"Съседите" изследва премълчаните спомени на оцелели от политическо насилие от времето на социализма в България от 1945 до 1989 г. Използвайки намерени предмети, видео и звуков дизайн, инсталацията предава историите на онези, които са преживели българските лагери и затвори.

Този мултидисциплинарен проект, чиито корени се намират в задълбочени научни изследвания и над 40 интервюта, проведени от участниците в проекта, пресъздава домовете на оцелелите - пространствата, в които са се състояли интервютата - като приканва публиката да ги обитава и да свидетелства.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

Организатори на Националният павилион на Република България на 60-ото Венецианско биенале са Министерството на културата на България като проекта се продуцира от Националната галерия.

Изложбата се фокусира върху особеностите на начините, по които хората си спомнят и изразяват преживяванията си след травматични събития.

Теоретичната рамка на Лилия Топузова очертава три начина на запомняне, които се материализират в изложбата като три стаи - всекидневна, спалня и кухня. Във всекидневната звучат гласовете на онези, които си спомнят и говорят за преживяванията си. Спалнята отразява оцелелите, които не говорят, от страх или просто защото никога не са били питани.

Третата стая е посветена на онези, които не си спомнят и мълчат или никога не са имали възможност да говорят. 

Екипът на проекта "Съседите" - Лилия Топузова, Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и куратора Васил Владимиров (Снимка: Владимир Шоков/ БТА)

Impressio се среща с Лилия Топузова, която е част от артистичния колектив на "Съседите", заедно с Красимира Буцева (изследователка и визуална артистка,която прекарва половината си време в София, а останалата половина - в Лондон) и Джулиан Шехирян (докторант по история на науките, свързани с психиката, в университета в Принстън, САЩ), Всички те представят "Съседите" с куратора на проекта Васил Владимиров. 

Лилия Топузова е кино документалистка, писателка и главен асистент по история в университета в Торонто, Канада. 

Лилия Топузова - историчка, главен асистент по история в Университета на Торонто, изследва паметта във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата (Снимка: Владимир Шоков/ БТА)

- Лилия, "Съседите" е освен артистичен проект, така и академичен, защото той е базиран върху вашите общи (на екипа) изследвания, свързани с паметта. Кажете, каква е връзката между академичното и художественото в него?
- Може би при всеки един такъв разговор трябва да кажем какво имаме предвид под академично и под съвременно изкуство.

Разбира се, научният език е езикът на задълбочената изследователска дейност, но в нашия проект изследователската дейност е извадена като изкуство.

За мен разграничението между научното и артистичното не е толкова голямо. Методологията е една и съща: това е работа на терен, разговори с живи хора, оцелели от лагерите на комунистическия режим. Тази академична методология е свързана с устната история.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

Другата академична част е архивната изследоватеска дейност.

За да се установи все пак какво точно се е случило в този период, ние, колегите ми Красимира Буцева и Джулиан Шехирян, разглеждаме разсекретените архиви, архивите на ЦРУ, на британските разузнавателни служби, както и архивите на радио "Свободна Европа", които са в Унгария.

Имаме няколко нива на научно-изследователска дейност и тя реално може да бъде изразена по различни начини.

Всеки от нашия екип има научни статии, писани по темата, публикувани в големи списания. Но този език не е стриктно научен.

Ние всички се опитваме да използваме изследователската си дейност, но да говорим на един по-достъпен език.

Снимка: Владимир Шоков/ БТА

- Каква е разликата между личния разказ като предадена памет и генерализиращият, който по-скоро в днешно време сме свикнали да използваме като всевъзможни клишета за социализма?
- За мен личния разказ и личното преживяване никога не трябва да бъде сведено до клишета и генерализация.

Никога не трябва да бъде политизарно обяснението на една идеологическа система и най-вече да се обясни какво е нашето настояще.

Ние вярваме, че единственият начин да се разкаже тази история е да се еманципира личния разказ.

А какво е личното и какво е преживяното, ако не една среща между изследователя, историка, етнографа и човека, който е отворил историята, дома си.

Какво означава да запазиш формата на тази лична среща и да я предадеш? Това означава да запазиш думите на този човек и те да положат теоретичната рамка на това, което ти казваш.

В този момент ти изваждаш личното и преживяното от колективната памет. Същевременно обаче, затова и ние сме колектив, смятаме, че това е една колективна травма и тя трябва да бъде осмислена, когато приемем, че тя е наша колективна отговорност.

Красимира Буцева е визуална артистка и изследователка. Живее между София и Лондон. Тя е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации към Университета по изкуства (Снимка: Владимир Шоков/ БТА)

- Връзката между колективното и индивидуалното е доста сложна.
- Така е, за да станем свидетели на тази индивидуална травма, ние трябва първо да я примем като колективна. Защото макар да не сме преживяли тези истории, всяко насилие на държавата върху хора от нашето общество, засяга всеки един, който живее в същото това общество.

- Правили ли сте паралел в проекта си за политическото насилие в периода преди 1944 година в България? Струва ми се, че това би дало още по-цялостен контекст на идеята ви.
- Конкретно в този проект не, но в изследователската си дейност, да. Тук ние нямаме пространство и целта ни не е тази.

Правила съм изследвания, за трудовата повинност, насилствения труд, връзката между етническите репресии на евреите и на етническите репресии на турските малцинства.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

В работата ни по този проект, то не може да съществува, защото моята изследователска дейност и етнографският ни, архивен опит, не позволява да работим с тази тема като визуално изкуство.

Това е задължителна сравнителна дейност, която трябва да се направи и смятам, че би било интересно да разберем не толкова защо са били еднакви, а как и защо са били различни.

Каква е ролята на държавата, каква е ролята на обществото и в крайна сметка - каква е целта на тези лагери.

Един сравнителен контекст води винаги до това какво може да се сравни и какво трябва да се разграничи.

Джулиан Шехирян е мултимедиен артист и изследовател. Живее между Филаделфия и София. Той е докторант по история на науката в Принстънския университет (Снимка: Владимир Шоков/ БТА)

- Повече еднакви ли са или повече различни според вас - според вашите наблюдения и изследователски опит?
- Повече различни най-вече заради самата идеология.

След 1945 г. обществото е базирано на съветския модел, който цели трансформацията на човека, но са различни и по това, че този режим продължава 45 години и все пак се развива.

Докато предишните авторитарни режими нямат толкова голям период, в който могат да се развиват и много от репресиите, които се налагат в селища на държавна сигурност или лагери за трудова мобилизация, по-скоро не са с идеологическа цел.

Те имат спонтанна и превантивна мярка.

Имаме малцинство от хора, които са били и в двата типа лагери.

Много от хората, които отиват в лагери след 1945 г., някои от тях свидетели на нашата инсталация, с които сме работили, са хора, които са леви хора. Те са били антифашисти и след това се противопоставят на сталинизацията на държавата.

Това е важно разграничение - земеделци, анархисти, социалдемократи, които също са били преследвани и от предишния авторитарен режим.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

- По какъв начин пространството, в което ще представите "Съседите" пасва на вашата визуална представа за проекта? Как ще вкарате тези разкази в зала "Тициан" и какво ще видим в този проект?
- Ще пресъздадем частично домовете на оцелелите, където се случват срещите и разговорите ни с тях.

Това са три пространства: хол, кухня и спалня и съпоставяме интервюта, фрагменти, теренни аудио и видео записи и предмети от лагерите край Ловеч и Белене.

И трите пространства, които пресъздаваме, са базирани на три начина, по които си спомняме или не си спомняме за лагерите.

Първия начин на спомняне са хората, които винаги са говорили свободно по темата, те са малцинство.

Те се намират във всекидневната, защото там се говори много и често.

В спалнята, което е по-интимно пространство, чуваме гласовете на тези, които свидетелстват пред нас за първи път.

Последната категория са хора, които искат да разкажат какво им се е случило, но нямат тази възможност.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

- Защо нямат тази възможност?
- Някои от тях просто не са живи. В кухнята, различното пространство от всички останали, не чуваме нищо.

Там няма глас. Чуваме стъпки, въздишки, не-език, не-гласове.

Има и още една категория хора, които искат да разкажат какво им се се случило, срещат сe с нас, но когато се видим, не могат да разкажат, въпреки огромното си желание.

Как можем да сме свидетели на хора, които нямат глас, на хора, чиято травма е дълбоко положена в техните тела.

Кухнята е това пространство, не безмълвието.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

- Докато разговаряме се замислих, че паметта също така е нещо много фрагментирано. Какъв е разказът на паметта? Това е фрагментиран разказ, който може да бъде много трудно споделим заради тези бариери, предизвикани от травмата.
- Те са предизвикани и заради социалния контекст. Като се замислим за социалния контекст след 1990-та година, то той не предполага разказване на този разказ.

За да бъде една история извадена от личното, интериорното пространство, трябва да съществува публично пространство, в което тя да бъде приета.

Тук се обосноваваме най-вече върху изследвания на психиатри, които работят с травми.

Бих споменала Джудит Хърмън, феминистка и психиатърка, която работи в Харвард, както и Бесел ван дер Колк. Има и много български психиатри, които работят в тази посока с хора от лагери, като Тома Томов и Евгени Генчев, Калина Йорданова по-късно. Но тази дейност никога не е част от публичния ни наратив или ако е част, както е била в преходния период, тя е част по един сензационен начин.

Превръща се в "лагери на смъртта", "издевателствата на комунизма" - това е реактивен отговор на една първа среща с раната.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

- Споменахте преекспонирането на темата за социализма, тя се подхвърля от повече от 30 години в България и за толкова години не се и измени особено - клишетата са едни и същи и те не водят до особено смислен публичен дебат, с което наративът не се променя.
- Абсолютно съм съгласна с вас и за да се промени това, то трябва да започне първо от академичната работа.

След това да се променят всички регистри, така може да се преосмисли този режим, в цялата негова сложност.

Единственият начин това да се получи е той да се види едновременно и като репресивен, и като еманципиращ.

И че тези два разказа съществуват и че не може едното да бъде за сметка на другото.

И не може единият разказ да се опитва да легитимира политическото бъдеще на една партия.

Това е големият проблем - опитът да се вади политически капитал от сложността на преживяното.

За да бъде надмогнат този клиширан разказ, както казвате, между "доброто старо време" и "ужасите на комунизма", трябва да се върнем там - какво преживява средния човек.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

А това е сложно, защото се преживяват много неща - социалистическият режим от края на 40-те е крайно различен от 80-те години, но пак зависи - за кого той е различен?

80-те години има много по-неавторитарен, нерепресивен режим, който позволява много пространство, но освен ако не си етническо малцинство.

Дисидентски движения, изкуство, литература, музика - страхотно! Ако не си ром, ако не си помак, ако не си мюсюлманин.

За да се предаде тази сложност, трябва да се абстрахираме от политиката в съвремието ни.

Затова не желаем тези разкази да служат за нечии политически цели, защото, например, много от хората, с които работим са леви хора, които въпреки това не се идентифицират с комунистическия режим, но държат на лявото.

Накратко отговорът ми е, че сложността трябва да бъде предадена на първо място на академично ниво.

Професор Даниела Колева е невероятен пример в това - нейната работа предава сложността чрез архиви, теория и тя тежи с нейната сложност.

Учебниците по история също трябва да бъдат пренаписани, да се смени учебната програма и да се работи с хора от различни социални науки. Това е моето лично мнение.

Изглед към инсталацията "Съседите" (Източник: Екипа на "Съседите")

- Казвате, че проектът "Съседите" е пространство на грижа. Защо?
- Това са думите на Красимира Буцева, която е тук около мен и бих искала тя да каже защо е пространство на грижа.

Красимира Буцева: Пространството е на грижа за паметта като цяло.

Да защитим тази памет от изтриването на времето и изтриването от институциите. Това е грижа и за хората, които сме слушали - техните гласове продължават да се чуват и да звучат в публични пространства.

Вярваме, че посетителите научават не просто нещо за миналото, но и те стават пазители на паметта, нейни преносители, които могат да я носят след това, научавайки за нея и преживявайки я.

Пространството е грижа и за самите посетители, тъй като инсталацията бе отворена само за един месец в София и почти всеки ден имаше поне по няколко човека, които сядяха, слушаха и след това търсеха някой от екипа ни, за да разкажат тяхната семейна история.

Така се създаде едно защитено място, в което хората идваха и разказваха спомените си.

Напоследък говоря по темата и на форуми и различни събития и от пространство на грижа, това се превръща и в публичен разговор. Това не е монолог между нас и публиката, всички разкази и нашата инсталация, предлолагат разговор, който е много отвъд клишетата, за които вие говорите.

Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА