IN MEMORIAM
Волев притежаваше волята да бъде себе си
Утре се сбогуваме с големия български режисьор
Автор : / 1530 Прочита 2 Коментара
20 февруари 2024 г. Николай Волев представя изложбата си от графики и фотографии в "Театро отсам канала" (Снимка: Владимир Шоков/БТА )
Утре, на 22 октомври ще се състои поклонението пред тленните останки на големия български режисьор Николай Волев. Ще го изпратим в последния му път с церемония в столичния храм "Света София" от 13:00 ч.
Ненадейната му смърт и съвпадението, че това се случи точно в деня, в който любимата му съпруга изпрати първия си мъж - певецът Кирил Маричков, провокира много отделни хора от кръга на Волеви да оповестят публично свои субективни съмнения за края му.
Част от тези предположения вече заприличаха на грубо посегателство върху интимния свят на Волев, и в този смисъл са нищо повече от сълзливо недобросъвестни. Волев мразеше фалша и приживе не би одобрил подобно вмешателство във вътрешния му мир.
В медиите се появиха всякакви версии с доминиращата самоубийство, като се изтъкваха разнообразни причини - тежка диагноза, труден и ревнив характер, неудовлетвореност от живота днес. Дано тази публична истерия престане, за да остане от тази псевдо интелектуална плява, чист и неопетнен образът на твореца Волев.
Доколкото хората от кино средите го познавахме, той беше Воле-в. Поставям неслучайно това тире, за да акцентирам на корена на думата, който най-силно изразява личността му - воля и волност, съчетани в едно. Волев правеше впечатление на затворен човек, който гледа присмехулно на живота, докато в същото време филмите му издаваха дълбоката му чувствителност и психологизъм в изграждането на човешките характери.
На такъв човек винаги му е трудно да бъде "стаден". Да се преструва на такъв понякога вероятно му е коствало много. Със сигурност го е потискало.
Въпросът дали се е самоубил, и по каква точно причина, няма никакъв смисъл днес. А дори да го е направил, това изобщо не издава слабост, отчаяние, или нещо подобно, както често заключават разни спецове. Не, тези характеристики не му отиват. Да скъсаш с живота, когато имаш толкова да "казваш" на останалите, не е лесно. Освен това, разумният човек винаги намира причина да изчака и добрите новини. А, както разбираме, Волев е имал такива причини и в творчески, и в личен план.
Затова, нека да приемем от уважение към личността му, че режисьорът на едни от най-правдивите български филми като "Двойникът" (1980), "Господин за един ден" (1983), "Да обичаш на инат" (1986), "Маргарит и Маргарита" (1989), "Козият рог" (1994) и "Огледалото на дявола" (2001) , просто загина на 15 октомври при битов инцидент.
Животът на Николай Волев е поучителен във всяко едно отношение. Той е роден на 10 април 1946 година в София. Приет е да следва архитектура в някогашния ВИАС. Всеки от неговото поколение знае, че това съвсем не беше лесно. Не му е било лесно и в друг план - в политически аспект. И бяга от България. Попада в бежански лагер в Турция. Оттам заминава за Великобритания.
Завършва кинорежисура в Лондонското филмово училище, в класа на Майк Лий.
И противно на очакванията, че ще остане да сбъдва западната си мечта навън от родината, той се завръща тук, в България. По онова време това завръщане будеше недоумение. Хора като него минаваха за "невъзвращенци". На тях се гледаше с недоверие. Волев не приказваше много, не се тупаше в гърдите къде е учил, и просто заработи като сценарист в Българската национална телевизия. И така, бавно и постепенно, от документалните филми, стана сценарист и режисьор в игралното ни кино, където пожъна големите си творчески успехи.
Но никога не се отказа да бъде документалист, и беше наистина много добър в кратката филмова форма - "казваше много" и изразяваше истината в прав текст, без "многоточия".
Всичко биографично, разказано така, изглежда гладко, но не е. Волев се доказваше с всяка своя стъпка на прощъпалника си в киното. Започна с документалния "Цимент" (1980), и критиката го забеляза. Нещо повече, видя че си има работа с творец, който въпреки "лошото си досие" не е склонен на конформизъм и няма да си мълчи, за да се хареса. Наградиха го в Пловдив.
Наградиха го и в други страни на бившия соц - получи "Сребърен дракон" на 21-ия Международен кинофестивал в Краков, Полша за документалния си филм "Грънци" (1983), а през 1987 година за документалния му филм "Дом № 8" (1986) получи голямата награда на 33-ия Международен кинофестивал в Оберхаузен, Германия и наградата на международната кинокритика на ФИПРЕССИ.
Забелязаха го и на Запад - за същия филм бе аплодиран от публиката на първото Международно биенале на документалния филм в Лион, Франция. У нас вече беше име в родната киноиндустрия. Получи наградата на четвъртия Международен кинофестивал на червенокръстките филми във Варна през 1988-а , през 1993-та излезе документалният му филм "Вестникарската война", а през 1999 година - още няколко забележителни ленти: "За смъртното наказание", "Бърза помощ", "Зимна приказка", "Вечният любовник" и "Кремиковци - снимка за спомен".
Относно спряганата тези дни неудовлетвореност, която изпитвал днес и затова си сложил край, нека отново припомним, че творец с такава успешна кариера не може да постави своята неудовлетвореност пред неумолимия си "глад" да работи. Той получи заслужено признание приживе още по времето на соца, но и след това. Всички негови игрални филми бяха удостоени с множество български и международни награди. Още първият му игрален филм - "Двойникът" (1980) бе награден за най-добър дебют от Съюза на българските филмови дейци. За любовта на публиката към този филм, която не стихва и до днес, е излишно да говорим.
Последва "Господин за един ден" (1983) - награден за комедия и запечатал се в паметта на поколения българи като вечна комедия за българската публика. Ироничният "Да обичаш на инат" (1986) караше зрителите да се смеят през сълзи на трогателните сцени, които така добре изразяваха социалистическия ни "бит и душевност".
Волев беше "волен" по характер и създаде филм, който чрез хумора отгръщаше нелицеприятни черти от нашата народопсихология. Умееше да ни накара да се присмеем на себе си чрез оздравителен смях. Лекуваше ни със смях. Беше мъдър. Филмът бе удостоен с няколко награди на кинофестивала в Карлови вари и получи единодушно висока оценка и от критика, и от зрители.
Волев критикуваше през хумора и сатирата - владееше умението да стигне до зрителя, като косвено го провокира за самокритика. Такива сме си, не обичаме да ни критикуват пряко. Но ето че дойде филмът му "Маргарит и Маргарита" (1989), който не критикуваше "косвено", а съвсем пряко самозабравилите се във властта. Силен, убийствен филм, който удряше звучен шамар на властта. И това, ако забелязвате годината, се случи в самото навечерие на назряващите събития за промяна в обществото ни. Изненадващо филмът не беше поставен "на рафта", а получи наградата за най-добър филм на Съюза на българските филмови дейци. Творци като Волев прокарваха пътя на обществената воля за промяна. Той беше сред нейните първопроходчици. А какво се случи по-нататък до днес, е въпрос на друга тема, която несъмнено е докосвала болезнено моралните критерии на човека Волев.
И след като посочихме толкова много успехи, постигнати "въпреки своеволието" на Волев да критикува във време на цензура, да припомним и още нещо към качествата му - че освен добър режисьор, той бе и добър сценарист.
В по-ново време той се обърна и към театъра. Защото, както сам каза в едно интервю: "Кинозалите вече не са храмове, както бяха по мое време. Те са места, където лапат пуканки, мляска се, вика се. Докато театърът все още продължава да бъде храм".
Първата му театрална пиеса "Сексът - начин на употреба", бе поставена през 2018 година, след като 12 години беше издирвал актриса, която да може да изиграе 27 персонажа. Търпение, максимализъм - все качества, които притежават малцина, и той ги притежаваше.
През 2018 година излезе автобиографичната му книга "Девствената проститутка". Стряскащото заглавие криеше много повече от това, което изглеждаше на пръв поглед. Волев ни провокираше да научим покрай него самия и нещо за себе си, за обществото ни като цяло - това искаше да ни каже заглавието-оксиморон - че сме допуснали в живота си най-грозното лице на нравственото падение - маскираната аморалност.
През 2024 година се състоя премиерата на втората му театрална постановка "Принципът на несигурността" по пиесата на британския драматург Саймън Стивънс. След последните си филми с иносказателните заглавия - "Огледалото на дявола" и "Извън пътя", Волев някакси вървеше в тази посока и ни сочеше с болезнена ирония, каква е основната мисъл на творческите му проекти. Той несъмнено е изпитвал своите разочарования, като всеки умен човек, но през годините назад винаги е доказвал, че мислите му сублимират в творчество, и така винаги и въпреки най-черните от тях, е успявал да ги превъзмогне и да продължи напред.
И сега е стояло пред него такова "напред" - работел е по филм за дълбоката драма в отношенията между Яворов и Лора. Дълбока тема и предизвикателство, което творецът Волев не би пропуснал да извади на бял свят...
А помните ли Пурко от "Господин за един ден"? Волев умееше да ни "показва" чрез героите си безкомпромисната истина. Не я премълчаваше през соца, не я преглъщаше мълчаливо и в демокрацията. Каза в прав текст: "От днешна гледна точка Пурко би изглеждал така, както изглеждаше тогава преди 40 години. Че то нищо не е мръднало от 1925 година, то си е същото. Пак идват разни депутати - "нашата партия ще направи това за вас, онова за вас, ще станете заможни, щастливи". Излъгват ги и идват на власт".
"Да си мъдрец в изкуството, понякога е непоносимо!", казва един велик драматург. В едно от последните си интервюта Волев сподели това прозрение със свои думи: "Най-сигурният начин изкуството да ме убие, е да почна нов филм, защото моят стремеж към съвършенство ще ме довърши". Спомените му го връщаха към звездни личности на българското кино и му прави чест, че той поднесе своя реверанс към колеги - режисьори и артисти, чрез изложба с негови фотографии, за истории зад кадър от златното време на българското кино.
Дали е вярвал, обаче, че изкуството може да промени морала? Не. И той изглежда го прозря късно и с болка: "Изкуството няма способността да променя обществото. Има една простичка задача. Да бъде отдушник за душата. Да бъде лекарство за душата. То не може да направи от лошия добър. Аз правя и ще продължа да правя това - да раздавам себе си докрай, до ръба на пълното изтощение, до ръба на физическата си смърт. Аз, ако не се изтощя до умирачка, до смърт - не чувствам, че съм направил нещо", сподели Николай Волев в едно от последните си интервюта. Но в същото време беше оптимист, че изкуството е духовно, а "няма как да съсипеш нещо духовно".
Дали смъртта му беше "екзистенциален избор"? - Големите личности и таланти крият много противоречив вътрешен живот. Няма как да твърдим нещо, което не знаем по безспорен начин. А и няма никакъв смисъл да се ровим в това, за да се "впишем" самоукорително сред оплаквачите. Макар и изпълнен с непроницаема, но дълбока чувствителност, Волев не беше наивен мечтател. Вероятно в живота на такъв човек - талантлив и перфекционист, идва момент, в който волята изглежда недостатъчна, за да вдъхне надежда. Вероятно...
Важното е, че Волев извървя своята жизнена пътека като достоен човек и творец. Остана волен в свободата си да се себеизразява и запечата името си в културния живот на нашия народ като забележителен творец. Той е от избраните, които не само са съществували, но са се осъществили по запомнящ се начин. С филмите си ни остави пример за морал и чест в изкуството да претворяваш живота "без заобикаляне".
Поклон!
Еми МАРИЯНСКА
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}