Той е млад, усмихнат и изключително талантлив. Започнал живота си край Дунава, завършил с пълно отличие Консерватория във Виена, за да се озове в сърцето на Тракия, където ни доведе поредицата ни DIRections, в която наш партньор е Vivacom - компанията, която ни свързва със света вече 10 години.

Само няколко месеца, след като е навършил 23 години, Димитър Косев е назначен за диригент на Държавната опера в Стара Загора. Година по-късно получава същия пост и в Русе.

Оттогава най-младият диригент в България (скандално млад му казвам, а той се смее с пълно гърло) успешно пише своята страница в хилядолетната история на Стара Загора, разчупвайки статуквото с концертите, съчетаващи в едно рок и класическа музика. На пръв поглед две несъвместими неща, но не и когато зад диригентския пулт е Митко Косев. В класическата музика има много рок, убеждава ме той.

Но всъщност няма нужда дълго да ме убеждава, защото вече е успял да покори сърцето на публиката, която разграбва билетите за спектаклите му.

Градът на музиката и културното сърце на Европа - така наричат Виена. Как стигна от там до града на липите?

Всъщност аз тръгнах от малката Виена и стигнах до голямото Русе. Там завърших, там се обучих и откраднах занаята, защото дирижирането е и способност да комуникираш с хората. А този занаят се краде. Там ми показаха всички техники, всички тайни, които можаха да ми разкрият и бях готов директно да вляза в боя, когато ме назначиха в истински, реален, професионален оперен театър. Още, докато бях студент ми се обади от Русе Найден Тодоров (директор на операта в крайдунавския град - бел.ред) да дирижирам един концерт, а след това, когато завърших ми се обади и Огнян Драганов - директорът на Операта в Стара Загора, който ме покани да направя "Сватбата на Фигаро". Отидох, стоях две седмици в града, в който дотогава не бях стъпвал...и се оказа, че това място е просто вълшебно. Върнах се във Виена, след няколко месеца ми се обадиха за още един спектакъл. Пак се върнах в града на липите и тогава ме поканиха в директорския кабинет и ми казаха, че съм назначен. Бях на 23 години.

От февруари 2016 г. Старозагорската опера е с диригент Димитър Косев

Така малко по-малко се обърна животът ми - половината време прекарвах във Виена, другата половина в Стара Загора, докато в един момент времето във Виена започна много бързо да се съкращава и накрая просто се преместих в Стара Загора да живея.

Кое открадна сърцето ти в града на липите?

Спокойствието. Аз самият съм много спокоен човек, дори на моменти интровертен, въпреки че не съм некомуникативен. Стара Загора ме спечели с това, че аз живеех в прекрасния квартал "Три чучура Север" до гората. Сутрин ставаш, отваряш прозореца и птичките пеят. Палиш колата и след 5 минути си в центъра. Паркът, гората, езерото са ти в града.

Виена е музика, Виена е класическа музика. А Стара Загора? Обича ли операта, това считано за елитарно изкуство?

От момента, в който бях назначен до ден днешен има огромно положително развитие и интересът към операта се засилва ежедневно. И това е благодарение на това ръководство, което направи толкова много. Те успяха да направят така, че старозагорци да разберат, че в града има такъв културен институт и той съществува и е жив. Аз имам всеки път все повече публика. Всеки път все повече хора ме познават и знаят какво правим в тази опера.

Херберт фон Караян и Даниел Баренбойм са менторите за Димитър Косев

Родителите ти също са музиканти. Не ти ли казаха, че музикант къща не храни?

Не само не ме отделиха от този път, но и инвестираха дълги години в моето развитие като професионалист, за да мога в един момент да заработя. И сега аз се издържам изцяло от музика. И то класическа музика, съчетана тук там с поп и рок. Така че приказката не е много вярна.

Спомена за рок музиката. В края на май ти дирижира два страхотни концерта на Accept с пловдивския симфоничен оркестър в Античния театър. Къде се срещат рокът и класиката и имат ли изобщо допирна точка?

Срещат се там, където рок банди съумяват да съберат тези два стила, а музиканти като мен откриват рока в класическата музика. Практически има толкова много примери - например Queen, които "доведоха" класиката до ушите на милиони заради работата на Фреди Меркюри с Монсерат Кабайе и заради симфоничното им звучене - използване на хор, използване на традиционни класически похвати в едни рок композиции, които те са сътворили. Съчетавайки тези две неща, Queen накараха много хора да заобичат класическата музика.

Музикант къща не храни, не е вярна приказка, твърди Митко

Ти си роден в годината, в която светът загуби Фреди. Направи един великолепен спектакъл в Стара Загора с Теодор Койчинов с музиката на Queen. Кога откри групата и в твоето тийнейджърски години, които не са много далеч назад, беше ли Фреди магия?

Не. Има групи, които трябваше да открия сам. Не съм "закърмен" с музиката на Queen. Първият ми досег с нея беше, когато в Русе ме поканиха да дирижирам един проект, който се казваше "Класиката среща Queen". Там се запознах с Теодор Койчинов, а концертът беше много различен. Първата част бе една симфония, създадена по музиката на Queen от Любо Денев. След това имаше десет песни и така приключваше целият концерт. Беше по-класически насочен, малко по-строго в началото, но въпреки това рок концерт. След това ме назначиха в Стара Загора и ми казаха да правя каквото си искам. И при такава "зелена светлина", едно лято бях на фестивал и казах на Огнян Драганов, че трябва да направя спектакъл, свързан с Queen. Първият човек, на когото се обадих, бе Теодор Койчинов, за да го поканя. Казах му, че ще събера собствена банда - рок музиканти на много високо ниво, 15 души хор и 2 беквокала. Освен това направихме аранжименти прекрасни за оркестъра на Старозагорската опера и така се получи страхотен шоу спектакъл.

Успехите, които вече си постигнал, главозамайват ли те?

Да, на моменти. Но много зависи кой как приема славата. Има хора, които жадуват славата и "летят в облаците". За мен тя е нещо ново, тепърва се "запознавам" с това да бъда известен. Но се опитвам да приемам славата и известността по друг начин. Когато хората ме разпознават на улицата, спират се, говорят си с мен - взимат някакъв пример. И за мен това е ценното, а не че просто съм известен или някаква медийна личност. Предпочитам чрез моята медийна известност, не казвам слава, да давам някакъв пример на мои връстници или по-млади от мен хора.

Митко Косев с барабаниста на Accept Кристофър Уилямс (вдясно) и Филип Шаус - ритъм китарист на концерта в Пловдив

А как те приемат по-възрастните ти колеги? Ти си много млад, а си главен диригент на два оперни театъра. Гледат ли те със снизхождение, преди да те опознаят?

Когато човек е професионалист, не е честно да подценява никого. Да, аз заставам пред тях като диригент, но аз съм и част от този колектив. Ние сме там, за да свършим работата си - да изпълним даденото произведение по най-добрия начин и да зарадваме публиката. Фактът, че аз съм с 20-30 години по-млад, на възрастта на техните синове и дъщери, не трябва да разваля музиката или да нарушава дисциплината в един колектив. Но се радвам, че все още не съм срещал негативно отношение, снизхождение или подигравки заради възрастта ми. Но то зависи и от мен. Аз проявявам огромно уважение към хората, с които работя. И често се усмихвам. Показвам им, че съм част от тях. И при това факторът възраст изчезва.

В работна обстановка

Класиката или рокът владее по-голяма част от сърцето ти?

Много е труден отговорът на този въпрос. Все пак всичко е музика и не мога да направя разграничение. Рядко си пускам тежки класически произведения вкъщи, макар да има много прекрасни такива. Не си пускам и най-тежкият метъл, който мога да изтърпя. Затова вместо да избирам кое ми е по-любимо, просто ги слях в едно. По този начин "всичко заспа".

Като стигнахме до рока и класиката, разкажи повече за двата концерта на Accept и пловдивския симфоничен оркестър, които ти дирижира в средата на май в Античния театър в Пловдив. Какво е усещането да си на една сцена с музиканти от такава световна величина?

Успях да се почувствам част от групата. Аз за първи път се оказах в такава огромна продукция, защото това не беше шега работа. Интересното беше, че се снимаше DVD. Да застанеш на една сцена с 40 камери не е лесно. Защото знаеш, че имаш един двучасов концерт и нищо не трябва да се обърква, за да има резултат освен нашия труд и този на десетките други, които подготвиха този спектакъл.

Успях да се почувствам част от групата, казва Митко

Освен всичко останало трябва да оправдаем доверието, че Accept избраха България, Пловдив, симфоничния оркестър на операта в града под тепетата и мен, всичко това да се случи. Огромна отговорност е това. И в един момент, когато концертът приключи, се спогледахме и разбрахме, че всичко е успешно. И изпитваш едно огромно удовлетворение от работата.

Кой те е подкрепял през годините, защото със сигурност е имало трудни моменти?

Най-много разчитам на близките ми, защото смятам, че те са най-критичните. Родителите ми най-вече, както и моята приятелка. Защото всеки ден се срещам с много хора. Ако приемам всяко мнение, ще започна да се разсейвам прекалено. И ще има прекалено силно въздействие върху това, което правя. Имам разбира се и няколко много близки приятели, на които разчитам и мога да се облегна в моменти, в които имам нужда от подкрепа и помощ.

Много млади хора на твоята възраст напускат България. Ти обаче се върна. Казват ли ти, че си луд да оставиш Виена, за да живееш в Стара Загора?

Всекидневно го чувам (смее се). Постоянно се намира кой да ме пита - "Какво правиш тук?", "Няма ли да си ходиш във Виена?" и "Махай се от България". Да, обаче, ако във Виена ми кажат - "Какво правиш тук? Отивай в Ню Йорк" - трябва ли да слушам хората? Аз се чувствам прекрасно в България. Разбира се, не е казано, че ще живея цял живот тук. Светът вече е едно голямо село. Да отида до Ню Йорк и да се върна е един ден. Не искам да отида примерно във Виена или в Швейцария и да се закотвя там, като сложа кръст на България.

Тоест тезата на много хора, че тук е ужасно, не може да се работи, да се твори, не е вярна?

За мен не е вярна. Има толкова успели хора в България. Просто човек трябва да знае какво иска и какво му са прави. А не да е стигнал 24-25 и да не кажа дори 30 години и тепърва да се чуди какво да работи. Човек трябва да е постоянен и да се бори, независимо на колко години е и с какъв социален статус. Това не трябва да го спира той да пробва да се развива в България.

Винаги ли си искал да бъдеш диригент?

Това е възможно най-сложният въпрос. Винаги съм искал да стана музикант. Не съм си мечтал да бъда лекар или учител. Но си имам едни други малки мечти сега - например да стана актьор, да пилотирам и да се гмуркам - да бъде водолаз. Непрофесионално. Семейството ми обаче определено има огромна роля за това, което съм сега. Баща ми винаги е искал да стана диригент. Майка ми пък се е надявала да стана пианист и оперен певец. Но специално за последното - това е безумно сложна професия. Един всекидневен тормоз - да внимаваш какво ядеш, какво пиеш, колко спиш, дали спиш изобщо и накрая да отидеш и за една секунда да се случи нещо и край. Аз явно успях да сбъдна мечтите и на двамата си родители (които също са музиканти - бел.ред).

Накарах родителите ми да се гордеят, че съм им син, казва най-младият диригент у нас

Чувстваш ли се успял?

Да. Чувствам се успял, защото успях да накарам родителите ми да се гордеят с мен и да се радват, че съм техен син. Това е един успял човек, а не да мина по "Витошка" и да искат да се снимат с мен.

Какво ти предстои оттук нататък?

Аз вече успях да сбъдна много неща в Стара Загора и съм най-радостен, че когато заралии идват на мой концерт, се чувстват горди, че са от града на липите. Това е най-хубавото. Че в този град се случват такива проекти. А новото е концертът с музиката на Whitesnake - "Here we go again" с Николо Коцев. В личен план пък мечтая да се успокоя професионално. Да имам възможност да пресявам ангажиментите си, да обръщам по-голямо внимание на качеството на концерта.

Ла Скала? Карнеги Хол?

О, да, надявам се и до там да стигна. Но аз съм човек на стъпалата към върха. Предпочитам трудния път, без забранени хватки и удари под кръста.

Кой е любимият ти диригент? Имаш ли свой ментор дори без да го познаваш?

От всеки по малко има какво да взема. Но има двама души, които ме впечатлиха първо като музиканти, след това като диригенти. Това са Херберт фон Караян и Даниел Баренбойм. Даже Баренбойм ми е по на сърце, защото е изключителен пианист и защото музиката минава през всяка една клетка от тялото му. Към тях ще добавя и Ленард Бърнстейн. Тримата не дирижират, а създават музиката по време на своите концерти.

Случвало ли ти се е, когато пътуваш по света, да се срамуваш, че си българин?

Да, случвало ми се е. Заради наши сънародници и това, което вършат в чужбина. Но иначе аз винаги съм се гордял, че съм роден в България и съм от България. Това е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали.

Винаги съм искал да стана музикант, казва 26-годишният Димитър

Интервю на Надежда Христова