На 8 юли 1621 г., точно преди 4 века, е роден Жан дьо Лафонтен. Няма човек, който поне веднъж в живота си да не е чел някоя негова басня, но малцина са онези, които са чели неговите разкази в стил а ла Бокачо - повече от 70 на брой, както и неговия роман "Любовта на Психея и Купидон", или комедиите "Евнух", "Раготен" и мн. др.

Още по-малко са онези, които знаят, че Лафонтен е автор и на либретото на опера. Прочутият философ на човешките нрави е завършил богословие и право, а с литература започва да се занимава едва след 37-ата си година.

Твърде късно, според някои, но пък ако съдим от постиженията му като автор, то очевидно това "изгубено" време му е било необходимо, за да натрупа освен знания, и житейски опит.

Писателската му дейност започва с "Приказки и новели в стихове", а първите му басни са събрани в сборника "Басни, избрани и предадени в стихове от Господин Лафонтен".

И днес, препрочитайки басните на Жан дьо Лафонтен, ни откриваме истински наръчник по нравственост, в който чрез приказните герои на автора придобиваме поука за не една житейска ситуация, в която можем да попаднем. Учудващо е, че въпреки напредъка на човешката цивилизация във всяко едно отношение, човешкият морал не се е променил съществено до наши дни. Това прави басните на Лафонтен актуални за всяко време, т.е. вечни.

Източник: iStock by Getty Images

В съвременния свят едва ли ще се намери разумен човек, който да оспори афоризмите на великия французин, като да речем "По-силният навред във всичко се налага" от баснята "Вълк и агне". Човешката история стотици пъти е затвърждавала тази максима като достоверна за всяка една епоха и обществен строй - винаги "напред" са били силните на деня.

Във всяка историческа епоха двете основни антагонистични сили са били хората-"вълци" и хората-"агнета". Всъщност, правило, което произтича от природните закони, и което човечеството не е успяло да култивира в обществените си отношения в продължение на хилядолетия.

ВЪЛК И АГНЕ

"Защо - подел вълкът - ми мътиш ти водата?
Това е дързост непозната,
затуй ще те накажа аз."
Отвърнало му то с невинен, кротък глас:
"За Бога, сир, не се гневете,
Сам вижте тук и преценете:
че аз съм до брега тревист,
в потока чист,
под вас на цели двайсет крачки.
И не разбирам как така
водата мътя ви сега."
"Не, мътиш я! - завил вълкът към свойта плячка. -
Освен това, зимъс оклеветил си мен."
"Но как? Не съм било родено в онзи ден,
все още суча си от мама."
"Тогава брат ти!" - "Братче нямам." -
"Или пък някой друг. За мъст жадувам днес:
заради злобата голяма,
която всеки ваш пастир и пес
изпитва спрямо мен. Това не се прощава.
Отмъкнал агнето вълкът
и го разкъсал в близката дъбрава
без следствие и съд.

Лафонтен е роден в град Шато Тиери, Шампан. Тази френска провинция, освен с богата история, е известна и с ведрата си природа и с дружелюбните си хора. Може би това се дължи и на Champagne - шампанското, което се произвежда там от 17-и век, макар местните хора да са приготвяли вино още от римско време. Шампанското е така да се каже "веселото вино". Мехурчетата му "удрят в носа" също като басните на Лафонтен, отблязва един критик.

Лафонтен получава солидно образование, което обогатява с познанията си по философия и любовта си към четенето на максими и басни от времето на Езоп. 

Най-любопитното е, че този много талантлив човек, до края на живота си не гледа сериозно на своето творчество - признава, че е взаимствал идеи от други автори, и ако съдим по епитафията, която си написва, съвсем не е очаквал да получи такава трайна известност напред във времето.

Това прави Лафонтен още по-симпатичен на неговите почитатели, защото подсказва, че той самият е бил непокварен от най-големия човешки грях - самомнението, и никога не се е поддал глупаво на суетата.

В басните си Лафонтен непринудено разказва истории с животни, които разкриват по един забавен начин различни черти от характера на човека. Този похват е типичен за жанра, призван да стигне до поука за нравственост и съответно да води до усъвършенстване човешкия характер - да осветлява пороците и да ги превръща в добродетели.

Човешката история е пълна с примери, които съвсем точно могат да бъдат "илюстрирани" с някоя басня на Лафонтен. Това доказва, че еволюцията на човешките нрави е доста бавен процес, но в същото време всяко усилие да бъде осветлен нечий морален недъг, води до себепознание цялото човечество. В това именно се съдържа и хуманният смисъл на посланията в басните.

Истинска алюзия за съвременните политически нрави откриваме в баснята "Вълк и куче" на Лафонтен:

"На своя господар, щом тачите родата / във ред ще са нещата./ Заплатата ви, драги, от кости и ребра / ще бъде винаги добра / и ще ядете до насита.", казва кучето на вълка.

Интересна трактовка на възмездие над алчността откриваме в баснята "Двете мулета":

Две мулета вървяха - едното с куп овес,
а другото с пари върху самара.
Бе второто безкрайно доволно от товара,
приемаше го явно за преголяма чест,
и тичаше сербез-сербез,
като си тръскаше звънчето.
Но заради парите в миг
изскочиха бандити с вик
и хванаха юздите на мулето превзето.
А то се разлюти и ето,
че хвърли къч, затуй с камшик
набиха го те здраво и то от болка зина:
"Ох, участ злополучна, защо набит съм аз,а мулето с овеса с камшика се размина?
Отвърна другото тогаз
"Тъй пати, който драпа за служба нависоко
и затова вината във себе си да дири.
Овес да беше носил, а не торба с пари,
не биха те набили тъй жестоко."

В продължение на столетия трудовите хора са търсели упование във вярата за неизбежната победа на Справедливостта. Друг е въпросът, дали в реалния живот баснята "Щурец и Мравка" на практика реализира тази идея.

Щурчо цяло лято пял
нито зрънце не събрал
Когато зимата дошла,
се оказал без храна —
без късче от мушица
без парченце от трохица.
Щурчо със душица гладна
отишъл при Мравката — съседка важна
да се моли за храна,
за да преживее
някак пак до пролетта:
"Ще платя за туй зрънце,
честна дума на Щурче!"
Мравката не си поплюва
И към Щурчо негодува:
— Щурчо щурав я кажи
Цяло лято где бе ти?
— Ден и нощ аз пях
и сега си го признах!
- Пял си? Браво бре, юнак.
Сега танцувай от крак на крак.

Източник: iStock by Getty Images

Лафонтен безспорно е бил борец за човешки права, на страната на слабите и подценените. В басните си той търси финал, който да удовлетворява правдата на малкия човек. В същото време баснописецът ни дава многозначителни трактовки за размисъл, като в баснята за лъва и комара.

В нея става ясно, че всеки, дори най-незначителният човек, може да открие своето "оръжие" срещу силния, но е добре и да прецени методите, с които използва това оръжие, и дали то няма да се обърне срещу него, ако силно се главозамае от успеха си. Нерядко тщестлавието на победилия в неравна битка, може да го превърне в жертва на друг победител.

Махни се, жалка твар, знай, измет,
аз съм царят! —
извика на комара с гняв
лъвът могъщ и величав.
Тозчас война му обяви комарят.
— Не смятай — рече той, — че царският ти сан
ме плаши и тревоги ми създава.
От теб е волът по-голям,
ала каквото искам с него правя.
Изрекъл тези думи той,
засвири мигом за атака,

бе сам тръба, бе сам герой.
Отпърво се отдръпва, чака,
връхлита, жили по врата,
догдето подлуди лъва.

Лъвът е в пяна цял

и с пламнал взор се взира;
реве; наоколо трепери храст и звяр
и таз тревога във всемира
е дело на един комар.

Нищожната муха набезите не спира,
ту жили му пастта, ту дългия гръбнак,
ту вре се във носа му чак.
Достига яростта до своя връх тогава.
Невидимият враг ликува и се смей,
когато вижда как животното бесней
и с нокти и зъби във кърви се удавя.
Дере се, хапе се самси лъвът окаян
по своите хълбоци с опашка заплющял,
бий въздуха без спир; и тоя гняв безкраен
го смазва, го мори; той грохва прималял.
Напуща битката комара наш със слава:
щурм както протръби, победа затръбява
разглася я навред, и пътем, без да знай,
в засадата на паяк пада
и там намира своя край.

Каква поука бих могъл оттук да вадя?
Аз виждам даже две: сред всичките врази
ти от най-малките най-много се пази;
избягнал не едно премеждие зловещо,
загива си човек от нищо-нещо.

Безспорно една от най-популярните басни на Лафонтен е "Лисицата и гроздето". В съвременния свят проявленията на нейния "фокус" са толкова много, че практически тя би могла да бъде използвана за "онагледяване" на множество житейски ситуации. В тази басня се оглежда основен принцип на самооценката.

Психологията отдавна е измислила формулата й  с дроб - претенциите, делено на успехите. Помислете си какво се случва с човек, чиито претенции са по-високи от заслуженото, и затова успехите му все повече намаляват; или пък, когато се случва тъкмо обратното?

Самооценката ни твърде често може да стане причина за комплекс.

През периода 1665-1685 г. - десет години преди кончината си, Лафонтен издава няколко тома "Приказки". Сюжетите в повечето от тях са взаимствани от други автори, но Лафонтен им придава оригинална художествена трактовка, с типичната си иронично-шеговита изобличителност. И в тях, също като в басните, той разкрива порочните нрави на своята съвременност: лицемерието, ласкателството, егоизма, глупостта, страхливостта, гордостта.

По тази причина френското духовенство забранява приказките на Лафонтен в родината му, но пък те прескачат границите на Франция и "пътуват" по света още оттогава до наши дни, преведени на десетки чужди езици.

Лафонтен бил недолюбван от френския елит и от самия крал, защото тази привилегирована каста приближени на короната, добре схващала кого визира в приказките си за животни писателят. Въпреки това отношение, Лафонтен се радвал на добър прием от висшето общество, именно защото повечето му представители се страхували от перото му. 

Басните на Лафонтен са събрани в дванадесет книги, писани в продължение на повече от двадесет години. Славата спохожда Лафонтен приживе - през 1684 г. той е приет за член на Френската академия, макар пътят му до това признание да минал през доста перипетии. 

През последните години от живота си писателят отново се обръща към религията. Вероятно повлиян от християнската идея, че всеки който "съди", ще бъде "съден", Лафонтен изгаря една от по-острите си пиеси. Басните му, обаче, вече били толкова разпространени и известни, че мнозина ги възприемали за автентичен народен фолклор.

В басните на Лафонтен действително са използвани много истории от френското народно творчество, както и идеи на древногръцките мъдреци Езоп и Федър, но самият Лафонтен никога не криел това.

Неговото собствено определение за приноса му в литературата било, че придал на чуждите истории "новост и веселие", дълбоко респектиран от мъдростта на автори, от които почерпил "храна на мисълта".

Жан дьо Лафонтен умира на почтената 73-годишна възраст през 1695-а година. В края на живота си, този забележителен човек разказва удивително откровено всичките си земни грехове. Запазена е кореспонденцията с жена му, в която той й признава любовните си похождения с други жени.

Според биографите на Лафонтен, остава неразгадан един крайно любопитен факт от неговия живот - той така и не се привързал към децата си. Стигнало се дотам, че на едно празненство не разпознал сина си.

Всъщност, много литературоведи си задават въпроса, реално имал ли е семейство този блюстител на човешките нрави? Според достоверни факти, Жан дьо Лафонтен живял доста време у херцогиня Булонска, а после - над две десетилетия, нощувал в хотела на мадам де Саблиер. Едва след смъртта й отишъл да живее при приятеля си д"Ервар. Оказва се, че е отбягвал близките си?...

Друг любопитен факт е, че един от меценатите на писателя, бил известният кралски ковчежник, осъден жестоко заради кражбите си от хазната - Никола Фуке. Именно придворният финансист уредил стабилна рента на Лафонтен, като отделно от това постоянно купувал негови стихове.

Мнозина ще се изненадат, че Лафонтен е автор на много стихотворения. Той посвещава стихотворение и на своя покровител - Фуке, като написва "Елегия към нимфите от Во", в която горещо се застъпва пред Луи XIV за милост над Фуке.

В продължение на доста години Лафонтен общувал с най-известните свои съвременници: Молиер, Буало, Расин и Шапел. С всички тях запазил приятелство, въпреки че този кръг от приятели се разпаднал във времето, и накрая никой от тези умни и талантливи мъже не можел да търпи компанията на другите.

Един от най-респектиращите приятели на Лафонтен бил мизантропът Ларошфуко. Неговите "Максими и размисли" твърде много напомнят за поуките в басните на Лафонтен. В сравнение с Ларошфуко, обаче, Лафонтен изглеждал доста лекомислен и минавал за "разсеян поет".

С други думи, бил по-светъл типаж от мрачния Ларошфуко. Вероятно в това се крие и причината, че "жертвите" му изпитвали по-малко неприязън, отколкото към приятеля му Ларошфуко.

Всъщност, голямата заслуга на Жан дьо Лафонтен за историята на литературата се състои в новаторството, което той внася в жанра басня. То се състои в съвършено новата фабула в неговите басни и съчетаването на лиризъм с философия в тях.

Когато през 1668 г. се появяват първите шест книги под скромното заглавие "Басните на Езоп, пренаписани в стихове от Лафонтен", авторът им още не си давал сметка, че не само е "пренаписал", но е създал нещо качествено ново като форма и съдържание, в един от най-достъпните до масите жанрове - баснята.

Снимка: Издателство "Колибри"

Жан дьо Лафонтен определено не е тежък моралист като Ларошфуко. Вероятно в това има пръст богословското му образование. Лафонтен се старае да насочва, без да съди. Поученията на Лафонтен не са назидателни, а по-скоро "отрезвяващи", както ги нарича един от неговите биографи.

Защото Лафонтен не е дидактичен, той само насочва човека в правилната посока и му оставя свободен избор. Противно на силно религиозните хора, Лафонтен вярва, че човек може сам да кове съдбата си, ако умно използва поуките от народния фолклор - плод на колективния житейски опит. 

В неговите произведения има лиризъм, но Лафонтен не допуска никаква сантименталност. Вероятно е смятал, че за да разсъждава трезво, човек не трябва да се разколебава от чувствата; че прекомерните емоции отслабват волята.

Е, всъщност е бил прав. Докато свят светува, човекът ще се среща по пътя си с лицемерието, ласкателството, егоизма, глупостта, страхливостта и гордостта. Въпросът е, как може по-лесно да ги разпознае и да се пребори с тях.

Ще останат вечни наблюденията на този уникален илюстратор на човешките нрави:

Че чуждия съвет сами не тачим често
и в злото ний се уверяваме едва когато е дошло. ("Лястовицата и птичките")

Вълк си остава винаги вълкът;
това отдавна е разбрал светът. ("Вълкът-овчар")

Големи обещания, но що създаде той със своя ум?
Единствено и само шум. ( "Планината ражда")

От люде тихи бой се всеки път,
а другите не са опасни. ("Порой и река")

По-малко хора около гърнето с мед -
такваз е била винаги играта. ( "До господин дук Дьо Ларошфуко")

Да, има ги такива, боята си менят
според каквото трябва им в момента.
И в дявола, и в Бога се кълнат,
за краля си, а после и за президента. ("Прилепът и двете невестулки")

Но нека не оставяме Съдбата или Бог
да уредят обърканите хорски сметки. ("Двата папагала, кралят и неговият син")

"Лъвът и мишката", "Вълкът и агнето", "Лисицата и щъркелът", "Гарванът и лисицата", "Заек и костенурка", "Двете кози" и много, много други заглавия на басни, които помним от деца до старини.

А ги помним, защото в тях откриваме неподправения живот - такъв, какъвто е, с хубавото и лошото в него. С хората, които не харесваме, но неизбежно срещаме в живота си, и които понякога сме самите ние.

Такова наследство ни остави Лафонтен. Мъдрост за столетия напред във времето.

Еми МАРИЯНСКА

​