Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Барабанистът на "Сребърните гривни" Жоржян Банов стана апостол на радостта

Три истории на...

Барабанистът на "Сребърните гривни" Жоржян Банов стана апостол на радостта

Със съпругата му Уини пътуват като евангелистки проповедници по целия свят

Жоржян Банов раздава талант и душа

В училището на организацията си
Жоржян Банов е барабанист и вокал на една от първите български рок групи "Сребърните гривни", създадена през 1965 година. През 70-те той емигрира в САЩ, където живее и до днес. Успехът му зад Океана идва, след като започва да пише детски песни и издава детска класика. От общо 6 албума се продават 3,5 млн. копия.

Със съпругата си Уини

Днес Жоржян Банов, заедно със съпругата си Уини, живее в Харисбург, Пенсилвания. Те са основатели на организацията Global Celebration. През по-голямата част от годината пътуват като проповедници и организатори на съживителни събрания по целия свят. Наричат ги "апостоли на радостта" заради посланието, което носят, и служението им с музика и песни. Осъществяват различни хуманитарни проекти в нуждаещи се страни по целия свят, от изграждане на кладенци за питейна вода в Мозамбик до грижата за децата в три сиропиталища.

По време на проповедите си

Жоржян и Уини често посещават някои от големите градски сметища в страни като Мексико и Индия. Там живеят хиляди хора, на които те помагат като ги хранят, окуражават и им показват любовта на Христос на дело. В Никарагуа Жоржян и Уини издържат финансово едно цяло сиропиталище.

Жоржян Банов

Един от мащабните проекти на организацията е и този за подпомагане на развитието на духовността на българската нация. Поне веднъж в годината посещават и България, най-често ромските квартали в София, Казанлък и Стара Загора. През февруари тази година им предстои да посетят Израел където раздават храна и помощи в няколко палестински бежански лагера.

Представяме ви неговите 3 истории за Impressio:

 

I

 "Сребърните гривни" взривиха София

"Сребърните гривни" (1965)

Още

Синът на легендата Стефан Воронов - Александър: Дядо ми е граф, баща ми е наполовина граф, аз съм четвърт

"Сребърните гривни" е комбинация от бандите "Сините звезди" и "Огнените момчета". Александър Петрунов - Сашо Гривната, соло китара и Вальо, бас китара, дойдоха от групата "Огнените момчета". Взехме ги, защото двама от нашите "Сини звезди" ни бяха напуснали. Сформирахме групата. Борис Гуджунов ни хареса и ни взе да свирим с него. През 1965 година ни поканиха от телевизията. Това беше дебютът ни.

Нямахме име, и понеже всички ходехме с гривни, Хачо Бояджиев ни вика: "Хайде, вие сте "Сребърните гривни"! Казахме си: Защо не?! Но всичко тръгна от нас с Троши /Трошан Владовски - б. а/, с когото се познаваме от 8-9- годишни деца. Къщите на нашите баби и дядовци бяха много близо една до друга в Костинброд. А неговото братче Чочко Владовски беше бебенце и все се въртеше около нас, горкият, но ние го отбягвахме, защото се смятахме за много големи и ни пречеше... Един ден срещам Троши и му казвам:

По време на репетиции

Още

Великата Таня Масалитинова: Омъжих се за ученическата си любов на 50

"Абе, ти чувал ли си западна музика?" А той ми отговори: "Да, освен това, аз правя една група с още две момчета и ще свирим такава музика!" Аз веднага: "И аз искам да свиря, може ли да се включа?" А той: "Не може, защото ти си цигулар! Това е абсурд! Освен да станеш барабанист, защото само барабанист нямаме!" Бързам да му кажа: "Ще стана барабанист, каквото искате ще стана, само да съм с вас! Искам да свиря такава музика!" Започнахме да се събираме. Те бяха си направили китари от дърво - с бутончета, с всичко. Гледаха как е по снимките и всичко копираха, и всичко на ръка правеха! Моите първи барабани бяха пет табуретки с дъна от шперплат. После майка ми купи едно централно барабанче, една чинелка, тъпан от военната музика намерихме... Малко по малко започнах да се уча, само и само да свиря с тях, със "Сините звезди".

А като направихме вече "Сребърните гривни" Хачо Бояджиев ни снима в телевизията и се вдигна голям шум около нас, станахме много популярни, защото тогава имаше една телевизия... Идваха да ни слушат. Направихме голямо турне. Задължаваха ни от кои композитори да вземаме песни. През 1966 година отидохме всички в казармата и това ни раздели за две години.

"Сребърните гривни"

Като се уволнихме през 1968-а, се събрахме веднага. На другата година имаше балове в Художествената академия. Три нощи на две сцени с "Щурците" взривихме София. Страхотно стана! Голям фурор! Напука се подът на залата, а отдолу имаше едно барче. Уплашиха се, милицията ни обяви за много опасни, но още нямаха заповед и не ни спряха. Но това беше началото на края на "Сребърните гривни"... Мина време, докато докладваха на шефовете. По-късно, през 1971 година, ченгетата ни спряха на средата на концерта и забраниха групата. Партията ни обвини, че имаме упадъчно влияние върху младежта.

Ексцентричните за времето си музиканти на покрива на софийска сграда през 1965 г.

След като забраниха групата, тъкмо бяха създали Естрадния отдел към Консерваторията и ние с Троши кандидатствахме. Приеха ни веднага. Аз записах ударни инструменти и флейта, а Троши - китара и - мисля и той флейта. Като завърших двете години там, майка ми ме прати за награда, че завършвам с отличие на екскурзия в Източен Берлин и Лайпциг. Искаше да й купувам някакви материали за рисуване. Отидох в Берлин и там в един бар срещнах Митко Вокса. Той ме покани да свиря при него, но аз му заявих, че ми се свири на Запад, а не в Източна Германия.



II

Скрих от гаджето си Камелия Тодорова, че ще бягам зад граница

"Сребърните гривни", 1970 г.

Още

Митко Щерев: Емил Димитров ме научи как се правят хитове

И двамата с Трошан искахме да избягаме. Митко Вокса ми даде контракт да отида да свиря в Източен Берлин, докато спечелим някакви пари, за да избягаме. Прибрах се в София с този контракт в джоба. Излъгах майка ми, че ще се върна в Източен Берлин, за да кандидатствам в музикалната академия. Това беше нейното желание. Получих виза за Източна Германия след 1 месец и заминах. С Камелия Тодорова тогава бяхме гаджета. Бяхме се запознали на някакъв концерт предишната година. Тя беше ученичка в гимназията. Беше много красиво малко момиче. Още нямаше музикална изява, но си личеше, че е много талантлива. Нашата любов беше платоническа, много чиста. Уважавах това, че е още девствена. Бяхме много влюбени. Не й казах, че ще бягам, за да не се разстрои. Тя Камелия дори не искаше да ме пусне да свиря в чужбина, камо ли да бягам... Обещах й, че ще й помогна да дойде при мен. Въпреки това тя ми се разсърди страхотно. Последните две седмици изобщо не се срещахме.

"Сребърните гривни"

Видяхме се все пак за да си кажем "довиждане". Тя плачеше неудържимо. И аз плачех с нея, защото знаех истината - че няма да я видя вече. Не можех да й кажа! Не можех да кажа на никого! Тогава, ако някой знаеше такова нещо за близките си и не каже на милицията, можеше да има голям проблем с комунистическите власти. Нямаше с кого да споделя нищо. Не исках да правя беля на никого. Ходех в една църква в центъра на София - св. Петка. Там намерих едно скрито местенце с една голяма икона. Всеки ден говорех на тази икона. Иначе сякаш нещо щеше да експлодира вътре в мен! Знаех, че много хора са били убити, когато са бягали, не знаех какво да мисля... Но желанието да свиря рокендрол и да бъда свободен ме буташе напред. По един час на ден си споделях с тази икона. Говорех й: "Ти си само една икона, нищо не знаеш, но ако можеш, помогни ми!" На нея беше Исус, който излиза от водата. После разбрах. Още не вярвах в Господ.

Два месеца работихме с Митко Вокса в Източна Германия и съчинявахме плана за бягството. Емигранти ни казаха, че единственото място по границите със Запада, където може и да не те застрелят, е една отсечка между Югославия и Австрия. Продадохме инструментите си, взехме доста пари и отидохме на гарата... Пристигнахме в Полша. Във Варшава в един бар се заприказвахме с някакъв българин - Вальо, студент в Полша. Помислихме го първоначално за ченге и му казахме, че сме музиканти от известната група "Сребърните гривни", свирим в Берлин и сме дошли за три дни да се развлечем. Имаме пари, но ни трябва гид по баровете и дискотеките. А този Вальо ни вика:

 

"Сребърните гривни"

Още

Ирен Кривошиева: Любовта търпи и вижда само доброто

"Какво развлечение в Полша, истинският живот е във Виена?!" Ние уж се дърпахме, че не искаме да нарушаваме закона. Нашият човек обаче вика: "Черноборсаджия съм, търгувам с дънки, имам канал до Виена". Зарадвахме се много. Треперехме само да не е ченге! Затова му казахме, че искаме да си купим плочи от Виена и да правим дискотеки във Варшава. Това го направихме, за да имаме алиби, ако той ни предаде на границата. Вальо ни каза, че трябва да хванем такси до границата със Сърбия, граничарят ни пусна срещу пари, после минахме в Грац, Австрия. Беше страшно напрежение! Българинът ни успокои, че минава по този маршрут по няколко пъти на година заради бизнеса си.

"Сребърните гривни"

Каза ни: "Ще купите плочите и ще се върнем! Ще правим дискотеки, ще прекратя с дънките!" Като стигнахме във Виена, му разкрихме, че нямаме никакво намерение да се връщаме. А той вика: "Защо не ми казахте, щях да взема жена си и да избягаме с вас?!" Беше ни неудобно, че го излъгахме и му платихме хотела, дадохме му пари, за да му се отблагодарим. Първо тръгнахме от посолство на посолство. Виена беше неутрална, трябваше да намерим държава, която да ни даде политическо убежище. Холандия и Англия не ни искаха. Канадците казаха: "Може би, но не сме сигурни, след 6 месеца елате на интервю!"

Още

Йорданка Христова: С Георги Стоичков ме запозна "придворната ми поетеса"

Накрая отидохме в американското посолство. Беше ни страх, защото ни бяха промили мозъците, че в Америка е много страшно и хората са като машини за пари, роботи някакви, има гангстери... Посрещнаха ни страхотно: "Как дойдохте тук?! Бързо да кажете на консула!" Той се зарадва, човекът, усмихна се. Разказахме му как сме стигнали до там. Каза ни: "Вие сте герои, ще ви помогнем!". Веднага ни дадоха политическо убежище. Пратиха ни в емигрантския лагер "Трайскирхен", за да минем карантина и да ни проверят дали не сме криминални, дали не ни търси Интерпол най вече. Беше по Коледа. Стояхме там до януари. След това ни пратиха във Виена, за да си чакаме американските визи. Свързаха ни с някакъв сърбин, който ни намери работа в един бар. Купиха ни инструменти на изплащане. И така, започнахме със свирене да си изкарваме прехраната...

Лекува с музиката си

Написах една картичка на Камелия, че сме във Виена. Така тя разбра, че сме избягали. Веднага казала на майка. Тя подлудяла. Не повярвала и тръгнала за Източна Германия, за да ме види. Не ме намира, страшно се разстройва и се връща в София. Камелия също се разстройва. Разбира, че трудно ще се видим и ще бъдем заедно. Отива да живее при майка ми. Живели са заедно поне година и повече, за да се успокояват една друга. Обаждах им се по телефона един-два пъти. Но какво да обещая?! - Отивах в Америка и не знаех какво ще стане... Камелия ме е чакала поне две години да се върна! Те казали и на бащата на Митко Вокса. И двете семейства обявяват на властите, че сме избягали. Започнали да разпитват всичките ни приятели - защо, как...

Но аз не бях казал на никой нищо, това беше добре за тях - да си нямат неприятности. Бащата на Вокса, нали е тираджия, тръгва по маршрут през Виена, за да ни кара да се връщаме. Той така казва в милицията, затова го пускат. Появи се една вечер, точно когато отивахме да свирим в бара. Замръзнах: "На Митко баща му!" Казах му, че има гости и отидох в другата стая. Стана страшно - започнаха да се карат, да се бият! После цяла нощ той седя на една маса в бара да ни чака да приключим. След това пак: "Хайде, прибирайте се, момчета!" Започна да плаче, защото разбра, че това няма как да стане.

Още

Йълдъз Ибрахимова: Откакто ракът покоси съпруга ми, още нямам сили да изпея любимата му песен

Всички плачехме, беше ни кофти, но какво да направим?! Към 6 сутринта той ни каза, че отива в българското посолство във Виена да каже, че не искаме да се връщаме. Трябваше да го направи, за да си няма неприятности с комунистическите власти. След два часа някой думка на вратата - идват от посолството. Умираме от страх в леглата, мълчим и не мърдаме до обяд. На обяд излязохме. Отидохме в едни магазин и си купихме пистолети и спрейове. Вече бяхме готови да се отбраняваме. Виена е неутрална зона - могат като нищо да те качат в една дипломатическа кола и да те изкарат за България... Така - въоръжени и в страх изчакахме визите си за Америка.

 

III

 Музиканти евангелисти в Америка ме направиха част от общността

Със съпругата си Уини /вляво/ и техни приятели

Първата ни работа в Америка беше на една конструкция във Флорида. Там хубаво, плажове... Но ние работехме като луди и никакъв плаж не видяхме. Намерих си и втора работа - всеки ден в 6 часа сутринта ходех да мия чинии в един ресторант, защото ми даваха да ям безплатно. Събирах пари. Моята мечта беше да отида в Холивуд. Когато работата във Флорида свърши, се разделихме и заминах за Детройт да си търся работа в завод за автомобили. Там бях нещо като инспектор, който проверява радиаторите на колите дали има дупки по тях.

Сред ромите, на които помага в Казанлък

След половин година вече бях спестил 4-5 хил. долара. Купих си пиано, китара, барабани, усилвател и тръгнах за Холивуд. По пътя започнах да свиря с музиканти от независимо християнско движение. Това продължи около 2 месеца. Те започнаха да ми говорят за Господ. А аз бях пълен атеист. Дойде време да си тръгвам, но си викам: "Дай да отида да проверя, в крайна сметка има ли Бог?! Знам, че няма, но да направя един опит, да съм чист пред тези хора, които толкова ми помогнаха и ме уверяват, че има Бог и той ме обича!" Отидох навътре в планината съвсем сам.

Сред съмишлениците си

С дете, на което помага

И продължих да си говоря - ето, сега ще се уверя, че не съществува и... край! Чудех се как да го направя. В крайна сметка извиках: "Боже, съществуваш ли?!" След като изрекох това, почувствах някаква близост - много странна, много топла, на някакво същество до мен. Не го виждах, но му усещах присъствието... Всичко се промени около мен, дори акустиката, една вълна ме заля. Какво става с мен, полудявам ли?!... Само успях да промълвя: "Кой си ти, не знам, но искам да те познавам!" Моите приятели - музикантите евангелисти, като ме видяха, веднага разбраха какво се е случило и започнаха да се радват и да викат: "Алелуя!"

Не спира да обикаля целия свят

Съпругата му Уини е винаги до него в благотворителните му мисии

Свири на бедно дете в Казанлък

Сега живея в Пенсилвания, в столицата Харисбърг. Но ние постоянно пътуваме. Имам и къща до Сиатъл. Това ми е първата къща, която си купих в Америка. Давам я под наем. Връщам се там поне два пъти годишно и се виждам с Трошан и Сия (бивша съпруга на Троши, певица от "Тоника" ).

 Валерия КАЛЧЕВА

1/1

Жоржян Банов раздава талант и душа

Лекува с музиката си

Сред съмишлениците си

По време на проповедите си

Жоржян Банов

В училището на организацията си

Със съпругата си Уини /вляво/ и техни приятели

С дете, на което помага

"Сребърните гривни"

Ексцентричните за времето си музиканти на покрива на софийска сграда през 1965 г.

"Сребърните гривни"

По време на репетиции

"Сребърните гривни"

"Сребърните гривни"

"Сребърните гривни" (1965)

"Сребърните гривни", 1970 г.

Съпругата му Уини е винаги до него в благотворителните му мисии

Свири на бедно дете в Казанлък

Сред ромите, на които помага в Казанлък

Със съпругата си Уини

Не спира да обикаля целия свят

Жоржян Банов в "Сребърните гривни"

"Сребърните гривни"

Календар

Препоръчваме ви

Джон Ленън: Дишай!

Луд фен отне живота му, но не и посланията, които ни остави Джон

Възторг и гузност с името Вапцаров

У кого са "заключените стихове" на поета?

Благой Бойчев: Изгубено е само онова поколение, което е загубило споделените ценности

"Скандално е, защото онова време се замита под килима", споделя пред Impressio режисьорът на "Задочните репортажи"

Александър Мутафчийски: Най-голямата ми любов е... сцената

"Сцената за мен е свобода... Там мога да бъда какъвто си пожелая.", споделя звездата на Музикалния театър

Смела жена "подобрила рекорда" на героите на Жул Верн

"Лейди Сензация" - Нели Блай, е първата световно известна разследваща журналистка