МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО
Страстната седмица в Одринско
Как българите в Одринска Тракия са очаквали и посрещали Великден, за упованието им в Бога и силата на вярата им, която ги правела свободни в едни трудни времена в началото на 20 век
Редактор : / 4391 Прочита 1 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето. Думи, които не бива да бъдат забравяни.
Българите, които масово населяваха селата в Тракия - Одринско, там на мястото си бяха много набожни. Вярата им в Бога бе най-висшата нравственост, до която човек може да се доближи. И всичките си надежди те градяха на Бога - Той им бе упование и крепост в робството и Той ги вдъхновяваше за борба срещу тиранията на неверниците.
Освен това, в тая област бе запазена здраво и крепко старата традиция на българските черковници, които тъй упорито и със себеотрицание водиха черковно-училищните борби за самостойни български черкви и училища.
Пощенска картичка за Възкресение Христово (Източник: "Изгубената България")
Тази борба дотолкова ги бе калила и отделила от официалната отоманска власт, че във всяко българско село селяните си имаха свои неписани закони, свои наредби, по които строго се движеше животът им. Главната ос, около която се движеше нравствено-духовният живот на българското село в Тракия, бе църковно-училищното настоятелство, а над него неговият постоянен председател - свещеникът.
Черквата издържаше училището. Нейният дискос събираше парите за нуждите на училището. Свещеникът бе съвестта на селото - той съдеше постъпките и престъпленията от гледище на религията. И той отсъждаше и налагаше наказанията, отлъчване от черква, непричестяване, некръщаване на децата, невенчаване и неизвършване на черковните треби. Дори когато някой мъж или жена извърши углавно престъпление, селото предпочиташе то да накаже престъпника, отколкото да го предаде на турската власт.
Естествено е, че при подобно отношение на българина към религията тя става изходна точка в неговия живот и е солта във всички негови нравствено-духовни прояви.
Черквата беше всичко, и до нея, в нейния двор - училището. Във всяко село имаше черква, съградена от щедрите дарения на самите селяни и от личното им участие в грубата работа за изграждането. Тя бе светилникът, който хвърляше сянка върху червения полумесец, а нейната камбана оспорваше на насилниците синьото небе, което истински господаруваше над тучните и благоприятни ниви на златна Тракия.
Камбаната, тя бе най-интересното действуващо лице през Страстната седмица в Тракия. Тя бе благовестителката на българина, прозвънила за човещина и духовна сила над плодородната равнина. Всички - домакините, орачите, копачите и децата - винаги се питаха:
- Удари ли камбаната?
Когато нейният звън се понесе над селските покриви и се разлее из полето, всеки работник из нивите приема нейния звън като велико освобождение и се чувствува щастлив, че работи земята, и силен, че е неин призван господар и владетел.
Няма да преувелича, ако кажа, че Страстната седмица е запечатана дълбоко в сърцето на тракийския българин от камбанния звън.
Селото тъй се усмирява и заглъхва, че струва ти се, всичко е небе, всичко е слънце и въздух на тоя свят. Жените започват чистенето на къщата, а мъжете отиват кротко на работа и рано се връщат, извикани пак от гласа на камбаната.
Къщната работа трябва да бъде свършена най-късно до сряда. През това време стените са боядисани, чергите изтупани, дрехите изпрани.
В сряда деца отиват от къща на къща и събират яйца за църквата. Тия яйца се боядисват и на Великден - на второ Възкресение - свещеникът ги раздава от дверите на богомолците.
Яйцата, както и навсякъде, се боядисват в четвъртък преди обяд. Първото червено яйце се търка за здраве по бузичките на децата и се поставя на иконостаса.
Писани великденски яйца, 30-те години на ХХ век (Източник: "Изгубената България")
След свършване на къщната работа и с настъпване на Великия четвъртък, започва един съвсем нов живот в селото. Тишината става още по-пълна. Струва ти се, че всички - и хора, и добитък, кучета и кокошки са се смирили. И самото слънце, което грее над къщите, е огромно и възпалено, сякаш голямото му око е пълно със сълзи.
Всички търсят свещи. Едни купуват бели спермацетови свещи, завити на кълбо и толкова дълги, че подобна свещ стига за през всичките дни на Страстната седмица, дори се пази и за следната година, а други сами си правят свещи от пчелен восък.
С първия мрак камбаната бавно прозвучава, навлиза из ометените дворове и отваря вратите. Всички тръгват за черква, за да чуят 12-те евангелия. Черквата е пълна, свещите горят, и богомолците са се превърнали на слух - слушат за страданията на Христа, правят поклони и шепнат най-нежни думи за Сина Божий, като милинкий Боже, сладкият Христос, горкичката му майка и др. Най-тържествена е минутата, когато се изнася разпятието от олтаря.
Свещеникът пее с висок глас, бавно и ясно великата съвършена като поезия песен "Днес висить на древле" и обикаля из черквата с разпятието.
Всички бързат да се докоснат до кръста, а когато свещеникът го остави на дървената поставка сред черквата, всички се втурват да палят свещи и да целуват пригвоздените крака на Исуса и ръцете на двете опечалени жени, които са поставени от двете страни на кръста. Черквата свършва към полунощ и всички се връщат по домовете си със запалени свещи и мълчаливи, натъжени.
Разпятието е оставено в черквата и то трябва да се пази, затова на другия ден - на Великия петък - децата, главно момичетата и някои болни и стари жени, отиват в черквата, остават да спят, да пазят разпятието и да дочакат надгробното пеене, след като ще стане и погребението на Исуса.
През това време децата са господари на черквата. Докато възрастните коленичат пред разпятието, децата тичат из черквата и се карат за места - кой къде да спи. Щом се смрачи, и из черквата се постилат черги, всички лягат, но никой не заспива. На всички очите са насочени в плахите светлини на кандилата и на дебелите свещи, и болните очакват с дълбока вяра чудото на Спасителя - изцерение от болестта.
Към полунощ камбаната събужда селото. Нощта бавно разбражда черната си забрадка и става толкова млечно бяло, че превръща звъна на камбаната в малки огнени езичета, сякаш са паднали от небето, за да запалят свещите на богомолците, които отиват на погребението на дядо Господ.
Българки от Узункюпрю, Лозенградско, Одринска Тракия (Източник: "Изгубената България")
Селото е тихо, въздухът е чист и пропуща гласовете като ясни звуци. Черквата отново се изпълва със селяни. Започва опелото на Христа. Всички очакват песните, които оплакват. Оня, който беше Животът и който легна в гроба. В тоя молитвен час учениците, за радост на своите родители, изпяват "Всичките родове". По-късно свещеникът застава на дверите и съобщава на богомолците, че кръстът се продава. Започва наддаването.
И тук се проявяват характерите на селяните. Някой от богаташите ще даде сто гроша, за да носи кръста при трикратното обикаляне на черквата, но неочаквано и за изненада на всички ще се обади беден овчар или орач и с треперещ глас ще даде сто и двадесет гроша. Със щедростта си ще огорчи селските богаташи и той ще понесе разпятието...
След "продаването" на кръста, начело на певците и свещеника, разпятието се понася от избрания, и всички обикалят черквата и символизират погребението на Спасителя! След погребението се връщат отново в храма - гроба на Исуса.
След свършването на черквата, на разсъмване, селяните се пръскат из улиците. Сега свещите им са по-ярки. Небето е по-чисто, звездите са ясни, а гласовете бодри и наситени със скрита радост.
Великата събота започва при друго настроение. Слънцето изведнъж се вдига нависоко, събужда пчелите, птиците и всичко живо. Гласовете на хората са по-плътни, и не са толкова загрижени лицата на стопаните. Никой не отива на работа. Мъжете изкарват добитъка на двора и го решат. След тая продължителна оборка, изкарват го на водопой и високо приказват за посевите, за лозята.
Съботата е най-дългият ден от Страстната седмица. Строгият пост е изгладил децата, пък и не само тях, и всички следят бавния път на слънцето. Овчарите докарват агнетата и ги заколват. Сръчните домакини приготовляват печениците. Опалват се пещите. Съседите събират в една пещ печениците си, замесват кал, залепват вратата и се пръскат.
Надвечер улиците на селото се оживяват. Момите и невестите нарамват бели менци и отиват за вода от сладките кладенци. Смеховете са безпричинни, радостни и непрекъснати. Момците също кръстосват улиците, пресрещат момите и от далече стоят и гледат към сладките кладенци.
Възкресение (Източник: "Изгубената България")
През целия съботен ден жените отиват за цветя от гроба на Исуса. Всички целуват плащаницата и минават под гроба за здраве. Лалета, кандилки, зюмбюли, пилюк, кефере и разни други цветя са увити около обръчите на гроба.
С вечерния мрак селото веднага млъква. Всички се прибират, лягат гладни и заспиват. След полунощ, към един часа, камбаната проехтява тържествено, радостно. Дохожда часът на Възкресението. Всички са на двора. Дърветата ухаят, звездите трептят от радост. Христос възкресе! И започва адски гърмеж. Гърмят пушки, пищови и забранените револвери, обажда се и бунтовната кримка, чукат се червените яйца.
След обед пак всички са на черква - за второто Възкресение. Сега пък се продава възкресението. След продажбата всички богомолци излизат и тръгват през селото, минават през хорището, забират младите и излизат на полето. Тръгват през нивите и обикалят цялото село с възкресението и кръстовете. Желязно и дървено клепало непрекъснато бият пред шествието и го водят.
Момите и момците в най-нови премени се пръскат из нивите, берат кадънки, синчец, кичат се и се радват на широките буйни ниви, на сочните класове.
В тоя ден цялото поле е пременено, а хората чисти и радостни се чувствуват тъй привързани към земята, която работят и която ги храни, щото забравят, че не са свободни, а черни роби. В тоя ден вярата в Бога ги е наистина освободила.
Константин Петканов,
сп. "Българска реч", 1936 г.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}