Приживе бил възприеман като "пишещ хулиган" - дързък и предизвикателен. В романите му има "непозволена" еротика, мистични елементи и разкрепостена философия. Писателят Хенри Милър е свободолюбив дух, който неочаквано те повежда в територии без граници на мисълта и чувствата. Особена популярност придобиват творбите му "Тропика на Рака", "Тропика на Козирога" и "Черна пролет", които написва в Париж през 30-те години на миналия век, а те и днес звучат модерно и актуално.

Хенри Милър, 1950 г. / Снимка: Getty Images

Освен романите си, Милър е автор на много разкази, на поезия, литературоведски есета и критика, и също така рисува - дори е представян като художник. Освен това е неуморен пътешественик, който непрекъснато опознава себе си чрез света и хората. Такъв е и в личния си живот - успява да се ожени пет пъти, като че ли с цел да изпита устоите на любовта в брака. Такава "странна птица" се ражда веднъж на столетие. През този декември се навършиха 130 години от рождението на Хенри Милър.

Кой е той? - Роден е на 26 декември 1891 г. в Ню Йорк, в семейството на немски емигранти в Америка. Като дете живее в Бруклин, завършва гимназия, записва "Сити Колидж", но както сам казва веднъж, там му било "скучно". Напуска колежа и работи като библиотекар, шофьор на такси, разносвач на продукти по домовете. През 1917 г. среща първата си жена - Беатрис Уикънс. Бракът с нея трае до 1924-а година, когато среща втората си съпруга - Джун Милър. С нея живее 10 години, през който период се ползва от привилегията, жена му да спонсорира пътуванията му из Европа. От 1930 до 1931-ва година двамата с Джун живеят в Париж, където Милър работи като редактор на сп. "Феникс". Именно там издава романа си "Тропика на рака", който го прави известен.

На 32 години Хенри Милър е олицетворение на сбъднатата американска мечта. Женен (б.а. за първата си съпруга) и с деца шеф на телеграфна компания, където се е издигнал от най-ниското стъпало. Но това не го удовлетворява. Напуска охолния си живот и става скитник. Избира несигурността, удоволствията и свободната любов.

Брачните му опити са само част от непрестанното му желание да изучава живота и значението на любовта и секса в него.

Още

Трагичната история на Зелда и Скот Фицджералд

Така или иначе, нищо не е в състояние да го задържи задълго на едно място, или при една жена. Първият си самостоятелен роман - "Scenario", издава през 1937-а година. През 1939-а Милър заминава за Гърция, но избухналата Втора световна война набързо го връща в Щатите. Установява се в Калифорния - в Биг Сур, където се превръща в неформален лидер на една артистична колония. Животът в тази среда довежда до още няколко любовни авантюри, от които произтичат още два брака - с Жанина Лепска и с Ив Маклюр, с които живее с всяка поотделно точно по 7 години. Последната му, пета съпруга, е Хироко Токуда, с която писателят се развежда три години преди смъртта си. От петте си брака, Милър оставя три деца.

Умира на 7 юни 1980-а година в Лос Анджелис, на 88-годишна възраст.

Хенри Милър, септември 1967 г. / Снимка: Getty Images

По-известните творби на писателя: "The World of Sex" (1957), "Opus Pistorum" (1983, др. заглавие "Under the Roofs of Paris", прев. "Под покривите на Париж"), "Crazy Cock", "Лудият петел: Една болезнена история за нюйоркската бохема от 20-те години", "Moloch", "Obelisk Trilogy", "Tropic of Cancer" (1934), "Black Spring" (1936), "Tropic of Capricorn" (1939), "Rosy Crucifixion"(прев. "Разпятие в розово"), "Sexus" (1949), "Plexus" (1952), "Nexus" (1960), "The Colossus of Maroussi" (прев. "Колосът от Маруси", 1941), "Nights of Love and Laughter" (1955), "Defence of the Freedom to Read" (1959), "Nightmare Notebook" (1975) и др. Автор е и на няколко пиеси, на документалистика ("Aller Retour New York" (1935), "The Eye of Paris" (1937) и др.). През 1952 г. Издава автобиографичната си книга "The Books in My Life" (1952), през 1964-та - "Henry Miller on Writing", през 1971-ва - "Face to Face with Henry Miller", а пет години по-късно - "Henry Miller's Book of Friends" (1976).

Всъщност, на няколко пъти през годините издава книги, които са като обръщение към приятелите и феновете му. Две от тях излизат през 1978-а - "Book of Friends" и "My Bike and Other Friends". През 1982-ра излиза и книга за художника Хенри Милър - "Paintings of Henry Miller".

Творбите на Хенри Милър стигат и до киноекрана, чрез екранизациите на "Tropic of Cancer", през 1970-а, филмът "Stille dage i Clichy" и "Jours tranquilles à Clichy", и двата по "Спокойни дни в Клиши"; още няколко документални и телевизионни филма: "Capitali culturali d'Europa", "Martin Held liest 'Das Lächeln am Fuße der Leiter", "Women & Men 2: In Love There Are No Rules", по разказа на Милър "Mara" и др.

Из "Тропик на Рака" (откъси, в превод на български от Красимир Желязков)

"Пробудих се днес от здрав сън с радостни проклятия на уста, с безсмислици на езика, повтаряйки като молитва "Fay ce que vouldras!... Fay ce que vouldras!" Прави каквото искаш, но нека то да създава радост. Прави каквото искаш, но нека то да носи екстаз. Докато повтарям тези думи, главата ми е изпълнена с хиляди неща: с образи, весели, ужасни, вбесяващи, вълкът, козелът, паякът, ракът, сифилис с разперени крила и вратата на матката винаги незаключена, винаги отворена, готова като гроб. Похот, злодеяния, святост: животът е несполуките на тези, които обожавам, останалите след тях недоизказани думи, доброто, което влачеха след себе си, и причинените от тях зло, несъгласие, скръб, ненавист, конфликти. Но преди всичко, екстазът!

Още

Хемингуей, между силата на Стареца и пречупената си воля за живот

Някои спомени за моите някогашни идоли ме трогват до сълзи: разривите, бъркотиите, насилието и най-вече омразата, която породиха. Просто изпадам във възторг, когато мисля за техните уродства, за избраните от тях безобразни стилове, за претенциозните им скучни творби, за объркването и хаоса, в които затъваха, за изкуствено създадените от тях препятствия. Всички затънаха в собствените си лайна. Тези хора безкрайно много усложняваха всичко. Толкова вярно е това, че почти съм изкушен да заявя: "Покажи ми някой, който усложнява нещата, и аз ще ти покажа един велик човек!" Онова, което за тях е "усложнение", за мен е своя територия: то е символът на борбата, самата борба, в която влизаме с всички свои фибри, самата аура и атмосфера около бунтарския дух. А когато ми посочите човек, който се изразява безукорно, няма да кажа, че той не е велик, а само, че не ме привлича... Ще доловя отсъствието на качествата, водещи до пресита. Когато виждам, че поставената безусловно от твореца цел е да отхвърли съществуващите ценности, да превърне хаоса около себе си в свой собствен порядък, да посее спорове и вълнения, така че посредством емоционалното освобождение мъртвите да бъдат върнати към живота, тогава с удоволствие отивам при великите и несъвършени хора и тяхното объркване ми дава сили, тяхното пелтечене е божествена музика за ушите ми.

...

Виждам, че зад ежедневните неприятности и тревоги, зад лъскавата долна злоба на посредствените и ленивите остава символът на изтощителната сила на живота и че онзи, който създаде ред, онзи, който посее спорове и разкол, защото му е вдъхната воля, такъв човек трябва отново и отново да отива на кладата, на бесилката. Виждам, че зад благородните му жестове е скрита цялата нелепост на всичко това - че той е не само величествен, но и смешен.

Още

Великият Хемингуей, който обожавал живота, се самоубива на 62

Преди мислех, че да бъде човечен, е най-високата цел, която може да си постави човек, но сега виждам, че това би означавало моето унищожение. Днес заявявам гордо: аз съм безчовечен, мястото ми не е при хората и правителствата, нямам нищо общо с убежденията и принципите. Нямам нищо общо със скърцащия механизъм на човечността - аз принадлежа на земята! Казвам това, положил глава на възглавницата и усещам как от слепоочията ми изникват рога. Виждам всичките свои смахнати предци да танцуват около леглото ми, да ме утешават, подстрекават, жигосват със змийски езици, озъбените им ухилени черепи да ме осмиват дебнешком. Аз съм безчовечен! Казвам го с безумна, призрачна усмивка и ще продължавам да го повтарям, та ако ще и крокодили да падат от небето. Зад думите ми се крият всичките озъбени, ухилени, черни черепи, някои от тях мъртви и отдавна озъбени, други ухилени като с изкълчени челюсти, трети пък озъбени в ухилена гримаса - предчувствието и последицата от всичко, което непрекъснато става. По-ясно от всичко виждам своя озъбен череп, виждам поклащащия се на вятъра скелет, виждам змии да излизат от разложения език, виждам подутите възторжени страници, изпоцапани с лайна. И присъединявам своята мръсотия, своите лайна, своята лудост и своя екстаз към голямата верига, преминаваща през подземните пещери на плътта. Цялата тази неканена, нежелана, пиянска бълвоч ще тече неспирно през умовете на онези, които ще пристигнат с неуморимия кораб, побрал в туловището си историята на човечеството. Рамо до рамо с човешкия род тича една друга порода същества, безчовечните същества, расата на творците, които, подтиквани от неизвестни импулси, вземат безжизнената човешка маса и напоявайки я с кипеж и оживление, превръщат това влажно тесто в хляб, хляба във вино, виното в песен.

Хенри Милър, 1969 г. / Снимка: Getty Images

...

Още

Неизвестният разказ на Хемингуей за "мръсната търговия на войната"

Днес аз съм наясно със своя произход. Не е нужно да правя справки с хороскопа или с родословното си дърво. Нямам представа какво е написано на звездите или в кръвта ми. Знам, че произхождам от митологични основатели на расата. Човекът, който надига към устни свещената бутилка, престъпникът, който коленичи на пазара, наивникът, който открива, че всички трупове вонят, безумецът, който подскача с мълнии в ръцете, монахът, който запрята полите на расото, за да препикае света, фанатикът, който претърсва библиотеки, за да открие Словото - всички те са размесени в мен, всички те олицетворяват моето объркване, моя екстаз. Ако съм безчовечен, то е, защото да бъдеш човек, изглежда нещо незначително, противно, жалко, ограничено от чувствата, възпирано от морал и правила на поведение, дефинирано от "изми" и баналности.

...

Може да сме обречени, да няма надежда за нас, за когото и да е от нас, но ако е така, нека тогава да нададем един последен агонизиращ, кръвосмразяващ рев, предизвикателен крясък, боен вик! Стига вече ридания! Стига вече елегии и траурни песни. Стига вече биографии и истории, библиотеки и музеи! Нека мъртвите да ядат мъртвите. А ние, живите, хайде да заподскачаме по ръба на кратера в последен предсмъртен танц. Но да бъде танц!"

Из "Sexus" (откъси, в превод на български от Иван Киров)

"Няколко минути по-късно, когато излязохме във виолетовата светлина на ранната вечер, видях гетото с нови очи. Има летни нощи в Ню Йорк, когато небето е чист лазур, когато сградите са непосредствено близки и осезаеми, и то не само в своята вещественост, но и в своята същност. Мръсните ивици светлина, които разкриват само грозотата на фабриките и мизерните квартири, много често изчезват със залеза, прахта се уталожва, контурите на сградите придобиват контрастност като очертанията на великан на светлината на прожектор. В небето се появяват гълъби, които кръжат над върховете на покривите.

...

Още

Нова литературна награда ще отличава най-добрата книга за Ню Йорк

Целият Ню Йорк трябваше да бъде едно гето. Отровата трябваше да се изсмуче, нещастието да се разпредели. Радостта трябваше да се предава по всяка вена и артерия. Останалата част на Ню Йорк е абстракция. Студена, геометрична, вкочанена като rigor mortis и също така мога да добавя, безумна - ако само човек може да застане отстрани и да я погледне неустрашимо. Само в кошера може да се открие човешкото, да се открие този град на гледки, звуци и миризми, който човек нахалост се опитва да улови извън границите на гетото. Да живееш извън него, означава да повехнеш и умреш. Извън гетото има само наконтени трупове. Всеки ден ги навиват като будилници. Изпълняват като тюлени, умират като печалбите от касово представление. Но в гъмжащата медена пита вегетативен растеж, животинска топлина, която е почти задушаваща, виталност, която нараства от взаимно търкане и слепване, надежда, която е не само духовна, но и физическа, зараза, която е опасна, но лечебна. Може би малки душици, горящи като дълги свещи, но те горят силно - и са способни да хвърлят прокобни сенки по стените, които ги окръжават.

...

Още

"Лес тъмен" от Никол Краус - адвокат и писателка напускат Ню Йорк с мисълта за върховно преобразяване (откъс)

Проникнала навсякъде, увиснала между слоевете на кожата като дестилат на ръждивочервен пушек, е вторичната сексуална пот - пубическа, орфическа, млекопитаеща -тамян, внесен контрабандно през нощта върху кадифени възглавнички мускус. Никой не е имунизиран, дори и монголският идиот. Разлива се върху ти като отъркването и преминаването на облечени в камизола гърди. В лек дъжд тя прави невидима ефирна кал. Тя е от всеки час, дори когато зайците ги сготвят на яхния. Блещука в тръбичките, фоликулите, папилите. Докато земята бавно се върти, площадките и перилата се извъртат, и децата заедно с тях. Сред мрачната мъгла на знойни нощи всичко, що е земно, сластно и пророческо, бръмчи като цитра. Тежко колело, обшито с фуражни и пухени легла, с малки зехтинови лампички и капки чиста животинска пот. Всичко се върти, скърца, клатушка се, трополи,понякога хленчи, но се върти, върти, върти.

Още

"Майната ти, Англия!", отвръща на критиката авторката на "Птиците", "Ребека" и "Куклата"

Тогава, ако замреш, застанал на площадка например, и внимаваш да не мислиш, късогледа, зверска яснота озарява погледа ти. Има колело, има спици, има и главина. А в центъра на главината има - точно нищо. Там е смазката и полуоста. И ти си там, в центъра на нищото, усещаш, напълно разтворен, бръмчиш с бръмченето на планетарните колела. Всичко оживява, изпълва се със смисъл, дори вчерашният сопол, който виси на дръжката на вратата. Всичко клюма и вехне, покрито е с мъха на изхабеността и грижите. Всичко е било видяно хиляди пъти, търкано и галено е от тилното око..."

Хенри Милър и американският писател, драматург и режисьор Норман Мейлър, август 1962 г. / Снимка: Getty Images

Американската феминистка, поетеса и писателка на бестселъри Ерика Джонг е автор на нещо много истинско за Хенри Милър. Тя буквално разгадава образа му така, че сложността на характера му да бъде разбрана. Джонг го нарича "герой, победил страховете си" и "цар на мръсния език". Но по-интересно е нейното тълкувание на причините Милър да бъде такъв, или поне да изглежда циничен:

"За него сексът беше само един от начините за самоосвобождаване, казва Джонг. В най-освободената му книга, обаче - "Колосът на Маруси", напълно липсва сексуално съдържание.

Още

Спартакус и драг културата: Утопията на свободата

С Хенри Милър се запознах като млада писателка с току-що издаден първи роман. Той ми написа темпераментно писмо и започнахме да си кореспондираме; после се срещнахме и разбрахме, че сме сродни души. Хенри беше всеотдаен докрай и ме научи на онова, което сам бе научил през дългия си живот. Когато критикуваха книгите ми, той казваше: "Защо не го приемеш на шега?" И сега продължавам да се опитвам да бъде весела като Хенри. Когато успея да се засмея на нещастието, а не да плача над него, може би ще реша, че съм свободна.

Хенри Милър продължава да стряска хората. Не заради известността си като порнограф, нито дори защото му прикачиха етикета "сексист", не. От Милър се страхуват, него го мразят най-вече защото е освободител; защото посмя да каже, че сме способни да преодолеем страховете си.

Още

Киномания представя новия филм на Уди Алън "Един дъждовен ден в Ню Йорк"

Повечето хора не са свободни. Свободата ги плаши. Те следват модели, създадени от родителите, наложени от обществото, от ужаса, предизвикан от мисли като "какво ще кажат хората?" и "какво ще си помислят хората?", от непрекъснатия вътрешен диалог, в който се сблъскват задължението и желанието; и задължението побеждава. От време на време се появява по някой пророк, като че ли победил собствените си страхове и заживял смел и предизвикателен живот. Но такъв човек винаги ужасява хората — и ги кара да му се възхищават. И освен това, и да завиждат.

Защо хората завиждат толкова за героизма? Защото сме склонни да се самообвиняваме, че живеем боязливо. Затова често нападаме героя или героинята — защото са посмели. Ако обаче успеем да видим в героя въплъщението на собствените си стремежи, няма да има нужда да го унищожаваме, да му подражаваме и да се учим.

В една своя не толкова известна книга, Червената тетрадка, Хенри цитира Буда: "Не вярвай в нищо, независимо къде си го прочел, или кой го е казал, дори да съм го казал аз, ако то не е в съгласие с разума и чувствата ти."

Още

Анри Кулев: Свободата е територия за безхаберковците

Хенри знаеше, че и най-великият гуру не е безгрешен. Опитваше се да научи почитателите си да не го следват сляпо. Малко преди смъртта си през 1980-а година Хенри написа на Бил Пикерил, млад художник: "В окончателната реалност на съществуването има само един истински оброк - всеки е венчан за самия себе си." Той разбираше, че учителят може единствено да отвори вратата. Ученикът трябва да е готов.

Подобно на Байрон, Пушкин, Саид и Колет, Милър се превърна в повече от писател. Стана протагонист и пророк — пророк на едно ново съзнание. В едно се сляха творбите и животът му, за да създадат велик мит — мит, въплъщаващ човешкия стремеж към свобода. В творбите на Милър има много несъвършенство, предвзетост, глупост. Невинаги може да се защити небрежността, но уникален писател го правят светлият му пример, сърцето му, откритостта му. Той определено ще привлече и новото поколение читатели", заключава Джонг, и е напълно права.

Хенри Милър / Снимка: Getty Images

Разкрепостеността на Хенри Милър наподобява бунт срещу обществото като репресивна машина, поставяща ограничения. Милър се бунтува срещу моралните устои, които изглеждат твърде фалшиви, за да бъдат следвани. Протестът му е олицетворение на свободата.

Хенри Милър, 1950 г. / Снимка: Getty Images

Хенри Милър - цитати

"Хаосът е партитурата, върху която е написана действителността."

"Развий интерес към живота, както го виждаш: в хората, нещата, литературата, музиката - светът е толкова богат, преизпълнен със съкровища, красиви души и интересни хора. Забрави за себе си."

"Всичко, което може да бъде обуздано с интелект и спокойствие, принадлежи на черупката, но устременият към съзидание човек винаги се гмурка под нея, към отворената рана, към гниещия безсрамен ужас.Той прикрепва динамото към най-нежните части. Ако бликнат само кръв и гной, това вече е нещо. Сухият, скапан от ебане кратер е безсрамен. Но по-безсрамно от всичко е бездействието. Парализата е по-неприлична от най-мръсната псувня. Една-едничка зейнала рана да е останала, от нея трябва да шуртят ако ще само жаби, прилепи и хомункулуси."

"Смисълът на изкуството е в това да стигаш до край. Ако започнеш с барабаните, трябва да завършиш с динамит или тринитротолуол."

"Да ми позволят да бъда - това е всичко, което исках. Да бъда какъвто съм, без значение как съм."

"Човекът, който търси сигурност, дори в ума, е като човек, който би отрязал крайниците си и би ги заменил с изкуствени, които ще го предпазят от всякаква болка или нараняване."

"Въображението е гласът на смелостта. Ако има нещо божествено в Бог, то е това. Той се е осмелил да си представи всичко."

"Защо сме толкова сдържани? Защо не даваме във всички посоки? Да не е от страх, че ще се загубим? Докато не се загубим, няма никаква надежда да се намерим."

"Американската мечта е младостта - красива, празна младост."

"Примерът движи света повече, отколкото доктрината. Великите примери са примери на действието, и почти няма значение дали те са сили на доброто и на злото."

Еми МАРИЯНСКА

Още

"Писатели и любовници" - за изкуството да пишеш и цената на думите (откъс)

Още

Британската писателка Хилари Мантел: "Срам ме е да живея в държава, избрала това правителство"

Още

Южноафриканският писател Деймън Галгут спечели престижния "Букър" за 2021

Още

Каталунският писател Марти Жиронел: Бих искал един ден да видя Каталуния свободна