СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Скулпторът, който извая Славейков в Милано и вся смут: Докато работех, ми четяха стиховете му
Адриан Новаков избира да работи в родната си къща в Габрово и вярва, че някой ден от невероятната енергия на българите ще се роди нов световнопризнат творец
Автор : / 14338 Прочита 8 Коментара
Скулпторът, докато твори своя Пенчо Славейков; Снимка: Личен архив
Адриан Новаков е българският скулптор, за когото се говори най-много в последните месеци. Две негови творби - изобразяващи великия поет Пенчо Славейков - едната в Трявна, другата - в Милано, разбуниха духовете в средите на изкуството. Експертният съвет по изобразителни изкуства към Министерството на културата, в който участват директорката на Националната галерия Ярослава Бубнова, председателят на СБХ Любен Генов и скулпторите Иван Русев, Бойко Митков и Христо Харалампиев, отхвърлиха първия му проект и той трябваше да го промени, за бъде поставен във възрожденското градче - родно място на Славейков. На 30 октомври обаче втората скулптура на Новаков беше открита на тържествена церемония в емблематичния за творчеството на поета италиански град и аплодирана от местната управа и българското консулство. А наши сънародници вече се снимат за спомен с нея.
Габровският скулптор разказа пред Dir.bg откъде е тръгнал в занаята, при кого се е учил и как е стигнал дотук. Как отвръща той на своите критици, какво е за него вдъхновението в работата и как мотивира младите хора да се занимават с изкуство? Отговори на тези въпроси ще намерите в нов епизод от поредицата ни DIRections, в която наш партньор е Vivacom.
- Г-н Новаков, срещу вас се чуха обвинения, че едва ли не сте плагиатствал, защото скулптурата Ви прилича на тази от известната творба на проф. Георги Чапкънов с баща и син Славейкови, поставена на площад "Славейков" в София. Други пък видяха в работата ви израз на възхищение от работата на Чапа. Какъв е вашият отговор?
- Аз винаги съм се учил от най-добрите и няма да се извиня, че фигурата ми прилича на Пенчо Славейков, защото все пак съм правил негов портрет. Не смятам, че съществува автор, който да държи правата върху физиономията му, както и върху тези на всички известни исторически личности. Аз съм го направил в определено състояние на духа, моята композиция има съвсем други послания, доста по-различна е в обработката на детайла. Това си е моята скулптура и ако я сложим редом до тази на уважавания от мен проф. Чапкънов, ще се види колко са различни.
Славейков на Чапкънов срещу Славейков на Новаков
- Самият той коментира случая и не хвърли такива обвинения срещу вас, заяви, че всеки може да прави, каквото иска...
- Ами няма основания да ме обвинява точно заради това, което казах. Направих Славейков такъв, какъвто аз смятам, че трябва да е - в пълното му достолепие и с всичките му характерни аксесоари, които е използвал и г-н Чапкънов имайки предвид, че снимковият материал от онова време не е голям.
Отхвърленият проект; Снимка: Личен архив
- И все пак, как бихте отвърнал на вашите критици?
- Няма да ги коментирам, всеки има глава на раменете и ще прецени доколко съм се справил с нелеката задача да портретувам, при това два пъти, в два различни варианта една толкова известна историческа личност. Основните нападки към мен бяха от една конкретна журналистка, която извади от контекст думите на хора от комисията и публикува едни бих нарекъл жълти и несериозни статии срещу мен. Разбира се, не ми стана приятно, напротив. За човек, влязъл на времето на първо място в Художесвената академия, когато за едно се състезаваха стотици, без протекции и никому неизвестен, завършил с отличие при именити професори, е обидно. Словосъчетания от сорта на „пластични катастрофи”, са откровено несериозни. Хубаво е човек първо да се обърне към себе си, после да коментира работата на другите най-общо казано. Личното ми впечатление е, че най-оплювани са точно хората, които най-много работят. Това постоянно се случва и на най-големите имена в занаята. Във всяка гилдия е така, нарича се конюнктура. Поради тази и ред други причини не съм член на СБХ и никога не съм бил. И не, нямам нищо против колегите си, напротив - имам доста приятели сред тях. По същество творците сме самотни хора, живеем в свой често неразбираем за останалите хора свят. И това, че творбата ми е критикувана, ме кара да си мисля, че се движа в правилната посока.
Вземете един Христо Явашев - Кристо, между другото роден в Габрово, ами при всеки негов нов проект го разпъват на кръст от критики. Изключително харесван и нехаресван. Мислите ли, че това го е спряло да твори – не, и съм сигурен, че до последния си дъх ще го прави.
Един артист е нормално да бъде и оплюван. Да не давам примери с други исторически световни имена. Та ние в ежедневието си не харесваме всички, с които се налага да контактуваме. И, ако за някого съм направил катастрофални неща, повярвайте ми, ще продължа да ги правя. Аз не показвам всичко на широката публика. Освен реалистичната линия, аз имам и доста абстрактна линия скулптури, но ги излагам основно в чужбина. Между другото, предстоят ми достатъчно нови проекти, така че ще имаме още достатъчно поводи да коментираме справил ли съм се или не. За мен най-важна е оценката на хората, а аз виждам, че творбите ми доставят радост и носят заряда, които съм искал да постигна. Скулптурата в публичното пространство е много отговорна задача, особено когато се отнася до исторически личности и е предназначена за обществено ползване. Аз съм безкрайно отговорен и не бих поставил публично нещо, от което бих се срамувал.
Скулптурата на Славейков в Трявна; Снимка: Силвия Харизанова
- Разкажете как точно се случиха нещата с тези две скулптори - в Трявна и в Милано?
- Конкурсът, който беше обявен от общината в Трявна, беше за фигура на Пенчо Славейков в естествен ръст, седнал върху пейка - такова беше заданието. Аз не искам да се оправдавам по никакъв начин пред никого, но искам да кажа, че когато се работи в един такъв конкурс, трябва стриктно да спазиш заданието. Бяха поканени 4-ма скулптори, явиха се 3-ма. Аз създадох 4 проекта, но кандидатствах с един и с него спечелих. В последствие той беше отхвърлен от комисията по паметници на културата към министерството с мотива, че има асоциации със съществуващата композиция на Чапкънов. Направих Славейков със свалена шапка, но и това не беше одобрено. Заявиха ми, че или тя трябва да е на главата, или изобщо да няма такава в композицията.
- Защо? По принцип човек може и да си е свалил шапката, когато е на пейка...
- Вие го казвате, аз от уважение към институциите ще замълча. Моята идея беше, че това е израз на жадуваното завръщане на Славейков в родния му град, където присяда на пейката пред дома си. Затова исках да е без шапка. Още повече, че той е определян като поетът модернист, привнасящ европейските ценности, опитвайки се да навакса в културно отношение всички дефицити в българския културен живот след петвековното робство... Но тъй като, за да се монтира скулптура на улица, която е паметник на културата, това трябва да се съгласува с въпросния експертен съвет, аз се съобразих с тяхното настояване да променя проекта. Вторият беше одобрен и така изработих фигурата, която се намира пред къщата-музей на Славейков в Трявна.
- Имаше обаче и полемика около пейката, която в редактирания вариант също е различна...
- Да, имаше и такива полемики. Искам да подчертая, че аз не съм автор на пейките и на двете фигури. Визията на пейката в Трявна е по препоръка на експертния съвет. Те искаха да е като пиедестал на скулптурата. Аз имах други виждания, но отново се съобразих с мнението на колегите. Относно пейката в Милано и доколко този тип пейка е изплагиатствана пак е въпрос на определени познания. Въпросната е така наречения виенски тип пейка и тя е характерна за периода, в който е живял поетът. Подобна е и в проекта на Чапкънов. Нито той я е измислил, нито аз съм я изплагиатствал.
И нито той е първият, който я използва за този тип скулптура, нито аз ще съм последният, просто защото портретуваните личности са живели миналия или по-миналия век, а пейките тогава в голямата си част изглеждат така.
Тук се търси достоверност и реализъм, който е много близък до зрителя. Затова и на своя отговорност я направих много подобна на тази от площад "Славейков", защото тя е много подходяща, като дизайн за парка, който е близо до българската църква и църквата "Сан Бенедето" на пиаца Фонтана в Милано, където беше поставена фигурата на поета. Цялата композиция там е близка, но променена версия на първоначалния проект. Имайте предвид, че в Милано, от гледна точка на взискателност и бюрокрация, бяха много по-обстоятелствени и всичко беше разгледано под лупа. В общината има главен урбанист, комисия от архитекти, художествена комисия, начело с главен художник на града. Проектът ми е минал през всички тези сита и ако имаше някакви дори съмнения, че нещо не е добре, той нямаше да бъде одобрен.
Скулптурата на Пенчо Славейков в Милано; Снимка: Силвия Харизанова
Между другото, искам да се знае, че съм направил четири проекта за фигура на Пенчо Славейков. Всичките са в ателието ми и някой ден ще ги сглобя и ще ги изложа, за да успокоя духовете, че не страдам от артистично безплодие. Този проект може би е най-отговорният, който съм правил, приех го много лично, защото аз искрено се възхищавам на този български поет. Да изобразя личност като него в пълното й достолепие е огромна отговорност. За мен е изключителна гордост и привилегия, че имах възможността да представя образа на Славейков в Милано, където той е създал огромна част от своето творчество и му е бил любим град. За мен беше важно Славейков да бъде показан в едно психологическо състояние, характерно за него - лека минорност, заради куп здравословни и други проблеми, които е имал. През повечето време, докато моделирах, ми четяха негови стихове, защото така навлизах в образа на поета.
Това за мен беше истинско вдъхновение, драматизъм, тъга!
Славейков е бил толкова духовно извисен, че наистина е създал произведения, пред които да коленичи цяла Европа. В изкуството е важен крайният резултат и аз заставам зад всичко, което е излязло от ателието ми, тъй като съм от малкото скулптори, които са затворили цикъла и от идеята, през моделирането до отливането и монтажа, всичко правя съвсем сам. В сферата на изкуството времето остойностява, то е най-големият куратор.
Тържественото откриване в Италия; Снимка: Силвия Харизанова
- Предстои Ви още един проект, свързан с Пенчо Славейков - релеф на Мара Белчева, неговата любима жена. Къде точно ще бъде поставен той и кога?
- Много се радвам, че ще имам и тази възможност. Идеята е да ги събера и след физическата им смърт - това е една великолепна българска дама и нейният образ ще застане редом до този на Славейков, по начина по който и приживе е била, с цялата си творческа енергия и с любовта си като жена. Тяхната любовна история е достойна за филм, драматична, но силна и неразрушима. Релефът на Мара Белчева ще бъде поставен догодина до паметната плоча на поета на хотела в градчето Брунате, където е починал на 46 г.
За съжаление, на неговия релеф стои малко позорен за нацията ни текст: "Тук почина прокуден от родината си великия български поет и патриот Пенчо Славейков".
Името на министър Стефан Бобчев е ключово, когато говорим за Пенчо Славейков (русофилът е министър на народното просвещение през 1911-1912 в правителството на Иван Гешов, враг на кръга "Мисъл", който уволнява Славейков като директор на Народната библиотека и скоро той емигрира в Италия - б.р.)". Именно Бобчев е основната причина да съществува този текст, както и по-късно големият ни поет да не получи Нобелова награда, защото някак услужливо документите му са забавени и през това време състоянието му се влошава и той умира. Не знам хората дали са запознати, но един от големите изследователи на Славейков - шведа Алфред Йенсен, входира документите му и Нобеловата комисия се самосезира за първи път, за да разгледа творчеството му, което е прецедент. И със сигурност Славейков е щял да получи наградата специално за "Кървава песен", която е написана пак в Италия. Но точно такива примери трябва да ни мобилизират и да ни карат да вярваме, че колкото и да сме смазани като българи, нашето духовно израстване няма кой да го спре.
В бащината му къща винаги са живели художници; Снимка: Десислава Димитрова
- Звучите доста оптимистично. Намираме се в ателието Ви, където навсякъде виждам плодовете на вашето творчество, в двора на къщата определено цари работна обстановка - как се зареждате с енергия?
- Аз дори не мога да го нарека творчество, защото не го възприемам по този начин.
Скулптурата за мен е съдба, тя е живота ми, аз така го живея, с всичката кръв и плът, с хубавите и лошите неща. Да се занимаваш със скулптура е трудоемко и изисква големи физически и емоционални ресурси. Аз оставам длъжник на моето семейство, защото нерядко те са заложници на работата ми, заедно ги страдаме и само те знаят истинската цена на всяко мое произведение.
Така че това е едно много по-голямо нещо от творчество, моята същност, която аз съпреживявам всеки ден. Моето ателие може би остана единственото, в което скулпторите се раждат не само под формата на дух и идея, но преди да бъдат отлети от бронз, минават през технология на 5000 години, а не през фабрична обработка. За всяка фигура първо правя ръчно восъчна отливка - нарича се прецизно отливане на стопяем восъчен модел, така се изработва всеки детайл. Не желая да ходя в леярни и някой друг да има намеса в моите работи, защото съм виждал много пагубна намеса на леяри. А така е и много по-хигиенично от технологична гледна точка - хората, които притежават мои творби, могат да бъдат сигурни, че всичко съм направил сам, с душата и ръцете си. Струвало ми е много лишения да изуча и този занаят, повярвайте ми.
- Кога открихте този талант, превърнал се във ваша съдба ?
- Не знам точно, на много ранна детска възраст, започна като неосъзнат процес, под формата на игра. Тогава най-голямото ни забавление беше да ходим на кино. Бяхме една банда от 20-на деца, предавахме стари вестници на вторични суровини, за да отидем. По това време вървяха филмите с каубои и индианци, в които в почти всеки кадър влизаха много коне. И връщайки се вкъщи от всяка прожекция, аз започвах да правя от пластелин героите от филма и да разигравам сцени с коне.
Сега обяснявам на моите деца, че тогава нямаше играчки, както сега, такъв беше социализмът, беше по-обран във всяко отношение, поне за обикновените хора, като моето семейство.
И така баща ми, лека му пръст, забеляза моето увлечение. Той не беше човек на изкуството, беше педагог - старши преподавател в Техническия университет в Габрово, занимаваше се със спорт и е бил балкански шампион по лека атлетика на 800 м. А, както знаем, спортът и изкуството са двете направления, с които нашата страна може да се похвали по света. Та, когато бях на 5-6-годишна възраст, баща ми ме заведе в ателието на Георги Дойнов - местен скулптор, моят пръв учител. Между другото, като се прибрах в Габрово издирих и купих неговия статив и сега всички малки пластики ги моделирам там. Започнах при него моя път и така досега - ей ме на, тука - в моето ателие. Завърших художествена гимназия в Трявна, а после - през 2000 г., се дипломирах в Художествената академия.
- Учил сте се на занаят при Вежди Рашидов, как ви събра животът?
- Да, поработих 7-8 години в ателието му, започнах още докато бях студент в Академията. Доста неща научих в това ателие, дотогава не бях виждал нищо от бронзолеярството и съм много благодарен на Вежди, че ме прие там. Със страхотно любопитство попивах всичко и схващах бързо, поради голямата ми любов към скулптурата. Така след 2 г. работа там аз направих първата си изложба съвместно със сина му Вадим.
- А след това накъде?
- После, стъпка по стъпка, направих още 2-3 изложби и започнах да изработвам монументални творби. Още като студент бях привлечен в Киноцентъра от един от емблематичните майстори в нашия занаят, Цвятко Куртишев, които е и технолог на един от най-хубавите български паметници у нас - този на Асеневци във Велико Търново. Той работеше с абсолютно всички големи наши скулптори. Така попаднах в среда, в която бяха най-големите майстори. Той ме покани да участвам в изработката на националния герб и станах един от участниците в екипа, който го създаде. Получи се много добра пластика на българския лъв, изведена от тракийски релефи. Такива бяха поставени на много места, включително и на Народното събрание, който е много голям - 5,60 м. По същото време президентът Петър Стоянов ми поръча да изработя барелеф на Георги Сава Раковски пред българското училище в Делхи.
- След първите Ви "срещи" с каубойските коне и работата в Киноцентъра, стигнахте ли наистина до киното?
- Да, работих, имах много сериозно участие в италианска продукция, която взе "Златна палма" за сценография - "Занаятът на оръжията" на Ермано Олми. За този филм правих една триметрова фигура на Христос, шлемове и други подобни, а със същия екип, с който изработихме герба, направихме няколко направо действащи оръдия, които бяха лайтмотива на действието във филма. По принцип италианците са сред най-добрите в сценографията, при тях почти всичко е истинско, бутафорията са появява само в задните планове. Та имах удоволствието да науча до голяма степен и този занаят от имена като Роберто Леоне - художник и сценограф на голяма част от продукциите на Микеланджело Антониони.
- Не се ли изкушихте да останете в чужбина?
- Не, не съм имал такива амбиции. Всъщност, амбиции имах, но все нещо ме привличаше тук, където са ми корените. Все си мислех, че ще се върна в Габрово и така и направих, след 12 г. Работех в моето ателие, в бащината ми къща, където имам пещ, но продължих да правя творби за чужбина. И в Белгия направих около 10-годишен гастрол, имам доста монументални творби в частни колекции, по поръчка. Освен това спечелих конкурса "Фламандски кон", който е емблематичен за страната. Тогава изучих анатомията му, защото той е много специфичен - работен, тежковоз, много по-едър от състезателните. Точно този кон беше 15-кратен шампион на Белгия, а и в света, защото там се провежда световният шампионат. Та конете винаги са били като тънка червена линия в живота ми, и до ден днешен много обичам да правя коне.
- Останал сте в Габрово и продължавате да работите това, за което сте учил. Как вдъхновявате младите хора, на които им липсва мотивация да се занимават с изкуство и не вярват, че могат да успеят и дори да печелят от творчеството си?
- Намираме се на 28 км от Севлиево - това е градът на Асен Пейков, на чието име е кръстен площад в центъра на Рим, а на едно от най-големите римски летища стои 12-метрова статуята на Леонардо Да Винчи, направена от същия този човек.
За да стигнем дотам, да показваме как се прави монументално изкуство, и то изобразявайки световния символ на цивилизацията - Да Винчи, това е сравнимо с Големия взрив.
Освен това, намираме се в Габрово - където е създадено първото българско училище - Априловската гимназия - лоното на книжовността. Тук е учил световноизвестният Христо Явашев - Кристо - творецът, реализирал първата в света монументална творба, стъпила на два континента - неговите Чадъри - в Калифорния и Япония. Така че ние сме наследници на една невероятна творческа енергия, на една школа, която е космополитна по своята същност. Затова младите хора с основание могат да се чувстват приемници на един невероятен фолклор, ние сме много силна по своята кръвна група нация, оцеляла 1300 г., и както виждам, колкото и усилия да са полагани от чужди сили да бъде затрита, се оказва невъзможно.
Точно заради този хъс, дерзайте млади хора, тази енергия ще излезе рано или късно, тя няма как да бъде спряна. Някъде сред вас се крие следващият Кристо, Асен Пейков или Андрей Николов - отличник на Академията за изящни изкуства в Рим.
- А вашите деца вървят ли по стъпките Ви?
- Синът ми засега няма интерес, той е на 12 години и го влече спортът. Но дъщеря ми, която е на 16 и учи в Априловската гимназия, прави разкошни бижута и минатюри от моделин. Не желая обаче да влизам в дрехите на Бог, тя ще си намери пътя.
Скулпторът е автор и на тези пейки до Априловската гимназия; Снимка: Личен архив
Интервю на Десислава Димитрова
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}