СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Добромир Банев: Халтурата отдавна надделя над стойностните неща
Жаждата на хората за поезия ме трогва, казва поетът
Автор : / 4977 Прочита 0 Коментара
Добромир Банев (Снимка: Валентин Иванов-sValio)
Добромир Банев е поет, писател и публицист, родом от Ловеч. Завършил е право в Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". "Любов до синьо" е седмата му книга след "Еднакво различни" (2011), "Абсурдни времена" (в съавторство с Маргарита Петкова, 2013), "Абсурдни времена 2" (в съавторство с Маргарита Петкова, 2014), "В понеделник ще е късно (2014), "Зад огледалото" (заедно с Маргарита Петкова, 2016) и "Аз съм в другото такси" (2017).
Ето какво сподели той пред Impressio за последната си стихосбирка и за уникалния тандем, който направи с Маргарита Петкова:
- Г-Банев, мразите ли червеното?
- (Усмихва се) Не, не... Не мразя червеното, но този път се спрях на синьото... (Усмихва се)
- Защо?
- Защото в последно време за мен любовта е повече синя, а не толкова червена.
- Какво я прави синя?
- Синя я прави... Всъщност ще разкажа една история, която ми се случи, представяйки книгата в Пирдоп. Както знаете, в момента обикалям страната с последната си книга. Та в Пирдоп силно заинтригувана жена ме попита защо любовта е синя. Отговорих ѝ, че любовта оставя и синини в душите ни. И когато човек се погледне в огледалото, винаги се сеща за тази болка, която носи в душата си, когато волно или не е бил наранен от най-близкия човек до себе си. Дадох такъв пример, че след едно по-силно ощипване по ръката на мястото остава синина.
Защото любовта познава и синините, които причиняваме на другия в нейно име. В този смисъл любовта е синя... Тя сподели, че това сравнение е много мрачно, и допълни, че си е мислела, че любовта е синя като небето и като морето.
Истината е, че когато писах стихотворенията в "Любов до синьо", изхождах от това, че любовта е просто един син фон, като блубокс - фон, на който се развиват всички останали човешки взаимоотношения. Макар и лирична, в книгата става дума и за омразата, и за завистта, и за егоизма... За лошите черти, които носим в себе си. Защото те са невидими за хората, с които се разминаваме по улицата. Опитах се да премина отвъд тази невидима преграда, която ни държи на разстояние с останалите.
- Но в основата остава любовта, разбира се...
- Факт. Любовта е тази, която ще спаси света.
- Направихте уникален тандем с Маргарита Петкова. Как стана това?
- Сработихме се буквално от раз, колкото и клиширано да звучи.
- Как се разбирате, когато трябва да определите името на стихотворението или на стихосбирката?
- Заглавието измислих аз. Хванах се за израза "Абсурдни времена", защото на някакво подсъзнателно ниво това се оказа водещо в поетичния диалог, който направихме. Маргарита Петкова каза "да", веднага одобри предложението ми. Заглавието препраща до известна степен към "модерните" времена на Чаплин, но има връзка и със сентенцията на Конфуций, според когото времената са интересни за съвременника.
За последния те винаги са и абсурдни. Винаги мислим, че някога са били по-хубави, по-леки, по-успешни, по-усмихнати и т.н. Мислим си, че бъдещето ще предложи нещо по-добро. С годините сам установих, че е така. Всичко е абсурдно.
- Времената винаги са интересни, но въпросът е как ги изживяваме...
- Да, така е. Интересни са, но също така остават и абсурдни, защото, когато извадим неща от контекста на битието, като например неща, свързани с оцеляването в България, с комуникацията, с навлизането на технологиите, които, сами по себе си, ни завладяха много бързо, виждаме, че около нас положението никак не е розово...
През последните 10 години смарт телефоните така рязко объркаха живота ни, че вече имаме проблем да общуваме нормално - лице в лице. Всеки е забил поглед в телефона, все едно друго около него не съществува. Това е ужасно. Че дори и хора на моя възраст, които са около 50-те, също станаха подвластни на телефоните. Това е абсурдно, но е факт.
Имам приятели, които буквално развиха зависимост към електронните си устройства до степен, че вече не се чувстват комфортно да говорят с някого лице в лице. Трудно им е да споделят болката си, да кажат нещо просто ей така, разговор да се завърже... Това е тенденция, която е пагубна, тя прави настоящото време абсурдно.
Маргарита Петкова и Добромир Банев (Снимка: Ивелина Чолакова)
- До колко Маргарита Петкова ви допусна да проникнете в нейната същност и респективно до колко вие я допуснахте във вас?
- Ние буквално влязохме един в друг. (Усмихва се) Аз вярвам в тази приказка, която казва, че пари при пари отиват, двама при двама сядат. В този смисъл ние седнахме на една маса, намерихме се. Оказа се, че с нея имаме много общ вкус, много еднакви виждания за нещата от живота, като чувствителност сме много близки. И, честно казано, не съм се и замислял колко тя е навлязла в моя свят и колко аз в нейния. Но! Докато пишехме книгата, а ние бързо разбрахме, че пишем книга, нещата просто течаха като река. И това стана още след втората размяна на стихотворения помежду ни. Всичко вървеше толкова перфектно, елегантно и бързо, че сега, когато се връщам назад, смятам, че това е едно тотално съвпадение на енергии.
- Питам не за друго, а защото се допълвате перфектно. Това е рядкост, а и още повече, когато говорим за творци?
- Да, така е, просто се получи между нас.
- Имате ли идея, когато пишете, към каква аудитория насочвате стиховете си. Дали са повече насочени към дамите, които са по-емоционално, или към мъжете, които са по-сдържани и по-трудно показват чувствата си?
- Отговорът ми е: към всички. Не делим читателите на мъже и жени, не се стремим да се харесаме повече на един от двата пола. Вижте, поезията е усещане. Когато човек има нужда, посяга към книгата със стихове. Ще кажа и това, че бяхме приятно изненадани, че публиката ни е разнородна.
Не бих дал превес на мъжете или жените, а най-хубавото е, че видяхме в залите и млади, и стари хора. Нещото, което ме прави истински радостен е, че хората се припознават в стихотворенията. Споделят, че все едно са писани за тях. Това е най-големият и най-скъпият комплимент.
- Към това ли се стремите, когато пишете?
- Не. Всеки усеща стиховете по своему.
В общ план целта на изкуството е да докосне хората. Ако правиш нещо, ако създаваш, но без това да стига до сърцата на хората, значи е само хоби. В изкуство се превръща, когато видиш, че има обратна реакция.
Това вече осмисля работата ти и те мотивира да продължиш напред.
- Кога страхът от това да се покажеш, да публикуваш първите си творби, се превръща в работа, в удоволствия, в смисъл за живот, ако щете?
- Хм, интересно. Реално... Пиша от малък, но никога не съм си поставял за цел да издавам книги. Всъщност, за да издам първата си книга "виновник" е покойният Дим Дуков, с когото бяхме много близки приятели, Бог да го прости. Той буквално ме натисна да издам "Еднакво различни", като ми каза:
"Добри, пишеш толкова хубаво, че това трябва да се издаде, трябва да стигне до хората." Никога не съм си представял, че след време хората ще ме възприемат като поета Добромир Банев. Просто не съм писал с такава идея.
- Но апетитът идва с яденето, както се казва. Когато публиката ви приема добре, когато виждаш, че трудът ти е оценен, вече ставаш длъжник на публиката. Също така това те мотивира да го правиш, да продължиш...
- Ако не бях издал първата си книга, може би сега нямаше да пиша. Нямам представа.
Факт е това, че сега не мога да живея без думите.
Добромир Банев (Снимка: Валентин Иванов-sValio)
- Как се крещи между "не" и "да"...
- Аз мога да изкрещя сега, но читателите няма да ме чуят, нали така... (Усмихва се) Даааа. Изразът е от едно от стихотворенията в "Любов до синьо". В него казвам че всеки крещи: "Най-истинската истина е моята!". Това е един от големите извечни проблеми. Някак си не можем да надскочим егото си. Прави ми впечатление това, когато ми се налага да общувам с непознати хора, че всеки е един такъв приповдигнат, с изпъчени гърди, иска да се покаже, да се представи за нещо повече, важност да си придаде. А всъщност е много смешно. Не се интересувам кой какво работи, на кого е близък, какви пари има. За някои близки познати и досега нямам представа с какво се занимават. Просто не ме вълнува. Достатъчно ми е, че общувам готино с даден човек.
Обитаваме малка държава. В такова миниатюрно общество зорлем да се правиш на велик и интересен, на мен не ми импонира. И понеже виждам по какъв начин хората се презентират в социалните медии - със снимките, със статусите, с претенциите си - така се роди крещенето между "не" и "да", както и обобщението във въпросното стихотворение - "най-истинската истина е моята". (Усмихва се)
- Ще цитирам Маргарита Петкова, която казва за връзката ви, че всичко е започнало "... като да правиш любов на тъмно, без да знаеш с кого." А после, когато светнаха лампите...
- (Усмихва се) Да, така е. Когато светнаха лампите, оглушахме от аплаузите на публиката. Значи добре сме си свършили работата и "на тъмно".
- А някога мислили ли сте, че точно през социалните медии ще се стигне до такава силна връзка...
- Не съм си мислил. Като изключим познанствата, които направих покрай представянията на книгите ми, единственото силно, непоклатимо приятелство във времето, започнало от фейсбук, е това с Маргарита.
Добромир Банев (Снимка: Валентин Иванов-sValio)
- И точно заради това я цитирах, защото, реално, една закачка, в началото не сте се познавали, прераства в една изключително сериозна и стабилна екипна връзка и работа?
- Успехът на "Абсурдни времена" бе толкова голям, че книгата бе поставена и на сцена. В едноименното представление участват Нона Йотова и Петър Антонов. Постановката има страхотен успех, а пловдивската публика ще може да му се наслади на 21 юни.
- Какво ви трогва при срещите ви из България?
- Жаждата на хората за поезия. Още повече, че в залите виждам млади хора - разбирайте 16-22 годишни, които искат и търсят книги с поезия. Приятно изненадан съм от този факт. Същевременно ми е жал за по-възрастните хора. Те наистина нямат средства, особено в провинцията това много се усеща. Тъжно ми е за тях, виждайки как буквално отделят от залъка си, за да си купят книга.
- За какво мислите в момента, какви мисли ви вълнуват, какво искате да кажете...
- Обмислям догодина, живот и здраве, да издам антология с най-добрите си неща. Но нищо чудно дотогава да се роди и някоя нова книга. При мен така стават нещата. "Любов до синьо" се роди много спонтанно. До ноември миналата година изобщо не мислех, че ще издавам книга, а в края на декември 2018-а я предадох като ръкопис. Премиерата, както знаете, беше през февруари.
Пламен Тотев и Добромир Банев (Снимка: Снимка: Ивелина Чолакова)
- Каква е културата днес в България?
- Нивото на културата за мен е пагубно. Причината е, че халтурата отдавна надделя над стойностните неща. Казвам го най-отговорно. Когато пътувам, аз виждам какви "постановки" се представят в страната. Това са в голямата си част скалъпени представления, основани на скеча, а целта им е повече да забавляват, не толкова да носят стойностни послания към зрителите. Същото е с книгите. Сега всеки може да издава, независимо от качеството, стига да си плати на съответното издателство.
Ще ми се хората да бъдат по-внимателни, когато купуват книги или билети за театър и кино. Нека не забравят, че тези неща формират вкус както у тях, така и у децата им.
- Семейството играе голяма роля във възпитанието на вкуса?
- Така е, но тази война като че ли е почти загубена. В по-голямата си част масата от хора не се интересува от култура.
- Да приемем, че сега срещу вас сяда един млад автор и ви пита какво мислите за това, което е написал. Какво бихте му казали?
- Въпросът е много уместен. Щастлив съм да спомена, че съм "виновен" скоро да бъде издаден романът на един млад автор. Името му е Боян Боев.
Винаги гледам да насърчавам младите. Помагам с каквото мога и вярвам, че съдбата се отплаща за всяко сторено добро.
Интервю на Калин Каменов
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}