СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА
Защо българите харесват магическия реализъм
Хуан Рулфо - основоположникът и идеологът на литературното течение
Автор : / 5031 Прочита 4 Коментара
Хуан Рулфо (Снимка: Getty Images)
Литературата на Латинска Америка винаги е имала много почитатели в Европа, в това число и в България.
Магическият реализъм привлича българския читател с онези свои страни, които много напомнят на древните ни езически времена.
В тях има два интригуващи компонента - мистицизъм и съспенс, които са сигурна предпоставка за любопитството на четящите хора. А и нещо друго, което така добре е прозрял и мотивирал преводачът Румен Стоянов, цитираме:
"Четиринадесети и двадесети век в нашата и в латиноамериканската култура са преплетени го начин, който ги оприличава помежду им и ги разграничава от западноевропейската. Ние изтръгваме от забравата, тълкуваме, усвояваме, разпространяваме, залагаме в сегашните си и бъдещи постижения нашето тракийско, прабългарско, старобългарско наследство така, както постъпват с доколумбовските традиции мексиканците, колумбийците, перуанците.
Ние отвоюваме "изгубеното време" по път, който много наподобява латиноамериканския — или обратното, — обаче противостои на западноевропейския, защото и в Стара планина, и в Андите, и в Мизия, и в Анауак времето се е движило по други закони, благодарение на които народното творчество, народното въображение са тъй богати — и най-важното живи и плодотворни до наши дни.
... За добро или за лошо, нашата душевна и умствена нагласа в края на краищата стои по-близо до латиноамериканската емоционалност, отколкото до западняшката рационалност", пише Румен Стоянов.
Основоположникът на течението, познато като магически реализъм и дало толкова много на световната литература - имена като Маркес, Астуриас, Скорса, Буендия и др., е Хуан Рулфо - мексикански писател, сценарист и фотограф, считан за един от водещите латиноамерикански автори.
Хуан Рулфо (Снимка: Getty Images)
Хуан Рулфо е роден на 16-и май 1917-а година, в семейството на разорени земевладелци. Двете му най-известни книги са сборникът разкази "Равнината в пламъци" ("El Llano en llamas", 1953) и романът "Педро Парамо" ("Pedro Páramo", 1955).
Рядко в литературата се случва автор да стане световно известен още с първия си роман, но с Рулфо това се случва - "Педро Парамо" е един от най-издаваните романи в света.
Случват се и още съвсем заслужени "чудеса" в живота на писателя- вторият му роман - "El gallo de oro" (1958) тутакси е забелязан и филмиран.
Освен като писател, Рулфо остава в историята на страната си и на света с един мащабен труд - той е редактор на една от най-важните колекции от съвременната антропология в Мексико в Instituto Nacional Indigenista.
Може да се каже, че Рулфо е един от големите ерудити на Латинска Америка - той е удивително начетен както в художествената литература, така и в историята, географията, фотографията и християнската култура.
Във всички тези разнообразни прояви той се проявява като авангардна личност, която умее да съчетава по неповторим начин традицията със светската модерност. Рулфо е широкомащабен и завладяващ във всичко, което е написал.
Умира в Мексико Сити на 7-и януари 1986-а година от рак на белите дробове, но вече близо половин век от смъртта му, книгите му се преиздават на десетки езици и интересът към творчеството му не стихва.
Нещо повече, както литературното, така и фотографското му творчество, продължават да са обект на безброй изследвания и различни мероприятия в негова чест по цял свят.
Защо? Ако трябва да окачествим Рулфо с една дума, то той е силно интригуващ, защото е загадъчен. В неговите творби има някаква магия. Те са построени върху един митологичен модел на света и в същото време този свят изглежда космополитен, в смисъл на напълно разбираем за хората, независимо от тяхната националност. Затова литературоведите с право казват, че при Рулфо националното достига върховете на универсалност.
Родното му място - Халиско, е мексиканска провинция със суха и безплодна земя и тъжен народ, който се бори за оцеляването си.
В романите на Рулфо битува един трансцендентален свят. Свят, изпълнен със символи, митологеми и хора, които изглеждат като живи и мъртви едновременно. Правилно някои окачествяват този странен живот "битие към смъртта", по определението на Хайдегер. В същото време, реална смърт сякаш няма. И така животът в разказите и романите на Рулфо може да бъде наречен "небитие", нещо като сън.
В "Педро Парамо" майката Долорес Пресиадо, преди да умре, праща сина си Хуан Пресиадо да търси баща си - "някакъв си" Педро Парамо, който не е спазил обещанието си. Тук определението "някакъв си" също изглежда като условна характеристика, но с негативен заряд - защото има неспазен обет, нарушен морал.
Образът на майката в романа също е условен. На моменти се възприема като утроба, а в други като цялата земя, върху която живее целокупното човечество. В романа няма линейно време - затворено между раждането и смъртта, а всичко става Тук и Сега, във вертикала на една непреходност, която човекът не може да определи, защото вечността няма начало и край.
В съня на живота нещата се случват едновременно - раждането и смъртта постоянно сменят ролите си, защото смъртта търси битие, тя също жадува за живот.
Рулфо постоянно ни разказва нещо, което прилича на приказка, от която всеки трябва да си извади поука. Той не ни натрапва мнението си, нито ни насилва да тръгнем по "правилния" път. Като един много умел разказвач, ни потапя в историята и ни оставя свободата да избираме поуката си.
В новелата "Златният петел" един викач в мексиканско село взима от боевете с петли един полу умрял петел, който е загубил битката и бере душа. Героят ни, обаче, се грижи за него така, че скоро петелът не само укрепва, но става непобедим боец, който печели всички битки. Това е една поучителна притча за благородството и силата на духа; за страстта в една битка на живот и смърт; Рулфо не ни казва нищо от това в прав текст, ние сами трябва го усетим със сетивата си, и чак тогава да го осмислим. Като "вкуса на кръвта", както казва един критик - ако не си близвал раната си нито веднъж, ти никога няма да знаеш какъв е този вкус - "вкуса на болката".
Рулфо така добре борави със словото, че "символите придобиват плът и кръв". Неслучайно писателят е кавалер на наградата "Принц на Астурия" и член на Мексиканската езикова академия. Рулфо е всепризнат виртуоз на писменото слово. Той умее да "облича" в думи недосегаемото - онова, което най-трудно се описва, защото няма конкретен образ. И все пък, веднъж нанесъл "щрихите" му, писателят ни оставя на въображението ни - то е това, което дорисува образа.
Рулфо се ражда като трето дете на родителите си, и след него те имат още две момчета. Семейството претърпява опустошенията от войната. Бащата бил убит през 1923-та година, когато Хуан бил едва на 6. На 10 изгубва и майка си. Израства под грижите на баба си. След като и тя вече не може да се грижи за него, момчето е пратено в сиропиталище. Има желание да следва, но точно в годината, в която кандидатства, университетът в Гуадалахара не обявява прием заради избухнали стачки. Заминава за Мексико Сити, но и там се оказва невъзможно да учи и започва да търси работа.
Отваря се шанс да започне работа в секретариата на правителството. Длъжността му била свързана с много пътувания. Те се оказват благоприятни за обогатяването на впечатлителната му натура и са плодотворна провокация да започне да пише.
През 1947-а се пробва и като фотограф. Среща съпругата си Клара, от която му се раждат четири деца. Както може да се забележи, животът му също прилича на приказка - приказка за едно бедно и ученолюбиво момче, което само търси пътя си и го намира, защото вярва в чудесата и живее между два свята едновременно - реалният и скритият за очите. Рулфо сякаш минава през всички трънливи пътеки на човешката сетивност, за да си създаде една нова чувственост - такава, с която да усеща всяко нещо с "фибрите на душата си". Цялото му творчество ни кара да повярваме в невъзможното, и че то е най-хубавата част от "съня на живота".
През 1970-та Хуан Рулфо е отличен с Националната награда за литература на Мексико. Четири години по-късно пътува до Венецуела, където на среща с почитатели съобщава, че се е отказал от писането.
Оказва се, че е казал това, разстроен от смъртта на любимия му чичо. Рулфо продължава да пише, и то как! През 1980-а е избран за член на Мексиканската езикова академия. През 1983-та му е присъдена наградата "Принц на Астурия" (др. "Принцеса на Астурия").
На върха на успеха си, три години по-късно е диагностициран с рак и на 7-и януари 1986-та година умира от белодробен емфизем.
Отива си един колос на световната литература. Един мъдрец и вълшебник на словото, който винаги ще ни изпълва с любопитство. Прочитът му всеки път ни разкрива по нещо от най-съкровените тайни на живота и смъртта.
Ето защо Хуан Рулфо е не само основоположник, той е идеолог на магическия реализъм. Това литературно течение завладя света и го държи в магията си, както сполучливо казва един литературен критик - "сто години без самота"(б.а. перифраза на заглавието на романа на Маркес).
Магическият реализъм откри символизма за прозата, превърна митологията в разказ за битието изобщо, и разчупи веригите на линейното време. Той отвори хоризонт към други светове - светове, отвъд Смъртта, в които има и Мъдрост, и Живот.
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}