Документалният филм "Денят на жената" на базираната в Лондон черногорско-българска актриса Доля Гавански разказва невероятните истории на успели в своята област жени, които отразяват историята на Русия от ХХ век.

Филмът имаше премиера на Московският филмов фестивал, награждаван е от други фестивали, преди пандемията той имаше прожекции в Русия и Англия.

"Денят на жената" имаше и специална прожекция в Харвардския университет. Премиерата му в София беше на София Филм Фест, а зрителите ще могат да го гледат в Дома на киното и на фестивала "Любовта е лудост" във Варна. "Агитпроп" са копродуценти на продукцията от българска страна. 

Доля Гавански е родена във Варна, майка ѝ е българка. Тя израства в Белград, Самарканд, Санкт Петербург и Москва. Учи актьорско майсторство в Москва при заслужилия артист Владимир Федоревич Гордеев, ученик на Андрей Тарковски, след което е приета в Лондонската актьорска академия. Завършва и университета Кеймбридж и защитава докторантура по тема Мейерхолд и руски театър. Доля живее и работи в Лондон.

Доля Гавански (Снимка: Личен архив)

- Споделяте, че като актриса в Лондон често Ви се е налагало да играете рускини или източноевропейки. Това Ваше желание ли е било или такова е било търсенето на режисьорите, защото имате източноевропейски корени?
-Моето желание беше просто да играя в хубави пиеси, да имам хубави роли, никога не съм мислила за нации. Бях на 17 години, когато започнах да уча в Академията в Лондон, в последната година, на деня на агентите, където актьорите се представляват, ми предлагаха да играя полякиня или бежанка и аз все питах защо - а те ми казваха - защото съм от Източна Европа и това ми било силата. Аз тогава не го разбрах, възприемах се просто като Доля. Избрах монолог от Ибсен, от пиесата "Майстор Солнес".

Тогава разбрах, че дори да си с перфектен английски, но с източноевропейски корени, или името ти звучи славянски, винаги ще те викат за такива роли. Просто индустрията е такава. 

В моите ранни години в Англия нямаше много хора от Източна Европа, а в актьорството имаше два типажа жени за такива роли на източноевропейски актриси: проститутка или бежанка. След това Европа започна да се отваря повече. Появиха се други роли: детегледачки, бизнесменки, руски съпруги на олигарси. Сега покрай Брекзит, в Англия пък се появи нов типаж. За първи път играх в Англия българка.

Играя много полякини за телевизията и киното, половината от тях се казват Магда. Но най-малко съм играла това, което наистина съм - българка, черногорка, югославянка.

Новият типаж, който се появи е източноевропеецът с добро сърце, който дори и малко нарушава закона, го прави за добро. Той няма да направи същото като един англичанин в определена ситуация, но ще направи нещо, защото това трябва да бъде така. Струва ми се, че това е някакво чувство за вина към Брекзит от страна на интелектуалните среди. Разказвам за тези типажи, защото са нещо като кръст, който винаги съм носила. И затова тази тема започна да ме интересува. Много често гласът на жените не е показан поне по начина, по който аз искам да го покажа.

- Как дойде идеята да разкажете тези истории на жени именно от Русия?

- По няколко причини. Защото естествено мен ме вълнува как социализмът се е отразил на жената, какво наистина означава да си източноевропейка? Знам, че това е огромно понятие, но все пак същестува като категория. Жените в Русия получават много по-рано правата си да бъдат равнопоставени.

След Революцията разводите стават много по-лесни, абортите се легализират, детските градини се увеличават, за да могат жените да не са заети с домашната работа по отглеждане. Пропагандира се свободната любов. Те са били много по-напреднали с тези политики по отношение на жените от цял свят и на мен ми беше интересно доколко това е имало влияние по-късно, как им се е отразило.

Майка ми е българка, баба ми също, те цял живот са работили. В Англия е различно - в средната класа след войната не се е очаквало от жената да работи. Сега вече не е така, но все още е различен подходът към нея.

- Как дойде изобщо идеята за такъв филм?
- Всичко тръгна от една изложба, която правихме в Лондон. Тя се казваше "Супер жена, работѝ, строй и не хленчѝ". Това беше свързано с промяната на образа на жената в пропагандата.

За тази изложба направих три архивни филма, които съответстват на различни периоди: първият период са 20-те години - ссвобождението, Жената-Амазонка, Инеса Арманд, Александра Колонтай и останалите, в чиито мироглед социализмът и феминизмът са много свързани. Вторият период е сталинисткият - Жената-Герой, където тя е майка и работничка. Тук жената навлиза в досега традиционно мъжки професии.

Още

Доля Гавански - от Лондонския бродуей през световната игра Overwatch и "Пътуването" на Майкъл Уинтербортом, до 18% СИВО

Тя е равнопоставена с мъжа, дори визуално, изглежда андрогинна, това се вижда от плакатите. Паша Ангелина, за която става въпрос в моя филм, е представителка на този период. Трактористката. За щастие намерихме дъщеря ѝ, която ни разказа, че майка ѝ сама е избрала да носи сако с вратовръзка, да няма сексапилен вид и с това да не я нападат и закачат мъжете. Тя умира много рано, на около 50.

Изпълнявала е тежка работа през лятото на полето, а през зимата е била депутат. Имала е и три деца. Как една жена може да постигне всичко това? Дъщерята на Паша смята, че майка ѝ е починала рано, защото не е възможно жена да работи такава тежка физическа работа 30 години. Как тя е съвместявала работата, семейството, децата? Това са много сложни въпроси и едни от най-важните днес за жените по света.

От друга страна открих, че жените могат да издържат по-дълго без кислород в Космоса (според Терешкова)) и на глад. В блокадата на Ленинград накрая остават жените. Мъжете са умирали по-бързо от глад. Това го казва една от участничките. Ветеранката във филма ми също е от този период - жената, която може всичко. Тя все още е войник. Цялата ѝ къща е червена, навсякъде са медалите ѝ, тя говори само за войната и все още работи. Жена на 96 години. Живее в Подолск, извън Москва, ходи във Ветеранския комитет, където е секретар, ходи по училища, говори за войната - това е нейната мисия.

Тя каза: "Аз още воювам." Като я попитах за какво, тя отговори: да се върне името Сталинград на Волгоград. Това си е нейната перспектива. Всички жени от филма ми, ако се съберат на една маса, не биха се разбрали.

Кадър от филма "Денят на жената"

- В историите Ви има много различни по своя характер героини. Блогърка, гримьорка, ветеранка от Втората световна война, легендарната говорителка по Централната телевизия на СССР, нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич... Какво ги обединява?
- Първо те всички са работещи. И всички са успели в своите области. Блогърката не е просто блогърка, тя има милиони последователи, тя е звезда. Аз търсех жените-герои на Русия в миналото, какво се е изисквало от тях, какви е трябвало да бъдат и какви трябва да бъдат сега. Трактористката е символа на едно време, тя е трябвало да бъде такава, жената от войната също, Светлана Алексиевич е велика в своята област, нобелова лауреатка. Исках да събера различни успешни жени. Те са представени през техните различни професии и различни исторически периоди на Русия.

Това, което ме изуми, че всички тези жени имат невероятно чувство за достойнство. Разказват своите истории и знаят защо го правят - притежават голяма сила и любов към живота, да оцелят, да направят решителна стъпка. Интересно ми беше как балансират и как успяват. Понякога намирах и себе си в тях. Мисля, че силата на филма, е че те ми се разкриват напълно. Исках да разбера какво означава това минало за тях и къде са сега.  

Кадър от филма "Денят на жената", Санкт Петербург

Намерих две жени от Узбекистан, ходихме в Париж да снимаме едната, тя не е във филма. Тя е политически бежанец във Франция, била е в затвора в Узбекистан, изнасилвана е, защото е разкривала корупционни схеми. Другата жена е архитект, но е една от основателките на Женската организация в Узбекистан. Положението на жената там е много сложно. За мен Узбекистан беше важен, не само, защото съм живяла там, но и защото е най-затворената, най-ислямската държава, когато съветската власт идва там. Цялото махане на паранджи и сблъскване на две култури е тема, която също засягаме във филма и която заслужава отделен филм. Имах щастието да намеря невероятни архиви по темата.

Разбира се, аз знаех, че не мога да покрия целия Съветски съюз във филм, който е 90 минути. Жените по време на СССР в Узбекистан са имали тежки проблеми, защото са били принуждавани да махат своите "паранджи" (бурки). Някои са искали, други не. За много мъже това също е било позор. Дори са убивали жените и дъщерите си.

След големия натиск, когато паранджите са се палели на 8 март, съветската власт разбра, че трябва да работи по друг начин с този регион. Ако са в партията могат да имат по-добра работа. Но даже и през 80-те, някои жени по селата са се самозапалвали, защото са били разкъсани между две култури, своята традиция и съветското самосъзнание.

Кадър от филма "Денят на жената"

- Тези съвременни рускини от филма чувстват ли се като "дъщери на Революцията"?
- Интересното е, че както в началото на 20 век, така и сега, най-силно женско движение в Русия е в Санкт Петербург. Може би, защото е северен град. Мен ме впечатли много как нашите лични истории се повтарят. Феминистката от Петербург, изгонена от СССР през 1980 г., дисидентка, е била част от сравнително малко движение за цяла Русия, но все пак някакво. Те са написали книга, в която казват, че не са най-щастливи на света, че има сериозни проблеми в родилните домове, че и в социалистическото общество можеш да имаш проблеми и да ги критикуваш, че не всичко е прекрасно.

Имаха щастието, че френските феминистки ги преведоха, иначе не се знаеше какво може да им се случи. Интересно е, че нейната баба е била приятелка на Надежда Крупская и е била феминистка. Тя я е гледала, а сега тя гледа своите внучета. Аз мисля, че това не се губи просто така. То остава.

От друга страна има разделение между социалистическото поколение и младите, както и тук. Но като беше премиерата на филма в Русия, публиката виждаше всички тези жени от историята на СССР като техните майки, баби и плакаха. Историята се пренася през поколения, семейства... Емоционалната обвързаност с историята не е изчезнала.

Кадър от филма "Денят на жената"

- Нужно ли е още освобождение на жените?
- Мисля, че сме далеч от освобождението на жената. Струва ми се, че феминизма в дадени периоди върви напред, после изостава назад. Дори с #metoo движението, което е важно, в крайна сметка понякога ми пречи, че жената се поставя основно като жертва.

Мисля, че в моя филм се чувства силата на жената, той показва, че въпреки всички пречки, включително и война, жените оцеляват, успяват, борят се. Това, което е важно в моите героини е, че те не се представят като жертви. Едната феминистка в Русия ми каза, че се радва за този филм, защото той не представя просто любовници или майки, а жени, които са различни от тези образи.

- Вие сте в индустрията, от която идва #metoo. Какви са борбите на жените-актриси?
- За съжаление в моята индустрия също кръгът е порочен: много рядко има главни герои във филми, които да не са мъже.

Много се говори за разликите в заплатата на актрисата и актьора в кино индустрията, където актрисите са по-нископлатени. Но проблемът ми се струва, че е по-дълбок. Големите пари са винаги за екшън героите например, за мъжете сценаристи, за главните мъжки. 

Другият проблем при актрисите е, че в една възраст, когато са млади, са много търсени. След това сякаш жената не съществува. 30, 40, 50 е златна възраст за една жена, но в повечето случаи в киното остават второстепенните роли на майки, които често не са и много дълбоки.

Доля Гавански с героинята Дина Григориева получава наградата за най-добър филм на международния фестивал Russia Abroad

Още

Руши Видинлиев с награда за ролята си в "18% сиво" на Виктор Чучков - син

- Тъй като отправната линия във филма, в началото и края му, е празникът на жената 8 март, за Вас какъв ден е 8 март?
- Денят на жената е малко по-символичен за този филм, не толкова като буквален празник на жената. Това е ирония. Аз намерих много видео архиви как се е променял образът на жената в руските архиви. На този ден са се снимали женските постижения, представял се е "успехът" на женския въпрос в СССР.

Обичам празници, нямам нищо против тях. Но този ден в Източна Европа загуби своите политически оттенъци и се превърна в нещо друго. Интересното е, че в Англия не се споменаваше до съвсем скоро, нямаше го това съзнание. В последните години значението на 8 март се засилва, но е свързано с правата на жените. Не с цветята.

В Русия обаче, ако жената не получи цвете, може да получи нервен срив. Защо трябва да чакаш оценката на някой? Не казвам, че е лошо да получаваш цветя. Но защо трябва мъжът да ти каже, че ти си ок за него. Политическият контекст се е загубил и е превърнал жената в този типаж на "тиха, кротка, нежна", която си чака цветята.

Снимка с екипа на премиерата на филма в Москва

"Денят на жената" не е филм за руския феминизъм, а за историята на жените в Русия. Ако на ветеранката ѝ кажеш понятието феминизъм, тя няма да е доволна.

Единствено 20-те години в Русия е съществувал образ на жената политик. Жената-Амазонка е била свободна и е направила радикални социални промени в обществото. Но струва ми се, че по-късно съветската власт се изплаши от този образ. Тази жена е свръхсамостоятелна, независима и пропагандираща своята свобода.

Тогава е имало женски отдел, където са били Инеса Арманд, Колонтай. 30-те години техния женски институт бива затворен, докато преди това са правили кампании из цялата страна с идеите за жената, която трябва да излезе от къщи, да е образована, да не гледа само деца, да има достатъчно детски градини, да бъде освободена от кухненското робство. Този отдел го закриват 30-те години и казват, че вече всичко по отношение на жените е постигнато, жената е освободена и няма нужда от такива акции.

Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив, "18% сиво", "Денят на жената"

След това в съветското правителство почти няма жени. На жените им е дадена културата. Има много жени директорки на музеи в Русия, което пак е по-голямо постижение в сравнение със западния свят. Но днес също няма много жени в политиката в Русия, няма дори жени-олигарси, макар да съм сигурна, че финансите на приватизираните руски фабрики са били водени от тях и жените са знаели много по-добре какво да направят.

Кадър от филма "Денят на жената"

Все пак изглежда, че живеем в мъжки свят.

В момент, в който обществото става все по-милитаризирано, толкова повече се губят и женските права, и гей правата. Сега светът е изпълнен с опасни лидери, затова женският въпрос остава все по-назад в техните сметки.

Да се говори в ХХI век дали жената има право на аборт или не, означава, че много въпроси остават нерешени.

Интервю на Юлия Владимирова

Още

"Денят на жената" - уникален поглед "отвътре" към руския феминизъм

Още

"Свидетелите на Путин" - филм, който в нашето съвремие не е възможно да бъде показан в Русия

Още

Проф. Миглена Николчина: Феминизмът не е постигнал целите си

Още

Трагичната история на княгиня "Сияние", която построява много училища, църкви и болници в Русия