Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Милен Апостолов: Музиката е благословеното проклятие

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Милен Апостолов: Музиката е благословеното проклятие

"Никога не можеш да избягаш от нея", споделя композиторът-диригент, номиниран за театралните награди "Икар"

Милен Апостолов (Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg)

Милен Апостолов е роден е в Добрич през 1991 г. Завършва НМА "проф. Панчо Владигеров", изучавайки паралелно две специалности - оперно-симфонично дирижиране и композиция. През 2019 г. е приет за специализация по композиция в Trinity Laban Conservatory, London. Бил е стажант-диригент в Национален музикален театър "Стефан Македонски", а през 2016 година е назначен на щат във Варненска опера държавна опера, което го прави един от най-младите диригенти в България. През 2017-та година създава камерния оркестър Independent Chamber Orchestra.

Още

Signs of Sound експериментира нова техника - пространствена музика

Signs of Sound експериментира нова техника - пространствена музика

През 2012 г. учредява неправителствената организация "Ренесанс България", чиято цел е да подпомага развитието и популяризирането на културата и изкуството сред младите хора.

Като композитор има две номинации за най-добра филмова музика в St. Louis Film Festival и Los Angeles Cinefest. Сонатата му за трио се съхранява в библиотеката на Университета за музика и сценични изкуства в Грац, Австрия.

Работил е с едни от най-големите театри в България, както и по много независими проекти с артисти от най-различни сфери. Автор на десетки произведения за съвременна и класическа музика за кино, телевизия, театър, танци, книги, трейлъри и др.

Негови композиции звучат в някои от най-престижните фестивали за съвременна музика в България - Pianissimo fest и 180 градуса. През 2015 влиза в списъка на Форбс 30 под 30 за най-влиятелни хора под 30 годишна възраст в сферата на изкуството и забавленията.

От началото на годината излязоха три премиерни заглавия с негова музика - танцовият спектакъл "Самотни отдалеч" на хореографа Анна Кабакова, "Меко казано" на режисьора Цвети Пеняшки, "Договор 2019" на Васил Василев, а сега се очаква и премиерата на комедията "Том, Дик и Хари" на режисьора Димитър Стефанов.

Той е единият от тримата номинирани за "Икар" 2019 за авторска театрална музика към спектакъла "Наемателят" на Александра Петрова.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

Разходете се из трептящия музикален лабиринт на Милен Апостолов:

- Каква е твоята работа?
- Имам един отговор - работя музика. Не искам да го възприемам като работа, но животът непрекъснато ми напомня че е. Важното е да не се поддаваш на това.

Да не ставаш професионалист, за да търсиш печелбата. Винаги казвам на хората да си останат аматьори. Да си останат с любов към нещото, което правят.

Работя това, което обичам - музиката.

- Работното ти време?
- Това не е държавна работа. Работното ми време е по всяко време. И почивката е така, трудно е да се научиш да си почиваш. Необходимостта да се занимаваш с изкуство, в частност с музика, няма момент, когато това спира. Трябва да контролираш творческия импулс малко или много, защото дори и в моментите на почивка, една лампичка в главата ти продължава да свети и да провокира мисли. Било нова музика или интерпретация на по-добър вариант.

Нещо постоянно те чопли и работи в теб.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Кога за първи път усети музиката?
- Никой не ми вярва, когато разказвам за това. Аз помня кога за първи път се сблъсках с музиката. Бях много малък, на три години, бяхме на гости, намерил съм си нещо, отворил съм капака и съм започнал да дрънкам, а то се оказало пиано. Не помня визуално какво съм направил, обаче помня чувството. На ниските клавиши се появиха масивни животни, баба Меца и компания, на високите - други. Беше огромен възторг и шок. Едно "УАУ!" на това огромно за мен пиано. Колко много неща могат да се случат, подсилени от детското въображение! Решиха, че съм музикален и ме записаха на пиано, на солфеж. Аз обаче продължих да предпочитам да си свиря мои измишльотини, които не записвах, но бе много по-приятно, отколкото да свиря менуети от Бах.

Още тогава съм имал нуждата да създавам. С времето тя се променяше, минаваше в различни нюанси, обличаше различни дрехи и стигна до естествената си форма на съществуване, която е в момента.

- С днешна дата можеш ли да кажеш какво е музиката?
- Музиката, затова е силна, защото няма как да я обясниш. Както казва един от известните професори по композиция в Европа: "Какво сме ние композиторите? Ние караме въздуха да трепти по някакъв начин. Нищо друго не правим".

Това е музиката - въздух, който трепти. Обаче какво става, когато се улови от ухото на слушателя, какво става в мозъка, в сърцето? Химикали ли се отделят, хормони ли, спомени ли се извикват? Никой не може да го обясни. При всеки е различно. Затова и съм спрял да търся какво е музиката за мен, защото ще почнат да валят клишета, от които няма да мога да избягам.

Опитвам да боравя с нея по най-добрия и ефикасен начин, за да мога да кажа това, което си мисля, по начин, който всички да разберат със сигурност. И ще ги накара да се замислят, защото музиката действа директно. Няма прегради.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Композираш музика по различни сюжети, спектакли, филми, книги. Случвало ли ти се е да отказваш поръчки, ако нещо не ти харесва?
- Минах през три етапа. В началото приемаш всичко, защото се утвърждаваш, придобиваш опит и т.н. После придобиваш малко опит и почваш да се замисляш дали искаш да си асоцииран с дадено нещо.

Сега, това с което искам да бъда свързан, се вижда. По-странните неща, нехарактерни за мен, не ги отказвам, защото ми дават друга гледна точка. Изкарват ме не просто от зоната на комфорт, а ме пренасят в съвсем друга вселена. Това обогатява музикалния ми език и стил, емоционалния ми свят.

Нещо абсолютно абсурдно може да ти даде неподозирани, нешлифовани скъпоценни камъни. После ти ще си ги вземеш, ще си ги оформиш, ще ги шлифоваш и ще ги сложиш в твоето музикално произведение. Но няма как да стигнеш до тях, ако не излезеш от естественото си състояние, в което твориш.

Така се е случвало и в музикалната история - излизайки от зоната на комфорт се появяват нови течения в изкуството.

Това е третият етап, в който мисля да си поостана, защото е много благодатен за творческата ми мисъл.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Спомена теченията в изкуството. В днешно време може ли да се създаде ново течение или стил в музиката и какво се случва с нея днес?
- Не това трябва да е целта. Създаването на един стил не е самоцел. Стиловете са изгрявали от само себе си. Не сядаш с идеята, че ей сега ще измислиш нова музика и ново направление. То се случва.

В днешно време всичко е странно и объркано, с главата навсякъде и с краката навсякъде.

Другото, което е, че не мисля, че класическата музика може да бъде поставена над примерно попмузиката. Сложността винаги може да бъде доказана и могат да се намерят хиляди музикологични доводи в тази насока, но не това е целта. Всъщност отдавна няма една музика. Може би никога не е имало една музика. Има музики - различни. Класическата музика, особено оперите са обслужвали и са имали много сходна с попмузиката в момента целенасоченост. Лесносмилаема музика, за широк кръг от хора, които да могат да й се наслаждават, да се отвличат от лошото ежедневие и да се потопят в нещо приятно като усещане. Изключвам някои опери. Вагнер например е друго нещо, монументално, може да не ти харесва, но не можеш да го прескочиш. Но много от Моцартовите опери, италианските опери, като цяло са били леки жанрове.

Класическата музика има един начин, по който те накара да се чувстваш, рокмузиката ти дава нещо друго. Има музика за всичко. Индианската ритуална музика, например, не може да се сравни с нищо - нито с Моцарт, нито с "Дийп Пърпъл". Съвсем различни неща, които споделят някакви общи характеристики, но които не можеш да сложиш под един знаменател. Все едно да кажем, че всички хора са еднакви. Това е красотата - да се занимаваш с този род изкуство, защото е страшно различно. Може да е изкуство, може да ентъртейнмънт и пак да е музика.

Истината е, че нещата се сменят твърде бързо. Има един много хубав термин в изкуството "цайтгайст" - дух на времето. Ако 18-и век имо строго определен дух, 19-и друг, 20-и век вече разтърсва света, случват се много неща, изведнъж, особено в музиката. Крайни неща. Появяват си "измите" (експресионизъм, имприсионизъм, символизъм, сюрреализъм и т.н.) и всички съществуват паралелно. Имаме късни романтици, експериментатори, авангардисти, постмодернисти и всеки открива нещо малко по-различно.

В 21-и век всеки се бори на всяка цена да направи нещо още по-ново и различно, а на практика не знае какво става.

Днес всички, които правят изкуство, не знаят какво точно се случва. Всеки търси идентичност, но в търсенето й се обезличава. Защото слушаш страшно много неща, влияеш се от много неща и в един момент си задаваш въпроса: Аз кой съм точно? Това е проблем и на големите композитори.

Класическите музикални среди, въпреки че няма съвременна класика, стават елитарни и се затварят. В момента, бидейки композитор, си изправен пред дилемата: На академично ниво, на елитарните музикални среди ли да се харесам, или на повечето хора? На едните и другите трябва да дадеш някакви парадигми. Ако се харесаш на академичните среди, ставаш неразбираем, ако се харесаш на останалите ще ти кажат, че си поп. Това ти е първото лутане.

След това се луташ като стилистика. Последният ярък жанр, който се признава и от двете страни, е минимализмът. Много хора слушат, а композитори пишат в този жанр, но на мен ми е малко скучен. Интересен е, но не може да ми стане основно средство за изразяване.

Истината е, че в момента никой не знае какво става. Има софтуер, който пише музика сам, изкуствен интелект. Има композитори, които не познават нотите и нямат никаква представа от оркестрация. Стандартите се размиват. За моя радост, до ден днешен, когато се появи качествено изработено нещо, от човек който познава материята на музиката, то винаги се оценява по-добре от полуфабрикатното възпроизведено такова.

- Ти от кое мнение изхождаш?
- Старая се да слушам вътрешния си усет. Макар че, постоянно ми се въртят в главата думите на Шостакович, който казва, че никога не си харесва композициите и докато пише мразя сегашната и мисли вече за следващите. Долу-горе и при мен се получава така. Но това е по-скоро глад да създаваш. Искаш да стане по-добре и по-хубаво. Това съвсем те изключва от обратната връзка на хората. Въпреки всичко се опитвам да я търся.

Битката е винаги да успяваш да съхраниш своята собствена музика. Когато започваш да работиш професия композитор за някакви поръчки те невинаги са супервдъхновяващи. Понякога са, понякога не го очакваш, а стават вдъхновяващи, но понякога просто не са и въпреки всичко трябва да слушаш и да пишеш. Аз съм късметлия, че за добро или лошо чувам музика във всичко. Всичко около нас си има музика.

От многото писане, обаче, забравяш музиката на вътрешния си свят. Тя си звучи, но ти трябва да я изразяваш, защото регулярно, правейки го, ставаш все по-добър в илюстрирането й. Тя си стои, около теб е, тя е абсолютна и колкото по-добър композитор си, толкова по-добре я изразяваш.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Музиката, която слушаш?
- Слушам различни неща. Даже не слушам толкова много класическа музика, което е фрапиращо за някои. Странно им е, защото си мислят, че това правя по цял ден. Да, това правя по цял ден и ако трябва като си почивам и пак да го правя, няма да ми се вържат нещата. Гледам да слушам всякакви, по-различни неща.

Една особена характеристика има музиката и това е искреност, послание и енергия.

Има ли го това - няма значение стилът. Класическата музика е по-сложна с оглед на това, че примерно в една симфония може да има 300 нюанса и цветове на емоцията. В една рокпесен до два, което не е лошо. Харесвам и рокмузика. Ето, дойде и клишето, че човек според настроението слуша различни неща.

Много хора се успокояват като слушат класическа музика, а аз страшно се напрягам, защото следя и чувам толкова много неща, които са ми безкрайно интересни. Как диригентът прави даден преход, мисля си за формата, композитора, интерпретацията. Адски много информация в кратко време и накрая естествено съм изморен.

А за повечето хора тя е фон, спомен за нещо. Няма лошо, това е първият етап да започнеш да слушаш, но е друго. Хората трябва да се научат да слушат класическа музика и като се научат биха изпитвали много по-голямо удоволствие, отколкото просто да им минава като нюанс от нещо.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Ти си завършил композиране, но композирането учи ли се?
- Учи се, за да овладееш материята, с която боравиш. Художниците имат четки, бои, техника. Композиторите имат нотички, петолиние и знаци по него, и нищо повече. Въпрос на половин година е да ги научиш, чисто визуално.

Но да се научиш да ги използваш и да викаш цели емоционални образи с тях е въпрос на овладяване. Какви образи ще се научиш да викаш, как ще ги подреждаш, как ще влияеш на слушателите, това невинаги може да се научи. Трябва да имаш нещо в себе си. Този момент не идва бързо. Трябва много да се работи, за да достигнеш до него. Има хора, които претърпяват разочарование на висок етап. Добри творци, по-добри от много други, стигат до етап, в който им липсва нещото, трудно видимо за околните, но ти разбираш дали го имаш или не.

Аз самият имам много ноти да напиша, издирижирам и изсвиря, за да знам имам ли това, което... То няма дума за него. Със сигурност знам, че имам нуждата и вътрешната потребност да създавам. Уча се да се изразявам и да въздействам на хората, когато говорим за композирането. Дирижирането е една друга вселена. Проблемът на всеки един човек, който създава, е притеснението да не прилича на някой, че влиза в някаква стилистика, че няма оригиналност и хайде, дай да я направим с нещо откачено, странно и провокативно.

Щастлив съм, че прескочих тези етапи и в момента търся най-ефикасния начин музиката ми да е достатъчно силна, за да въздейства директно. Да предава посланието ми пряко, без никакви бариери. И по някакъв начин всички да са доволни, било то елитарни слушатели и критици, било регулярни. Някой път се получава, друг не, но това е съвсем нормален процес в творчеството.

Ако се върна към това дали може някакъв жанр да се появи, не знам накъде отива всичко днес. Лесно е да изпаднеш в дупки и трапове, защото не знаеш какво следва. Масово е да си като свободен електрон, който се блъска в различни неща, в свят, в който всичко е измислено и създадено и просто се преповтаря.

Не знам до какво ще доведе това, но единствената тенденция която забелязвам е, че хората бягат от задълбочено познание в материята на нещата, в генезиса им. А точно това на мен ми е най-любопитно. Да разбера какво точно прави една мелодия мелодия, какво я прави красива, какви импулсчета правят ритъма, провокиращ хората да се движат. Вълнува ме пряко, защото аз работя и говоря чрез това.

Когато интерпретирам, т.е. свиря или дирижирам, това отново помага, за да разпознаеш тези неща. Няма как да знаеш какво е било в главата на твореца, докато е писал произведението си и е безмерно самочувствие да кажеш, че знаеш идеята на автора. Но мога в най-добрия случай да разчета формата и музикалния му език, в микроскопично точна степен и оттам да се опитам да дам моя поглед на произведението му. Невъзможно е да материализираш това, което е в главата ти, и по това се различава добрия композитор. Да съкратиш максимално разликата от това - абсолютното, което усещаш, и това, което е на хартията и после в инструментите.

Хората в изкуството трябва малко по-осъзнато да наблегнат на овладяването на тази материя.

- Дразни ли те нещо в съвременното ни разбиране за изкуството?
- За съжаление, да. Не искам да му обръщам внимание, но го правя. Дразни ме, че хората плуват много на плитко и се задоволяват с това. И всички останали, които употребяват това изкуство са доволни. Няма ги тези органични пластове на мисъл, които са заложени в произведенията на изкуството. Казвам органичен, заради другия ни парадокс. Ние правим нещо супер, ултра сложно с хиляди препратки и провокации, просто за да бъде сложно и тежко. Идва най-страшният въпрос и критика - Защо? Какъв е смисълът? Какво искаш да кажеш? И започват да се говорят едни космически неща...

Направи нещо класическо, изкриви един акорд. Това е достатъчно добра провокация. Но кривейки този акорд, трябва да знаеш защо. Хората да са го усетили и почувствали, а не да обясняваш защо си го направил.

В момента има музикални композиции, които не знам кога свършват и кога трябва да се пляска. Супер експериментални неща, но защо? Ако няма какво да кажеш, прави го само за твое удоволствие и разтуха.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Издържаш ли се с музика?
- Вече да, почти. Но не мисля, че това е проблем на нашето време, то винаги е било проблем. Никой не става човек на изкуството, заради парите или охолния живот. Правиш го заради това, което те провокира.

Колкото по-бързо се примириш с това, толкова по-добре ще си живееш. Да станеш свръхуспял певец, музикант или композитор е шанс и не е окей да живееш само заради този шанс. Много по-добре е да живееш, знаейки че това, което правиш, е много по-висше от теб самия и че си един късметлия - всеки ден да се докосваш до него. Това те издържа. Парите - трудно или не, се наместват.

Да, сблъскваш се, особено в България с грозни ситуации, свързани с изкуството.

Аз твърдя, че средната класа в България няма никаква идея за какви пари работят хората на изкуството тук. Те са смешни и обидни. Работя на свободна практика и цените са надолу, но е в пъти разликата от възнаграждението на музикантите в държавните институции. Колкото повече хора знаят за това, толкова е по-голям шансът нещо да се промени. Естествено, това първо трябва до дойде от самите музиканти, а те поради тази причина стават все по-малко и по-малко.

Имах идея с Иван Стайков, с който сме единомислещи идеалисти в тази насока, да съберем млади хора с желание да свирят и да правим по-различни събития. Класическата музика вече трудно може да живее онзи живот отпреди два века. Няма как да комуникира с хората по същия начин. Трябва да се намери нов. Композицията не е някаква нова музика, а нов начин да представиш нещо. В танцови спектакли съм прилагал барокови техники и хората го възприемат съвсем нормално. Просто го слагам в друг контекст. Техниката и маниерът на работа е от 17-18 век, но в различна естетика.

Това провокира хората. Моят отговор на горното "Защо?" е, защото искам тези традиции да имат нов живот в 21 век. И има начин това да се случи. С него се борим перманентно всеки ден, но се оказа страшно трудно да събереш млади музиканти, които да имат свободно време, защото заради "фантастичното" заплащане всеки е принуден да работи на 3-4 места. Ставаш роб на това да оцелееш. Хубавото е, че оцеляваш чрез музика, но психически не се издържа. И хората бягат в чужбина.

Затова твърдя, че ако хората са малко по-запознати какво се случва и при какви условия се работи, нямаше да има толкова предразсъдъци към този жанр. Оказва се, че много хора обичат класическа музика, но просто не го знаят.

Може да се живее от музика, ако публиката се освободи от предразсъдъците си към това, което гледа и ако в самите музикални среди хората помежду си се освободят от тях.

Примерно аз, като диригент, непрекъснато се сблъсквам с това: А! Той е много млад. Що ще ни дирижира? Откъде идва? Какъв е този?

Вече ме забавлява, но в началото се трогвах.

- А къде се чувстваш по-добре - като диригент или като композитор?
- Несравними са. Това са две различни вселени. В едната отдаваш енергия, а в другата създаваш енергия. Едното е вътрешен, затворен процес. Когато пишеш, трябва да си в много сериозна тишина със себе си и да чуеш музиката наоколо.

Докато дирижираш трябва да оставиш цялата партитура да мине през теб. Бетовен да крещи през ръцете ти. Моцарт да се смее през жеста ти.

Всички тези неща трябва да ги отдадеш на хората, не трябва да задържаш нищо в себе си. Не казвам, че трябва да подскачаш или да се мяташ като чайка. Енергия може да се предаде по много различни начини.

В общи линии най-сложната професия, защото при дирижирането има голям процент абстрактност. Самото махане на ръце не издава звук, но връзката на диригента с оркестъра дава звук. Логически всеки музикант има само част от партитурата пред себе си и единствено диригентът има цялата.

Един диригент почва да се справя добре, когато знае, че има моменти, в които оркестърът може да свири и без него. Работата на диригента е не да кара оркестъра да свири нотите, а да му даде енергия и импулс как да го направи. Колкото и просто да звучи, това е адски сложно.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Има ли тайна как се случва връзката между диригента и оркестъра?
- Понякога става, понякога не. При дирижирането има фактори, които не зависят от теб. Може да си много добър технически, да имаш невероятна концепция, но когато си млад някои неща няма да ти се получат. Ако изчакаш и след 30 години направиш същото нещо, ще се получат. Времето, натрупването, респектът - което е супер странно, са факт. Това е извън теб. Но има начини, с които можеш да спечелиш доверието на оркестъра. Не е нужно да им се харесаш, но уважението се печели. Винаги съм се борил да го правя по възпитан и етичен начин. За малкото време, откакто съм завършил, само две години, мога да кажа, че съм имал доста моменти, в които се е получавала тази магия и аз нямам обяснение за нея.

Мога да обясня теоретично какво прави диригентът, мога да го кажа и с красиви метафори, но какво точно става, когато замахнеш и се погледнете взаимно с оркестъра - нямам обяснение. Затова казвам, че това е най-абстрактната професия. Забавен флирт, защото оркестърът никога не е съгласен с диригента, но прави това, което той казва. Винаги има една вътрешна съпротива от тяхна страна, но, ако подходиш добронамерено, работата върви.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Откъде тръгна желанието да си диригент?
- Стана случайно в Музикалната Академия. Трябваше да уча тонрежисура, но имахме хорово дирижиране и асистентът ми каза, че имам хубав жест, защо да не се пробвам. И ми хареса повече от тонрежисурата. Не е романтичната история - как винаги съм искал да дирижирам и да стоя пред оркестъра. Даже първия път, като застанах, беше такъв ужас и имах чувството, че са ми закачили две оловни топки на ръцете. Тотален шок. Дълго време ми трябваше да започна да усещам какво правя пред тия хора.

Радвам се, че стана малко преди завършването ми. Усещаш тази контра, която винаги се случва. Различните ракции, енергията вътре. Имал съм ситуации, в които е била много, много неприятна. В концерта ми преди месец пък се получи страшно приятно изживяване за всички и то се усети и по време на репетициите, а после и от публиката.

За тези неща нямам думи. Някои му казват дуенде, аз му казвам някаква енергия.

- Как се дирижира собствена композиция?
- Трудно е. Много хора го правят. Малко обаче могат да го правят добре. Аз не мога да го правя добре. Твърде много си в музиката и блокираш в един момент, знаейки какво си заложил и какво искаш да звучи. Не можеш да бъдеш хладнокръвен, а трябва да си.

Буквално си като режисьор, но си на сцената и ако нещо тръгне да си проваля, ти си човекът, който да го оправи - сега в този момент. Странно е, но пък е тръпка.

Излизаш от зоната си на комфорт, адски ми е дискомфортно да го правя, но с течение на времето този дискомфорт намалява. Казвали са ми, че се получава интересна енергия, докато дирижирам свое произведение. Обикновено виждаш отражението на автора в композицията, а така виждаш автора и композицията му в едно, точно в този момент. Създаваш ярък образ.

- Как започва да се пише музика, кое е вдъхновяващото зрънце, от което пониква?
- Музиката си звучи навсякъде. Това е благословеното проклятие. Никога не можеш да избягаш от нея.

- Това пречи ли ти?
- Пречи на някои лични неща. В общи линии като печелиш нещо, губиш друго. Но той светът така работи. Аз съм свикнал и не ми прави впечатление.

Искреността в изкуството. Повтарям се, но това е важното.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Неразбран, емоционален, гениален, спокоен?
- И да ме разбират, и да не ме разбират - няма значение. Това не ме притеснява. Смятам, че всички сме сами, просто това, което може да ти даде музиката - примерно тази самота, можеш да я естетезираш в нещо много красиво и така да си живееш. Колкото по-рано осъзнаеш, че правиш нещо, което другите не могат или не правят, толкова по-добре. Повече време имаш да го превърнеш в нещо красиво, въпреки че красивото е предмет на хиляди дебати.

Радвам се, че много хора разбират музиката ми, другото не е толкова важно. Смятам, че всеки би могъл да чува музика. Аз имам една глава, едно сърце, нищо по-необичайно от другите. Някои хора са забравили за сърцето, за главата си, но пък аз обичам да им напомням, че имат средствата, с които могат да бъдат отворени към всякакви светове, по различни от ежедневния.

- Излязоха няколко съвсем нови спектакли с твоя музика... кое ще ни разкажеш?
- В моята работа имам щастието да се потапям в най-различни сфери на изкуството и то в рамките на седмици.

Работих с изключително талантливите и млади хора от Старозагорския куклен театър. Атмосферата там беше уникална и смея да кажа едно от малкото места в България, в които хората отиват с огромно желание на работа и остават след репетиции. Там се сблъсках за пореден път с Валери Петров и неговия Меко Казано гений. Прекрасно е, когато можеш да работиш по такива текстове с хора, които наистина проникват в дълбочина и успяват да разкрият многопластовостта на този творец. Работата ми с Цвети Пеняшки, режисьор на спектакъла "Меко Казано" беше точно такава.

Седмица след това имах премиера в Театър 199 със спектакъла "Договор 2019". Там стилистиката, тематиката и естетиката бяха съвсем различни. Заедно с режисьора Васил Василев се опитахме да изградим максимално въздействаща творба, която се надявам да замисли хората. Съвсем скоро предстои премиерата на комедията "Том, Дик и Хари" от Рей и Майкъл Куни на Казанлъшкия театър и режисьора Димитър Стефанов.

Въобще, съм голям късметлия потапяйки се непрестанно в различни морета, океани, реки, езера и вирчета.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Какви спектакли обичаш да гледаш?
- Обичам да гледам спектакли, които на първо място имат послание и са искрени. От там нататък жанра и формата за мен нямат значение.

- Номиниран си за "Икар" за музиката към спектакъла на Александра Петрова и Пловдивския театър "Наемателят". Как определяш музиката си в него?
- Музика, която живее в синхрон с режиьорската идея, в която нищо не се случва случайно и която е вдъхновена изцяло от текста и екипа, който го изпълнява.

- Какво мислиш за наградите?
- Наградите са резултат от вървенето към крайната цел, но в никакъв случай не са цел сами по себе си.

- Какво предстои?
- Музика, музика и безкрай. Хоризонт!

Милен Апостолов: WEBSITE | FACEBOOK 

Интервю на Тина Философова 

Още

Анна Кабакова - когато тялото говори, а гласът е танц

Анна Кабакова - когато тялото говори, а гласът е танц

Още

"Наемателят" - история за реда и тиранията, любовта и репресията

"Наемателят" - история за реда и тиранията, любовта и репресията

Още

Ще се смеете през сълзи! 100 пъти "Записки на един луд"

Ще се смеете през сълзи! 100 пъти "Записки на един луд"

Още

"Самотни отдалеч" или колко е страшна любовта, ненамерила любов

"Самотни отдалеч" или колко е страшна любовта, ненамерила любов

Още

Тайнството на Шекспир в един двор, под едно дърво и много звезди

Тайнството на Шекспир в един двор, под едно дърво и много звезди

Още

"Зверското синьо" от Филип Ридли за първи път на българска сцена в НАТФИЗ

"Зверското синьо" от Филип Ридли за първи път на българска сцена в НАТФИЗ

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър

Дейвид Гарет: ICONIC е пътуване през времето и историята на музиката

Прочутият цигулар идва за два концерта у нас