото съм безкрайно благодарна. Първоначално бях приета в друг клас, където не се получиха нещата така, както желаех. Много исках да отида при Атанас Атанасов. И съм му много благодарна, защото той ми даде шанс. Той ми каза така: "Виж сега, идваш от друг клас, наясно си с факта, че ще ти е по-трудно, защото вече хората са се сработили, освен това има 15 момичета в класа,    тъй че ще е още по-трудно за теб",    и добави: "Аз ще ти дам шанс, вярвам в теб, но имай предвид, че ти ще трябва да се бориш, за да се докажеш." Аз приех това.

Като изтече първата ми година в класа, той ми каза, че съм успяла да се докажа и че с радост ме приема да остана в класа му. Там прекарах остатъка от обучението си в НАТФИЗ с този страхотен клас. И на дипломирането ни той казал на майка ми, че е много горд с мен и че е доволен, че съм избрала да отида в неговия клас, за което винаги ще съм му безкрайно благодарна.

В сцена от "Хора с куфари", НАТФИЗ (Снимка: Личен архив)

- Баща ти е бил близък с Владо Пенев.
-  Те са били съученици като деца и от там се познават, и от квартала. Баща ми се допита до него, когато аз заявих, че имам интерес към актьорството.

-  След това общувала ли си с него?
- Ако се засечем на улицата, тъй като живеем в един квартал, той винаги с много добро чувство си спомня за татко ми. Последният път мисля, че се засякохме на улицата миналата пролет, и тогава не бях в много добра кондиция, в чисто професионален план имах труден период, както на всеки от нас се случва. Успокои ме: "Глупости, изобщо не си мисли такива неща. Аз на дърти години, дето се вика, станах популярен. Тази професия позволява толкова много неща да ти се случат, изобщо не си мисли, че защото не си вече на 20, ти е минал моментът!"

- Голямо щастие за теб е, че влизаш в мюзикъла "Чикаго" във Варненска опера. Как попадна в него?
- Ние бяхме доста "пеещ" клас в НАТФИЗ, говореше се, че освен добри актьори, сме и добри певци. Имаше кастинг за голям мюзикъл в Софийска опера, бяха се свързали с нас, и ние много, ама много бяхме развълнувани.

Но, за съжаление, в последния момент ни се обадиха и ни казаха, че всъщност не искали актьори, искали оперни певци. И ние бяхме доста разочаровани. Защото скоро завършвахме, дипломирахме се, и бяхме супер мотивирани и надъхани да работим.

Стоим един ден в гримьорната унили, всички в лошо настроение. Едно от момичетата все едно получи някакъв факс от Господ, изведнъж извика: "А, знаете ли какво видях?" Ние я попитахме : "Какво?" А тя: "Някъде май видях, че от Варненска опера ще правят кастинг за "Чикаго"!"

Аз веднага изригнах в писъци! Когато гледах мюзикъла за пръв път по телевизията, филмовата версия, с Катрин-Зита Джоунс и с Ричърд Гиър, много се влюбих в този мюзикъл и всъщност той беше една от причините наистина да си кажа: "Абе, аз искам да стана актриса и да играя някой ден в този мюзикъл!"

В сцена от мюзикъла "Чикаго", Варненска държавна опера (Снимка: Личен архив)

Казах си: това е съдба, няма как де е случайно! Свързахме се с операта, от там ни казаха, че можем да кандидатстваме, няма проблем, че сме от София...

Кандидатствахме една група и избраха мен и още едно момиче - Хриси Джурова. През лятото на 2019 заминахме за Варна с моята състудентка. В момента тя играе във Варненския театър и просто им "скрива шапката" на всички. Много готино момиче, и интелигентно, и талантливо, и    пее като звяр, освен това. И двете с нея участвахме в "Чикаго", помагахме си в процеса. Там се срещнахме с невероятни хора... Беше едно страхотно изживяване, защото Варна е много красив град, много културен град, особено през лятото е прекрасно.

- Първата ти премиера на сцена е няколко месеца, след като баща ти си отива. Как вашето семейство се справи и с добро, и с лошо, и с всичко това наведнъж, накуп?
- Да, наистина беше накуп. Беше много трудно. Аз мисля, че когато, за съжаление, се случи такава катастрофа в живота на човек, немалко пъти е доказвано, че докато си все още във вихъра на цялата буря, адреналинът ти помага да минеш през всичко машинално, да свършиш всичко, което трябва да свършиш за момента, да се мобилизираш.

Първите месеци, колкото и парадоксално да прозвучи,    са най-лесни. Ти си в шок, да, и разбираш какво се е случило, усещаш каква огромна дупка имаш в живота си, обаче инстинктът ти за самосъхранение и за оцеляване скача на макс, и правиш всичко "на адреналин", "на мускули", "на автопилот". И успяваш да излезеш от ситуацията.

Според мен по-трудно става по-късно, когато вече нещата видимо уж са се поуспокоили. Създаваш нов ритъм на живота си. И лека полека усещаш чисто емоционално какво се е случило.

Първите месеци за нас бяха много шокови. Бях в ступор. И нито ми се ходеше на училище, нито ми се ходеше на актьорска школа, нито ми се излизаше с приятели, нито ми се гледаха филми, нито ми се четяха книги. Нищо не исках да правя. И всъщност майка ми беше тази, която ме попита: "Какво става с актьорската школа? Ще се връщаш ли?" Отговорих й: "Не знам" Но тя продължи: "Недей да се отказваш, защото според мен това ти помага и ти харесва."

Впоследствие майка ми много пъти ме е подкрепяла, казвала ми е, че вярва в моя талант, но тогава това много ми хареса, че тя не ми каза: "Не се отказвай, защото си талантлива, защото си супер!"    Не ми каза това, а: " Не се отказвай, защото виждам, че ти харесва!" И това много силно ме впечатли.

Накара ме да се върна едва ли не обратно към живите. Пиесата, в която играх тогава: "Хотел между този и онзи свят" на Ерик-Еманюел Шмит, е великолепна пиеса, която по ирония на съдбата разглеждаше точно теми, сходни на тази, с които нашето семейство живееше в този момент, след загубата на баща ми. И беше дори по някакъв начин терапевтично за мен, да изпълня ролята на Доктор С., който държи вратата между живота и смъртта.

Режисьорът Сашо Беровски искаше да даде тази роля на по-големите момичета, с малко повече опит. Но аз отидох при него и му казах, че искам да се пробвам в нея, вместо в онази на по-младото момиче в пиесата, около което се върти любовната история. А той ме попита: "Мислиш ли, че си готова за тази роля?" А аз му отговорих, че съм готова да рискувам да пробвам.

И той ми я даде.

Премиерата беше на 17-ия ми рожден ден. Сигурно повече от половината салон бяха мои роднини, приятели и колеги на баща ми, които също дойдоха да гледат. За всички беше много светло изживяване след тази мрачна зима.

Защото баща ми, влизайки в болница, си отиде на 14 февруари. Това беше една много, много тежка зима за всички нас.

- Имала ли си чувството, след като загуби баща си, че той е до теб, че те побутва за нещо да го направиш, или те спира за друго да не го правиш?
- Да, имала съм такива моменти. И е много интересно, защото не съм израснала в религиозна среда, нито в семейство, което вярва много в свръхестествени сили.

Баща ми винаги е бил доста прагматичен, с него приживе сме си говорили на тези теми. И той винаги ми е споделял, че по-скоро вярва в науката и във фактите. И аз следвах този пример.

"Имам чувството, че татко ми ме пази!"

Но особено след неговата загуба немалко пъти съм получавала някакви знаци и усещане, че е до мен и наистина ми помага, дори да звучи странно. Ще разкажа няколко случки.

Първата шантава история е малко преди той да си отиде, докато е бил в болницата и за съжаление вече не е бил на себе си. То е било буквално може би няколко дни преди да ни напусне. Майка ми е бдяла над него, той е говорил някакви неща насън. И тя го чула да казва: "Приготви ми коня, моля те, приготви ми коня!"

Тя го попитала: "Какъв кон, Сашо, какъв кон?" Баща ми никога през живота си не е имал кон. И той казал: "Искам да ми приготвиш коня с цвят бордо."

А тя му казала: "Добре, ще ти го приготвя."

Минават няколко седмици, той ни напуска, майка ми се заема с всичките работи покрай организирането на поклонението. И тъй като, както казах, баща ми никога не е бил религиозен, майка ми не е искала да бъде в църква.

И докато е търсила обреден дом, е попаднала на някакъв, който ѝ допаднал. Там се проведе церемонията, но интересното е, че на излизане от дома, е видяла малка скулптура на кон отпред... с цвят бордо.

А след това е имало случаи, в които аз съм била в някаква много вредна за мен връзка с някой "млад левент", който ме е карал да страдам, и си спомням как веднъж сънувах, че въпросният левент ми звъни по телефона и започва нещо да ми се обяснява, и да ми се извинява за пореден път.    Аз се опитвам да го изслушам, и в този момент в стаята ми, през прозореца връхлита някакъв кон, който е с цвят бордо и започва да тича.

Нали, кон да тича в стаята ми, това само насън може да се случи, и по телефона въпросното момче ме пита: "Какво се случва?" А аз му казах:

"Ами нищо, един кон ми влезе в стаята, трябва да ти затворя!"

- Дава ти знаци...
- Имам чувството, че татко ми ме пази. Но много ми липсва това да си говоря с него и не малко пъти ми се ще да е тук, за да мога да общувам с него и той да идва да ме гледа на сцената... Въпреки, че една част от мен дълбоко вярва, че и сега е с мен...

Въпреки че не ме е видял на професионална сцена, може би е присъствал някъде там. Надявам се много.

Загубата на такъв тип личности като него, заради това, което е оставил като наследство, не е само наша. Не е само за нашето семейство, а и за много хора, които са го гледали. Хора, които аз лично не познавам и най-вероятно няма да се запозная с тях. Той беше много позитивен човек. Въпреки, че в последните му години в професионален план за съжаление беше

разочарован и донякъде предаден от колеги.

- Защо се е случило това, какво е обяснението на вашето семейство?
- Политици, които вече са в миналото, по онова време сметнаха неговите дръзки, смели коментари в публицистичното му предаване "Навигатор" за заплаха. Така го възприемам аз. И за да го свалят от ефир, изровили едно празно досие, което му е направено в далечната 1984 година, когато той е бил по-малък и от мен сега, на 25 години, студент, защото е вдигал шумни купони вкъщи и някой разсърден съсед го е обадил на Държавна сигурност. Това досие остава празно и прибрано някъде, защото той не внася нито един донос за абсолютно никого.

За да имат повод по-късно през 2008 година да го махнат от ефир и да го свалят от ръководната длъжност на редакция "Общество", те изровиха и използваха това досие срещу него. Това, което го разочарова не беше, че тези хора, които са се почувствали заплашени от него, са направили това; той не беше изненадан от тях. Татко беше лошо, неприятно изненадан от много свои колеги, които не застанаха зад него тогава. Това аз го възприемам като вид предателство, то няма как да се нарече по друг начин.

Александър Авджиев в студиото на "Добро утро" (Снимка: Личен архив)

Разбирам, че е тъжно, разбирам че е тежко. Но въпреки всичко, аз много искам да напомня и много се радвам, че покрай това, което се случва с мен сега, отново има шанс да се заговори за татко ми в по-позитивна светлина, защото той през целия си живот е бил много светла и забавна личност. И най-важното: никога не е позволявал да бъде жертва. Каквито и избори да е правил, те са били, за да защити две неща - своето семейство, което винаги е било най-важно за него и истината, която винаги е целял да разкрива на зрителите си.

Непрекъснато подчертавам, че невероятното му чувство за хумор беше много интелигентно и заразяващо хората. Въпреки трагичния развой на събитията и неговата смърт, той е оставил толкова светло наследство, че ако човек си пусне някакви архивни материали от "Добро утро" или от "Навигатор", ще види, че предаванията му до ден днешен са актуални. Нещата, които той казва, темите, които разглежда, начинът, по който ги коментира... Имаш чувството, че говори за нещо, което се случва в момента.

Ние публикувахме епизоди от негови предавания в интернет - с майка ми направихме фен страница във Фейсбук и канал в Ютуб по повод 10-годишнината от смъртта му. Материалите са с доста добро качество. Качихме ги, за да не стоят само някъде записани върху дискове и касети, потънали в прах.

Александър Авджиев (Снимка: Личен архив)

- Каналът се казва "Александър Авджиев", нали?
- Да. Каналът в Ютуб е Александър Авджиев на латиница. А пък страницата във Фейсбук е на кирилица: Александър Авджиев фен страница. И когато се случи тази ужасна война по-рано през тази година, качихме    епизода "Борбата за Европа" от "Навигатор". Той е така монтиран и режисиран, а коментарът на баща ми е толкова точен, че все едно говори за това, което се случва днес.

- Смяташ ли, че болестта го удари именно провокирана от това, което преживява тогава?
- Това е нещо, което винаги ни е човъркало. За съжаление не сме лекари, за съжаление и те самите дори нямат обяснение какво отключва тази болест. Няма как да знаем със сигурност. Но хронологията на събитията показва, че четири години след като се случва това нещо, той си отива. Това са фактите. А кое е било причината, един Господ знае...

- Как влезе в курса на Лий Страсбърг в България?
- Никога не съм предполагала, че школата на Лий Страсбърг изобщо ще прояви интерес към България. Всъщност, няма как да не спомена Кристина Верославова. Тя е основният организатор на това страхотно събитие, което се случи. Тя самата е учила в Лос Анджелис в Института "Лий Страсбърг".

По време на курса на Институт "Лий Страсбърг" (Снимка: Личен архив)

Докато е била там, й е хрумнало, че би било много хубаво и полезно, ако Институтът организира курс в България за българските актьори.

И това лято в София, през юни-юли месец, тя организира този пет седмичен уъркшоп. Имаше кастинг и от 200 кандидати бяхме избрани 16. Имаше и международни участия. В допълнение, от Института решиха да дадат стипендия на един от 16-те актьори, избран на базата на неговото представяне в уъркшопа. Което пък е още по-невъобразимо голям шанс. Аз го възприемам донякъде като знак от съдбата. Много отдавна си мечтая да имам възможност да се докосна до този институт, защото съм гледала толкова много холивудски филми, следила съм с интерес кариерите на големи холивудски актьори от различни епохи, които са учили там. И винаги съм си фантазирала какво би било някой ден и аз да стигна до него. А сега не само, че имах този шанс чрез уъркшопа, а имам и невероятната възможност да замина за Америка и наистина да уча там. Много се вълнувам...

- Разкажи за Пол Ръш, който ви преподаваше по време на курса..
- Той е млад актьор, режисьор и чудесен преподавател. Успя да намери индивидуален път към всеки един от нас и да открие на какво реагираме, какво ни мотивира, какво ни впечатлява. На базата на това ние работихме сцените по време на курса. Беше великолепно изживяване.

Извън часовете също прекарваше време с нас. Искаше да разбере каква е ситуацията в България. Точно тогава се случиха големите протести. Той стана свидетел и му беше много интересно какво се случва тук.

- Какво каза? Какво е разбрал за българите?
- Отделно от това, че е впечатлен от нас, 16-те човека, като актьори, той беше впечатлен и генерално от хората тук, с които се е срещал в магазина, по улицата... Думите му бяха: "Вие сте толкова брутално откровени, дори само като мълчите." Било му направило впечатление, че много малко хора се усмихват. "Много е интересно как всички тук някак си нямате време да си слагате фасади на лицето. В Америка например е точно обратното."

На него му беше много интересна цялата ситуация тук, разпитваше ни и за историята ни и ни каза: "Когато става въпрос за Холивуд, от доста време се повтаря едно и също и ние си го знаем. Холивуд има нужда от нови истории. Сега вие сте актьори, нали така? Отивате, играете роля, слагате си костюм. На пръв поглед изглежда сякаш разказвате някаква друга история, която е написана от някого. Но въпреки всичко това, сте си вие. И дори да изричате някакви думи, които са написани от някой друг, пак чрез тези думи разказвате вашата история. А вие в България сте много богати на истории. Те не винаги са хубави, но те са вашето богатство. Аз виждам във вашите очи колко много "блясък" и "глад" има. Не мога да ви опиша колко е важно това да имаш този "глад" в очите...

- Как го разбираш ти това - "блясък" "глад" в очите? Това комплимент ли трябва да бъде?
- Аз го разбирам като "живот". Защото наистина животът не е само бонбони, цветя и рози...

Колкото и да ни се иска да ни е по мед и масло всичко, няма как да стане. И това от личен опит мога да го кажа. От ранна възраст ми се е наложило това да го науча. И важното е, когато ти се случат тези трудности, които ти засилват "глада" в очите, да го използваш като мотивация. Колкото и да е клише това. Защото другото те прави злобен, оскотява те. Кара те да искаш повече за себе си, а за този до теб по-малко.

По време на курса на Институт "Лий Страсбърг" (Снимка: Личен архив)

Аз си обяснявам този "глад" в очите, не като нещо лошо, а точно обратното - да виждаш, че човекът отсреща иска още и още. Не по алчен начин, а по смел начин. Да иска да постигне повече за себе си и да вярва повече в себе си. Аз искрено вярвам, че ако повечето от нас започнем да вярваме по този начин, колкото и трудности да срещаме, успешно ще излизаме от тях. И в живота, и в бизнеса, и в изкуството, и във всичко.

Ние сме толкова смели като нация и сме директни. Без страх и боязън. Единственото нещо, което по мое лично мнение, смятам, че ни липсва, е може би малко повече енергия. Имам чувството, че малко сме поизморени от всичко, а точно сега е моментът, в който ако малко се напънем, можем да излезем победоносни от ситуацията, в която се намираме...

- Срещата ви с Дейвид, синът на Страсбърг, осъществи ли се, неговият мастер клас?
- Той не дойде физически в България. Имахме онлайн часове, той също беше много впечатлен от нас.

- Какво ти каза Дейвид?
- Много бързо схвана всеки един от нас, каква е неговата история и чувствителност. Говореше с мен не така, сякаш да ми внуши колко важен и голям е този институт и не така сякаш, че ако ме изберат за тази стипендия аз ще съм невъобразимо богопомазана. А точно обратното. Наблягаше на това те какво биха ми предложили, за да стана по-добра в това, което правя. Това ми направи силно впечатление.

Имахме и кастинг мастърклас с един от кастинг режисьорите на "Зелената книга", казва се Томас Съливан. Той ни говореше за техниките при явяване на видео-кастинг и това също беше много полезно.

- Как си обясняваш, защо избраха теб?
- Те самите ми обясниха защо са избрали мен. Казаха ми, че е заради моя характер, което доста ме изненада.

С организаторката на курса на Институт "Лий Страсбърг" Кристина Верославова (Снимка: Личен архив)

Казаха, че са много впечатлени от всички нас и им е било много трудно да изберат само един. Доколкото разбрах, сме били трима "финалисти", между които са се колебали. Казаха ми: "Бояна, ти имаш много специфичен характер, имаш мнение по всеки въпрос и не се притесяваш да го изразиш. Имаш този "глад" в очите, имаш това желание, имаш тази история, която е страхотна. Лос Анджелис е много страшно място. Там хиляди хора на ден пускат снимки, видеа, искат да станат актьори и звезди. Истинска месомелачка е и е много трудно да изпъкнеш. И ако не внимаваш, може този океан да те погълне и завлече на дъното." И това което много ме впечатли, и което не очаквах, Пол Ръш ми каза:

"Ние вярваме, че ти това нещо можеш да го издържиш."

- Те знаят твоята история, нали?
- В детайли не, но държеше за всеки един от нас да разбере каква му е историята, каква му е мотивацията и аз горе-долу споделих. Те все пак са професионалисти, работили са с много артисти и каквото не съм им разказала в детайли, те са го видяли в актьорската ми игра.

- Казваш, че имаш тегав характер, какво означава това?
- Шегувам се, че ми е тегав характерът, заради тази моя неспособност да мълча и да си маскирам думите и мненията. Това е смешното, че хем съм актриса и би трябвало да го умея, обаче извън сцената не го мога и всичко си личи - какво точно мисля, как точно се чувствам. И когато имаш такъв характер, това неминуемо води до конфликти и до сблъсъци.

По време на снимки (Снимка: Личен архив)

Повечето от сблъсъците ми са били с преподаватели и професионалисти от мъжки пол, които са доста по-възрастни от мен - хора, които са ме намирали за "трудна за опитомяване" и "дразнеща".

- Колко си събрала вече от 20-те хиляди долара, които са ти необходими да се издържаш в САЩ ?
- Стипендията е невероятен шанс - тя покрива всички такси за обучението. Но Щатите имат много високи изисквания към студентите. Аз ще отида там със студентска виза. Законът е следният - ако ти си чужденец и живееш там със студентска виза, няма как да работиш легално. Следователно аз няма как да си изкарвам там допълнително пари, да речем ако искам да работя като сервитьорка, със студентска виза тип М1. А много студенти отиват и работят "на черно".

Затова те искат да се застраховат. Те са изчислили, че за една година в Лос Анджелис ще ми трябват минумим 20 000 долара. И за да ми издадат студентската виза, трябва да имам тази сума. Към днешна дата съм успяла да събера малко повече от половината.
Много хубаво е, че голяма част от тези пари аз събрах от хора, които ми даряват по 10-15 долара, но пак много ми помагат.

Отворила съм една дарителска страница в интернет - https://gogetfunding.com/support-my-study-at-the-lee-strasberg-theatre-film-institute-in-la/

Там хората могат да пуснат каквато сума решат. Ако не могат да помогнат така - могат да споделят страницата ми. Аз това не го очаквах, но доста популярни личности, като Графа и Део, също ми оказаха подкрепа. Това много ме впечатли, трогнах се.

Има и хора, които ми помагат директно по сметка.

Получих подкрепа от Фондация "Людмила Живкова - Знаме на мира", също и от Фондация "Св. Св. Кирил и Методий".

Кандидатствах и по програма на Национален фонд култура, очаквам да излязат резултати дали съм одобрена. И разбира се, бачкам много усилено, търся си проекти, от които да изкарам пари...

-  Кога трябва да заминеш?
- Моята цел е да замина март месец, защото тогава започва пролетният семестър. Не мога да замина по всяко време, трябва да е за началото на един от семестрите там. Следващият семестър е сега, зимният, за който няма да успея, и затова искам за пролетния. Ако го изпусна и него става много сложно, защото следващият започва лятото, а тогава ми изтича срокът на стипендията.

Бояна Авджиева (Снимка: Адриана Янкулова)

- Значи не може лятото, сега трябва, през март.
- Поставила съм си за цел да е през март. И мисля, че ще стане. Моята мечта е след години на световната сцена да има все повече и повече български творци и представители на различни професии. Защото аз вярвам, че ние тук можем много и знаем много. Този потенциал, този "глад" в очите... (смее се)

Просто трябва да си повярваме малко повече...

-  Много ти благодаря и успех!

Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив

Бояна Авджиева е родена през 1995 г. в град София. Дъщеря е на Александър Авджиев, популярен български журналист и телевизионен водещ. Още от съвсем малка, тя пее в "Бон-Бон", по-късно става водеща в предаването на вокалната група, излъчвано по Българската национална телевизия, като паралелно с това посещава детска актьорска работилничка    "Хлапетата", с ръководител Ганета Атанасова-Ганди. На седемгодишна възраст е приета в Италианския лицей.

Занимавала се е с класически балет, народни, бални танци и различни изкуства. Междувременно посещава Младежка театрална формация "Студията" в Народно читалище "Славянска беседа". След завършването на Италианския лицей е приета в НАТФИЗ, дипломира се в класа на проф. д-р Атанас Атанасов и още на 24 години се сбъдва най-голямата и́ детска мечта - участие в мюзикъла "Чикаго".

Участва в постановките "Магьосникът от Оз", "Глупаци", "Ателие", "Хора с куфари", "Ние, духовата музика", "Papas in motion", "Принцеса Мирабела", "Чикаго", "Импровизирай това!" и др.

Към дарителската сметка ТУК

Банкова сметка в долари:

IBAN: BG88STSA93000029220629
BIC: STSABGSF
Валута: USD
Банка ДСК ЕАД
Бояна Александрова Авджиева