Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Юлиан Константинов: Най-големите гласове на XX век са българи – Гена Димитрова и Николай Гяуров

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Юлиан Константинов: Най-големите гласове на XX век са българи – Гена Димитрова и Николай Гяуров

С фамозния оперен бас, определян преди години като "младия Гяуров" и "новия Борис Христов" разговаряме за важните срещи и световните оперни сцени

Колаж: Юлиян Илиев

Юлиан Константинов (бас) е един от най-големите оперни гласове на България.
Роден през 1966 г. Огнен кон. Тренирал е волейбол в отбора на "Левски", но още след осми клас следва своята страст - музиката. Участва в няколко рок групи, сред които "Тротил" и "Кокаин", където е китарист и беквокал, а по-късно вокалист на "Монолит". Завършва Музикалната академия "Проф. Панчо Владигеров" в София през 1993 г., в класа на проф. Асен Селимски. Дебютът му е на сцената на Софийската опера, където още като студент представя ролята на Дон Базилио в "Севилският бръснар" от Росини. През 1996 г. печели първа награда на Международния конкурс за млади оперни певци "Борис Христов" в София.

Снимка: Личен архив

Царствена осанка, мощен глас, изключителен артистизъм и гастроли на най-престижните оперни сцени - Миланската "Ла Скала", Ковънт Гардън, Парижката "Бастилия", Метрополитън, Виенската Щатсопера, Римската опера, Дойче Опер Берлин, Сао Пауло, Женева, Токио, Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Театър "Реал" в Мадрид, Лисео Барселона, Парма, Венеция, Флоренция и др. Гастролирал в големите концертни зали, среди които Карнеги хол, Концертгебау - Амстердам, Виктория Хол, както и на фестивалите в Залцбург, Маджио музикале, Брегенц, Единбург и други.

Работил е с голяма част от бележитите оперни диригенти, като има привилегията най-много да пее под диригентската палка на прочутия италианец Клаудио Абадо - дългогодишен музикален директор на Миланската "Ла Скала", на Виенската Щатсопера, на Лондонския симфоничен оркестър и 12 години главен диригент на Берлинската филхармония.

През 2010 г. участва в шоуто "Байландо", а от 2011 г. участва в "Аз обичам България". От 2014 г. е водещ на предаването "Сблъсък".

От 2014 г. отново свири във възродения състав на рок групата "Кокаин". Участва в продукции на оперни театри в България.

Представяме ви Юлиан Константинов в едно ексклузивно интервю за Dir.bg:

Юлиан Константинов в офиса на Dir.bg (Снимка: Иван Григоров)

- У нас се знае малко за Вашата блестяща оперна кариера, която преди няколко години прекратихте с някои редки участия в България.
Пели сте във всички големи оперни театри в света. И все пак Миланската "Ла Скала" си остава най-великата сцена, на която стъпва един оперен артист. Кога и как се случи това?
- "Скалата" е нещо много специално и аз наистина съм щастлив, че можах да пея там преди големия ремонт, тъй като след ремонт обикновено всичко се сменя. А аз успях да пея преди това и тази "Скала" носеше духа на всичките големи певци още от началото до средата на XX век, включително и много българи, които са стъпвали там. Скалата има гримьорни, не си спомням коя беше, примерно № 8 - на главния бас, № 5  е на тенорите и т.н.

И аз бях в гримьорната на баса, в която човек си представя, че там на същото място, на същото диванче, на същата старомодна мивка, пак казвам старомодно всичко направено, са стояли Шаляпин, стояли са големите италианци Пинца, Сиепи, големите наши певци Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Димитър Петков, Стефан Еленков  - баси. И усещането е наистина изключително, специално, вълнуващо. Никъде не съм се чувствал така... Сякаш влизаш в някакъв музей, в който не трябва да се докосваш до нищо.

- "Меката" на класическата музика?
- Не знам.  (Замисля се. Очите му започват да блестят... )  Невероятно е.

  Миланската "Ла Скала" (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

- Разкажете за първото си участие в "Ла Скала"?
- Обикновено когато става въпрос за певци, които са някъде около 30-те, както аз бях, и не са толкова известни, като се има предвид, че басите започваме кариерата си много по-късно, това всичко става с прослушване. Поканиха ме на прослушване там - на сцената на Миланската "Скала", поискаха да изпея нещо, съответно изпях, съответно го харесаха и така стана поканата.

В ролята на Спарафучиле на премиерата на "Риголето" от Верди в Миланската "Ла Скала", в костюма, с който е пял и Николай Гяуров (Снимка: Личен архив)

- Спомняте ли си какво изпяхте?
- Аз трябваше тогава да пея част от "Силата на съдбата" от Верди - партията на Падре Гуардиано, защото се явявах за тази роля. Странното е, че междувременно преди да дойде тази прекрасна партия на Падре Гуардиано, която фактически беше моят дебют, те ме поканиха за две други неща, които аз отказах, защото не исках да ги пея... Първо ме поканиха за Командора в няколко спектакъла в "Дон Жуан", но аз цял живот съм искал да изпея Дон Жуан, а не Командора, а вторият отказ беше за "Адриана Лекуврьор" за една партия, в която общо взето човек няма много какво да покаже. Вторият отказ стана няколко месеца по-късно, отказах и тази партия и си спомням, че моят учител тогава Асен Селимски каза: "Не се прави така, моето момче! На "Скалата" не се отказва! Може би никога няма да те поканят". Но, слава Богу, след това ме поканиха за "Силата на съдбата" и това беше прекрасно, наистина.

Маестро Рикардо Мути (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

- А кой беше диригентът тогава?
- Рикардо Мути. С него по-късно в "Скалата" правихме и "Риголето" от Верди.

 - Когато западната преса Ви нарече "младият Гяуров" или "новият Борис Христов", какво си помислихте?
- Това беше, когато бях млад, така че съм забравил вече кой ме нарече така.. (Смее се.) Винаги има такова чувство, как да кажа.. Когато те нарекат, когато те сравнят с някой от певците, които ти наистина не само уважаваш, което е изтъркано, а просто едва ли не боготвориш, както аз наистина имам страхотно отношение към нашите певци - и благодарност, и уважение, и любов, и всичко, което може човек да изпитва към тези велики творци. Но ми е било изключително приятно. Знам, че има хора, които използват дежурната фраза "Ами не, аз съм си аз. Ние сме различни!", но това е глупаво. Човек се чувства изключително приятно, когато бъде сравняван с такива големи творци. И особено когато биваш сравняван заради гласово присъствие, защото има хора, сравнявани с такива големи творци, заради физическата прилика с тях. В случая, слава Богу, че с мен беше поради гласа заради което все пак те са известни на този свят. Гяуров е известен с прекрасното си пеене, а не със светлата си коса, славянско излъчване и светли очи...

Снимка: Иван Григоров

- През 1960 г. Борис Христов и Николай Гяуров участват заедно в "Борис Годунов" в "Ла Скала"...
- Да, тогава всичко върви нормално, защото дебютът на Гяуров в Миланската "Скала" е в ролята на Варлаам, а Борис Христов е в ролята на Борис Годунов и двамата не се срещат на сцената.

Но после, в следващата постановка, в която пеят в "Дон Карлос", вече се срещат в може би най-известния дует между баси - този на Филип Втори и Великия инквизитор и тогава нещата, мисля, че са били малко по-трудни за преживяване от страна на по-известния и по-значимия в този момент - Борис Христов, тъй като Гяуров е нещо изключително като глас, като тембър, като сила.

За мен най-големите гласове на XX век са българи - Гена Димитрова и Николай Гяуров. Най-големите като глас, като обем, като сила.

Да, има и други качества, които са много необходими, за да се изгради една голяма фигура на оперен артист. Естествено, те са много повече.

А с Николай Гяуров никога не съм бил на една сцена. А и плюс това няма как да се засечем и поради факта, че все пак пеем един и същ репертоар.

Снимка: Иван Григоров

- А с Гена Димитрова съдбата срещна ли Ви някъде?
- Да, много често съм пял с нея! Тук, в Софийската опера! И в "Дон Карлос", и в "Турандот". Имали сме концерти с нея. Често, често съм пял с нея.

Снимка: Иван Григоров

- С кои от големите диригенти имахте честта да работите?
- Мога да кажа, че съм работил с най-големите диригенти, които правят опера. Започваме с Клаудио Абадо, който безспорно е нещо различно от всички класации.

С Рикардо Мути, със Зубин Мета, с Джеймс Конлън, който беше шеф на Операта на "Бастилията" в Париж, с Владимир Федосеев, както и с такива, как да кажа, които са по-малко популярни, но са изключително добри диригенти, да кажем Марко Армилиато - прекрасен италиански диригент, с когото съм работил в Метрополитън, в Лас Палмас. От по-старите диригенти от 60-те, 70-те години - Бруно Бертолети, да речем, и др.

Но да споменем и българските диригенти, като става въпрос за това. Мен в операта ме е взел навремето Руслан Райчев, който беше голяма фигура във всяко едно отношение. Дебютът ми е с Борис Хинчев - един изключителен диригент. Аз с него съм дебютирал в много важни за мен роли. Дебютът ми на сцената е с Борис Хинчев. След това дебютът ми в Софийската опера, като вече приет, имаше такъв изпит, беше пак с Борис Хинчев. С него започнах в "Дон Карлос" в ролята на Филип II, в "Еврейката" също. В един момент човек разбира колко голям може да бъде един диригент -  и талантлив. За да можеш да започнеш с такива роли, преди да си направил още 30 години, въобще да нямаш никакво усещане, че правиш нещо сложно. Бих добавил още Методи Матакиев. За съжаление, всички тези, които споменавам, вече не са между живите - един голям проблем за операта в нашия свят.

Клаудио Абадо репетира с Берлинската филхармония (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

- Легендарният маестро Клаудио Абадо Ви кани за онзи исторически запис на "Реквием-а" на Верди с Берлинската филхармония по повод 100 години от смъртта на композитора? Какво си спомняте от съвместната си работа с него?
- Страшно много неща си спомням, защото той наистина е вселена този човек. Той не обича да изтъква, да показва какво прави, да се гордее от това, а какви красиви жестове прави пред оркестъра. Не е човек, който по някакъв начин назидава това, което иска да интерпретира, и начина, по който иска да се направи.

Изключително специална личност.

Трудно е да се говори така в едно интервю за него. Трябва много страници да се изпишат. Какво да кажа... Ще дам един такъв пример, който може би ще даде донякъде представа какъв диригент беше. С него освен този "Реквием", аз направих неговата любима Вердиева опера и една от моите любими - "Симон Боканегра". И я правих в може би пет или шест различни продукции, съответно в десетина различни оперни театъра.

- Кои бяха тези театри?
- Първо беше в концертно изпълнение в Берлинската филхармония, после на Фестивала в Залцбург, после я правихме във Ферара - едно прекрасно място, където самият той има апартамент там, в Парма - изключително специално място - близо до Парма е роден Верди и публиката там е изключително внимателна, когато се прави Верди, и не дай Боже нещо да не им хареса, и е изключително трудно. Парма е много опасен театър в този смисъл. После във Флоренция на Маджо Музикале Фиорентино. При всичките тези различни места и като оркестри (един път беше с Берлинската филхармония, един път беше с Малер оркестър - младежки, създаден от самия Абадо, с изключителни музиканти - всичките бяха, може би рядко имаше човек над 30 години, невероятни, страхотен оркестър, с оркестъра на Маджо Музикале - Флоренция - изключителен театър - това са все различни оркестри, с различни хора, различни места) той винаги правеше тази опера по различен начин, съобразявайки се с материала, грубо казано. Да не правим връзка с репликата от преди няколко години.  (Усмихва се.) С материала, с който разполага - оркестър, хор, солисти, зала - също много е важно какъв е видът на залата и винаги изискваше по неговия начин, без да натрапва -  леко, спокойно, но изключително убедително. И винаги изискваше различни работи. Аз в това успях да се убедя, защото от всичките солисти, мисля, че само аз и още един-двама пяха във всичките тези продукции. Певецът, който влизаше в ролята на Симон Боканегра се сменяше няколко пъти, Амелия и тенорите, които пееха Габриеле също и аз можех да направя тази разлика между това как интерпретира в една зала с един оркестър и с едни солисти същата опера със същата идея, но на друго място, съобразявайки се с даденостите. Това е голямото изкуство. По този начин се прави истински голямо изкуство, защото всичко друго е дори красиво казано, не халтура.

  Снимка: Иван Григоров

- Пресата Ви определя като любимеца на Клаудио Абадо?
- Е, той не е такъв човек, а медиите винаги търсят някакви сензации, като видят, че някой работи с един певец в продължение на 3-4 години. В никакъв случай не може да се каже такова нещо.

- А на Залцбургския фестивал кога дебютирахте?
- Мисля, че 2000-та година, беше. Спомням си една огромна сцена и един огромен оркестър - Берлинската филхармония - рядко оркестри могат да застанат на нивото на Берлинската филхармония.

  С руския баритон Дмитрий Хворостовски в лондонско такси (Снимка: Личен архив)

- Пели сте на една сцена с румънското сопрано Анджела Георгиу, смятана от мнозина за"последната голяма оперна дива", с тенора Роберто Аланя, наричан "новия Павароти", а също с италианското мецосопрано Даниела Барчелона. С кого обичахте да си партнирате през годините?
- Винаги човек има едно наум, защото понякога трудно се разделят чисто професионалните връзки и тези, които са чисто приятелски. Аз с доста хора поддържах и поддържам добри приятелски отношения, съответно това прави комуникацията и на сцената много приятна. Това, което се сещам и което обаче с тъга ще кажа,

че един от най-любимите ми приятели си отиде миналата година - изключителен певец Дмитрий Хворостовски.

Той почина миналата година ноември месец. И ето, например Димата Хворостовски, за когото изключително често се сещам и ми е мъчно за него, защото беше голям певец и голям сладур.

Снимка: Иван Григоров

- Къде сте пели заедно с него?
- В Ковънт Гардън. Той участваше често в Ковънт Гардън. И в Карнеги Хол съм пял с него. Това беше една продукция в Ковън Гардън, която те изнасяха по света, тъй като в този момент там се правеше ремонт. Те изнасяха всичко - хор, оркестър, персонал, всичко абсолютно.

Така че първите три продукции, които направих с него бяха в този период - първо беше в Баден-Баден - фестивала. Повтарям го два пъти да не го забравя. (Смее се.) После в Савонлина на фестивала и третият път беше в Единбург, пак един фестивал. След това пяхме в тази изключителна зала "Карнеги Хол" в Ню Йорк, която има такава акустика, че човек като влиза и му е неудобно, че му чукат токчетата по паркета и се чува така, сякаш някой с чук удря в тишината. Димата Хворостовски беше един прекрасен изключителен певец и наистина скъп приятел. За съжаление си отиде.

Кралската опера "Covent Garden" - Лондон (Снимка: Shutterstock)

- Коронната Ви партия? Или тази, към която един оперен бас винаги се стреми?
- Е, винаги Борис Годунов. Това е! Басите - Борис Годунов, тенорите - Отело.. "Борис Годунов" е велика опера. Велика партия. Мусоргски - изключителен гений.

В ролята на Борис Годунов в Операта на Бастилията, Париж (Снимка: Личен архив)

- Къде имахте щастието да изпълнявате тази партия?
- Ами аз дебютирах в Борис Годунов. Аз дебютирах с тази роля в един от петте топтеатъра в света. Като казвам топтеатри - това са Миланската "Скала", "Ковънт Гардън", Метрополитън, Виенската Опера и Парижката "Бастилия". Аз дебютирах в "Бастилията". Никога не бях пял Борис Годунов преди това. Никога не бях гледал "Борис Годунов". Това беше моят дебют. Джеймс Конлън беше диригент. Всички останали солисти бяха народни артисти на Русия, мастити професори, а те казваха, че съм мальчишка на 30 и няколко години. Да, Борис Годунов е невероятна партия, а Мусоргски е като, че ли част от тази необяснима руска... , ако кажа душа ще звучи много така.. наистина необяснима работа.

Дебютът му в ролята на Борис Годунов в Opéra Bastille , Париж (Снимка: Личен архив)

- Ако трябва да откроите трима композитори и три опери, които ще са те?
- Първите две се сещам веднага - "Борис Годунов", естествено и Мусоргски и "Дон Карлос" - Верди и третата.. Не знам коя трябва да бъде третата.

Опера, която ми доставя голямо удоволствие на сцената и поради факта, че когато бях млад, не се налагаше да бъда старец - това е "Фауст" на Гуно.

Дяволът трябва да бъде вечно млад. Дяволът може да се движи непрекъснато. Той е различен и трябва да бъде всякакъв.

Снимка: Иван Григоров

- Галантни аристократи, крале, царе или какви персонажи най-често играхте на сцената?
- Персонажите в операта се определят от вида глас. Още една скоба, ако се отвори оттам нататък видът глас пък е поставен различно.

Западните култури виждат своите герои по-често като тенори. Руснаците са на границите между баритоните и басите, заради което има много хубави партии в руските опери.

Най-често съм играл персонажи на една по-солидна възраст - благородници, крале, жреци като Захария в "Набуко", включително бандити и убийци като Спарафучиле, Филип II, Дон Карлос, Мефистофел, Борис Годунов.

- Простете за въпроса, но някои от съвременните оперни режисьори издевателстват над класическите опери. Имаше една история със знаменития руски баритон Дмитрий Хворостовски, когато той прекрати договор за участието си в "Евгений Онегин" в Мюнхенската опера, изразявайки несъгласие с едно режисьорско решение. Там Онегин и Ленски бяха представени като хора с нетрадиционна ориентация. Как мислите, какво се случва с операта днес?
- Мисля, че операта трябва да се прави в класическия си вид, но със съвременните достижения на техниката. Какво имам предвид. Уго де Ана (Бел.р.: Световноизвестен аржентински оперен режисьор) тук направи една "Аида". Не знам, аз съм пял в негова "Аида", която беше различна - в театър "Роял" в Мадрид. Но постановката на Миланската Скала на "Силата на съдбата" беше също негова.

Още

Златният баритон Дмитрий Хворостовски някога се увличал от хардрок

Златният баритон Дмитрий Хворостовски някога се увличал от хардрок

Спомням си един момент, в който отзад цялата сцена имаше разкошно направен от гума, като едни скали, където минаваха горе някакви пилигрими. Красота. Красиво. За това говоря. Костюмите красиви - класически. Така трябва да се прави операта, а не операта да се стреми да избяга от същността си само и само да бъде конкурентоспособна с други изкуства, които се роят все повече и повече и са производни на едно, второ или трето изкуство. С политически коректните в кавички ежедневни усещания и с комплекса на режисьорите, че ако направят нещо такова, ще им кажат, че това е остарял театър и те фактически са режисьори от XX век, но не и на XXI век.

Днес операта не се стреми да използва своите най-големи достойнства, а именно да бъде опера, а опитвайки се да привлече публика, приличайки на някакъв друг вид изкуство.

В телевизионното предаване "Аз обичам България" по НОВА заедно с Евелина Павлова и Андрей Слабаков

Има един проблем, който за мен е наистина много дълбок и той е на път да убие операта и това е използването на микрофони.

Да, когато пееш отстрани на поляната до Айфеловата кула, Павароти, когато прави концерт, няма как да е без микрофон, но това е нещо друго. Когато в театъра започва да се слагат микрофони, когато започнат да се пеят опери на някакви места с микрофони само защото е по-различно, по-голямо и повече публика може да влезе, това убива операта най-много за мен. "Режисьорските хрумвания" , страхът на диригентите да направят нещата по начина, по който са написани, а не почти така, също е проблем.

В една опера хората отиват да чуят в естествена среда, с естествена акустика оперния глас, съпоставен с оркестъра и с хора и това как звучи.

Иначе, така както върви след 30 години опера ще може да пее всеки един. Хората мислят, че Бочели е голям оперен певец и доста от тях са убедени, че е така. Ако не беше микрофонът никой от тях нямаше да знае за Бочели.

Юлиан Константинов с група "Кокаин" (Снимка: Фейсбук профил на групата)

- На предстоящия Моцартфест в Правец ще Ви видим в ролята на Тимур в "Турандот" от Пучини, копродукция на Старозагорската опера и Държавен куклен театър - Стара Загора. Един уникален спектакъл, в който за първи път "Турандот" се прави с огромни кукли и световни оперни звезди. Какво е изживяването от тази колаборация?
- И аз бих искал да го видя този спектакъл, защото едно е да участваш, друго е да влезеш в публиката. При всички случаи е много интересно, при всички случаи е трудно изпълнимо, при всички случаи е различно. И това е едно от нещата, които Огнян Драганов (режисьор на постановката) винаги знае, за разлика от доста негови колеги, и помни, че опера не можеш да правиш без певци.

В ролята на Тимур в "Турандот" , постановка: Огнян Драганов (Снимка: Старозагорска опера)

Певците са в основата на всичко. И на 13 юли в "Турандот" излиза състав, който във всяка една точка на света може да пее без всякакви проблеми с огромен успех.

Още

Вижте последното интервю на Христина Ангелакова пред Дир.бг!

Вижте последното интервю на Христина Ангелакова пред Дир.бг!

- Оперният фестивал край езерото в Правец тази година е посветен на напусналата ни наскоро Христина Ангелакова, създател и негов дългогодишен артистичен директор. С какво са белязани Вашите срещи с тази грандама на оперното изкуство?
- Бяхме близки приятели като колеги. Аз като млад певец - нямах още 30, а тя беше вече утвърдена певица. Първата ми сценична среща с нея беше в "Дон Карлос" преди 22 години. После направихме с нея един концерт. Но винаги сме имали много хубави отношения. След това тя стана директор на Софийската опера и си спомням, че с идеята аз пея тя направи "Фауст", знаеше, че много искам да пея в тази опера, а по-късно направи и "Дон Жуан", пак с идеята аз да пея. Но как да кажа, ние винаги сме имали много "мъжки" отношения. В смисъл, тя не беше жена, която би могла леко тук да завие, леко оттам. Говорехме си нещата конкретно. Аз при нея напуснах Софийска опера. Аз си дадох оставката при нея и тя ми я прие. И аз съм казвал много пъти "Христина, ти си единственият мъж, който ми прие оставката!", защото преди това се опитвах да го правя два пъти безуспешно. Така че с нея имам много хубави спомени и впечатления. Отношенията ни бяха безхитростни, ако мога така да кажа. Естествено, аз я ценях много като певица, като артист. Жалко че си отиде, защото тя беше изключително енергична. Винаги е била такава. Едно, второ, трето прави. А що се отнася до Моцартфест, трябва първо да отида и да го видя, за Ви кажа какво мисля за него, защото никога не съм бил там.

Снимка: Иван Григоров

 - Ако Dir.bg Ви направи неустоимо предложение за авторски Видео блог за класическа музика ( което е новата алтернатива на телевизионното предаване) какво име бихте му сложили и бихте ли приели?
- Приемам с удоволствие. Кога започваме? (Смее се!) За името трябва да се помисли малко. Трудно е да се каже така. Трябва все пак човек да има някаква насоченост, трябва да знае накъде да отиде. Не съм много запознат с тази аудитория. Това не е моят начин на комуникация. Аз нямам фейсбук или нещо друго, никога не съм имал и никога не съм изпитвал необходимост. Не е толкова лесно, защото трябва да накараш хората да се заинтересуват, без да ги плашиш, защото за много хора, които не са ходили на опера, като стане въпрос за опера и те биха могли да кажат, о, не, не това...

Така че, когато ме поканите да направим това, седмица преди това ще мисля и ще дойда с конкретно предложение.

- Желая Ви успех на предстоящия Моцартфест!

Интервю на Мая Филипова

Снимки: Иван Григоров/Dir.bg

Коментирай 3

Календар

Препоръчваме ви

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър

Дейвид Гарет: ICONIC е пътуване през времето и историята на музиката

Прочутият цигулар идва за два концерта у нас