Първият балканец с Нобелова награда за литература

Той е забележителен автор и гордост за Балканите - първият, отличен с Нобелова награда за литература през далечната 1961-ва година. Човекът, който в "Мостът на Дрина" казва за Босна следното: "Тук всеки, който не иска да мрази, винаги е бил чужденец и изрод. А понякога и мъченик". Тази фраза донякъде е и откровение за него самия: "Аз съм песимист, обърнат към живота", споделя писателят за себе си.

Андрич умира през 1975-а и не доживява трагичните конфликти в Босна и Косово, но още приживе ги предрича.

Всъщност, Иво Андрич е дете на хървати, католици от Сараево, и се ражда в Австро-Унгария, но винаги се е самоопределял за сърбин. И до днес той е признат за най-значимия писател на бивша Югославия през 20-и век.

Иво Андрич в дома си / Снимка: Getty Images

Роден е на 10-и октомври 1892-ра година в Долац, Травник, Босна и Херцеговина. Умира на 13-и март 1975-а година, на 82-годишна възраст в Белград, бивша Социалистическа федеративна република Югославия. Възпитаник е на два университета - Грацкия и Виенския, които завършва "по принуда". Автор е на множество стихотворения в проза, есета, разкази и романи.

1945-а година е знаменателна в живота му. Тогава издава най-известните си творби - "Травнишка хроника" и "Мостът на Дрина".

Иво Андрич преживява две световни войни. Започва да пише в навечерието на Първата световна война. Повлиян е от т.нар. следвоенен модернизъм и се утвърждава като писател-реалист през 40-те години на миналия век.

Писателят има интересна съдба. Роден е в семейството на потомствени златари. Остава без баща, когато е едва на две. Баща му умира от туберкулоза - потомствена болест на фамилията, която покосява всичките му чичовци. Останала вдовица с малко дете, майка му Катарина Андрич дава момченцето си на отглеждане при зълва си Ана и съпруга й. Те се грижат за малкия Иво във Вишеград. Именно там за пръв път любознателното момче вижда моста на Дрина, който ще опише в известната си творба. След като завършва основно училище при леля си и чичо си, Иво Андрич се връща при майка си в Сараево и се записва да учи в гимназия.

Първото си стихотворение публикува като ученик - през 1911-а година. Като гимназист става член и на националното движение "Млада Босна", за освобождение на славяните от Австро-унгарската монархия. Проявява се като бунтар. Забелязали таланта му на поет, от културно-просветното дружество "Напредък" му гласуват стипендия, с която той постъпва да следва във Философския факултет на Кралския университет в Загреб. Година след това се прехвърля във Виена, където слуша лекции по история, философия и литература.

Виена го сприятелява с много представители на интелигенцията, но климатът в града вреди на здравето му. Наследствено обременен с болестта на баща си, Иво Андрич започва по-често да боледува. Моли да го прехвърлят да следва в Краков. През 1914-а година Дружеството на хърватските писатели в Загреб му публикува шест стихотворения в проза в обзорния алманах "Хърватска млада лирика".

Това е годината на атентата в Сараево при който загива ерцхерцогът Франц Фердинанд. Андрич напуска Краков и се връща в родината. Арестуван е за революционна дейност в Сплит и е осъден на затвор. Първоначално лежи в Шибеник, а после в Марбург. Политическото му затворничество продължава до пролетта на 1915-а година.

След излизането от затвора е пратен в лагерите в Овчарево и Зеница, където остава до лятото на 1917-а година. През всичките затворнически и лагеристки години боледува тежко. Белодробното му заболяване се влошава и го изпращат на лечение в Загреб, в известната по онова време Болница на милосърдните сестри. Там Андрич посреща амнистията и най-сетне може да диша спокойно и да се отдаде на писането.

Включва се в издаването на първия брой на сп. "Литературен юг". През 1918-а в Загреб завършва книгата си със стихове в проза "Ex Ponto". В Загреб го заварва и краят на Австро-унгарската империя, а след това и обединението и създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци.

Родната къща на писателя в Травник

Загребският в. "Новости" публикува творбата на Андрич "Неканените нека мълчат", с която той призовава към единство и разум новата държава. През 1919-а година писателят започва работа като чиновник в Министерството на вероизповеданията в Белград. В белградското кафене "Москва" се събират много интелектуалци, с които Андрич започва да дружи.

През 1920-а година започва дипломатическа кариера. Назначен е в Посолството във Ватикана, но не се отдава на чиновничество, а продължава да пише. През същата година излиза стихосбирката му "Неспокойства".

На следващата година Андрич е назначен в Генералното консулство на Кралството на сърби, хървати и словенци в Букурещ. Независимо, че е в чужбина, продължава да публикува в "Сръбски литературен вестник".

През 1922-ра година е прехвърлен на работа в Консулството в Триест, а на следващата година става вицеконсул в Грац. Проявява се като успешен дипломат, макар че до онзи момент няма завършено висше образование и липсата на образователен ценз поставя под заплаха работата му. Ето защо се записва да следва в университета в Грац. На следващата година защитава докторска дисертация на тема "Влиянието на турското владичество върху развитието на духовния живот в Босна".

В края на 1924-та година, вече дипомиран, е назначен на работа в Политическия отдел на Министерството на външните работи, а Сръбската литературна задруга издава първия му сборник с разкази. Две години по-късно е приет за член на Сръбската академия на науките и изкуствата. Литературната му дейност върви ръка за ръка с дипломатическата кариера. Назначен е за вицеконсул в Генералното консулство на Кралство Югославия в Марсилия, откъдето е командирован за три месеца в Париж. Във френската столица прекарва почти цялото си време в Националната библиотека и Архива на Министерството на външните работи, проучвайки историческите материали за Босна от началото на 19-и век.

От пролетта на 1928-а година е назначен за вицеконсул в посолството в Мадрид. В средата на следващата година е прехвърлен в Брюксел, като секретар на посолството. От 1-ви януари 1930-а година започва да работи като секретар на постоянното представителство на Кралство Югославия към Обществото на народите в Женева.

През 1931-ва година Сръбската литературна задруга издава и втора книга с негови разкази. През март 1933-та Андрич се завръща в Белград като съветник в Министерството на външните работи. През следващата година е повишен в съветник втори ранг на Министерството на външните работи и същевременно приема да стане редактор на "Сръбски литературни новини". Излиза още една негова книга с разкази.

Във възход са както дипломатическата му кариера, така и творческата му работа. През 1937-а година получава високи държавни отличия и от чужбина - от Полша и Франция. Дипломатическата му кариера бележи връх през 1939-а година, когато е назначен за пълномощен министър и извънреден посланик на Кралство Югославия в Берлин.

Андрич пристига в Берлин на 12-и април, а на 19-и април предава акредитивните си писма на канцлера на Райха Адолф Хитлер.

През есента, след като германците окупират Полша и много учени и писатели са отведени в лагерите, Андрич се застъпва за тях пред германските власти. През пролетта на 1941-ва подава оставка пред властите в Белград. Оставката му, обаче, не била приета и Андрич присъства по служба на подписването на Тройния пакт.

Ден след бомбардировките над Белград, на 7-и април 1941-ва година, напуска Берлин, като отхвърля предложението на германските власти да замине на безопасно място в Швейцария. Тъй като това предложение било предложено само на него, Андрич отказва и се връща заедно с останалите служители на посолството в Белград.

Същата година е пенсиониран и се уединява у дома. Отказва да подпише Апела към сръбския народ, с който се осъжда съпротивата срещу окупатора и престава да публикува свои творби. Написва "Травнишка хроника", а в края на 1944-та завършва "Мостът на Дрина". И двата романа са издадени в Белград след войната.

През първите следвоенни години Иво Андрич става председател на Съюза на писателите на Югославия, заместник-председател на Дружеството за културно сътрудничество със Съветския съюз и делегат на Третото заседание на Регионалното антифашистко събрание за народно освобождение на Босна и Херцеговина; приет е за редовен член на Сръбската академия на науките и изкуствата и член на Президиума на Народното събрание на НР Босна и Херцеговина.

Изявява се като виден общественик - участва в събрания, изнася лекции, събира помощи за библиотеки и пътува с делегации по света, включително и до България.

През 1954-та година става член на Съюза на комунистите на Югославия. Пръв подписва Новосадския договор за сърбохърватския книжовен език.

През 1958-а година, вече на 66, Иво Андрич се жени за дългогодишната си любов Милица Бабич, костюмографка в Народния театър в Белград, останала вдовица. С нея е на награждаването на Нобеловата церемония през 1961-ва година, когато Иво Андрич е предпочетен пред номинираните Толкин , Лоурънс Дюрел, Греъм Грийн и Робърт Фрост. Така Андрич става първият балканец, лауреат на Нобелова награда за литература. Цялата премия писателят подарява на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина.

Произведения на Иво Андрич са отпечатани на над 30 езика в света.

През март 1968-а година писателят загубва съпругата си.

Здравето му постепенно се влошава и се налага често да посещава болници и балнеосанаториуми.

На 13 март 1975-а година този енергичен човек - поет, писател, дипломат и общественик, напуска нашия свят. В негова чест режисьорът Емир Костурица изгражда във Вишеград, в близост до моста на Дрина, т.нар. "Андричград", където днес се намира и институтът на името на Иво Андрич.

Иво Андрич - мисли

"Не се страхувам от хората, а от нечовешкото в тях."

"Това, което не наранява, не е живот. Това, което не отминава, не е щастие."

"Земите на велики открития са и земи на велика несправедливост."

"У нас убиват хората с пословици по най-бързия и несправедлив начин."

"Има три неща, които не могат да се скрият - казваха османлиите, - а това са любовта, кашлицата и сиромашията."

"Желанието е като вятъра, отнася праха от едно място на друго, понякога затъмнява с него целия кръгозор, но накрая стихва и пада и оставя стария и вечен облик на света след себе си."

"Всяко човешко поколение има своя илюзия и отношение към цивилизацията; едни вярват, че участват в нейното разгаряне, а други, че са свидетели на нейното угасване. Всъщност тя винаги и пламва, и тлее, и гасне, според това от кое място и под какъв ъгъл я наблюдаваме."

"... Човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява ..."

"И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира." - "Знаци край пътя".

"Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх."

"Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!"

"Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си."

"Животът ни връща само това, което даваме на другите."

Еми МАРИЯНСКА