Малко са артистите, които толкова последователно остават противоречиви, какъвто е случаят с Джим Дъглас Морисън, вокалист и поет на The Doors. И никой артист до сега не е принудил толкова много журналисти да конструират такава готическа образност в опитите си да опишат мистиката му.

Един хроникьор от Village Voice казва, че Морисън е "първият голям секс символ от смъртта на Джеймс Дийн насам и откакто Марлон Брандо има шкембе", а друг пък го нарича "тигърът в кожи", "кралят-шаман", "едиповият славей на Америка", "най-великата кукла Барби".

В друго списание пък той е описан като "демонично видение на средновековен звяр", а авторът на книгата за The Doors го нарече самата "секс-смърт" и "халюциногенният евангелист на рока". Miami Herald пък го обяви за "краля на оргазмичния рок".

Ако за пишещите за Морисън наистина е било сложно да се справят, за да го опишат, то при феновете нещата отиват още по-далеч - след всеки хит на групата се разпространяват скандални слухове. Ако вярвате на всички тях, Морисън винаги е пиян или дрогиран, ангел, попаднал в лоша среда, развратник, търсещ само запои и оргии, нечленоразделен селяндур, както и учтив, внимателен, чувствителен и срамежлив. Всяка седмица се разказваха нови истории, всяка по-щура от предишната. И така за две години Джим Морисън се превърна в перфектната суперзвезда - надхвърлящ работата и живота си.

В интерес на истината, много от крайностите се основаваха на нещо повече от измислици. Седмицата, в която го интервюирах например, на The Doors им беше забранено да изнасят концерти в Сейнт Луис и Хонолулу заради обвинения в ексхибиционизъм и пиянство, повдигнати срещу Морисън след концерт в Маями. Същата седмица Морисън приключи писането на сценарий с поета Майкъл Макклър и подписа договор с издателската къща Simon & Schuster за издаването на първата му книга с поезия.

Първо се срещнахме в офиса на The Doors в Маями, а после разговаряхме в кварталния бар The Palms. Идеята беше да обядваме и да пием бира, но готвачът си беше взел почивен ден и бяхме само на бира. Нямаше видима реакция след влизането на Морисън в бара с израсналата му дълга брада.

Когато включих магнетофона да записва, говорихме за Oldies but Goldies и как всеки (като Beatles) иска тези преди тях да се върнат.

***

Кънтри и блус. Това е всичко. Хората разполагат с нови извори на информация, но всичко това вече стигна твърде далеч и вече е в застой. Така сега хората се завръщат към основите на музиката. Очевидно ще има нов синтез - вероятно след две или три години. Изглежда, че се движи на цикли; в рамките на поколение.

- Имаш предвид нов синтез между кънтри и блус?
- Не знам, човече. Това беше рокдендролът. Не знам... Има много нови елементи, които вече хората познават, индийска музика, източна музика, африканска музика, електронна музика. Вероятно това ще бъде някакъв невиждан синтез.

Мисля, че в тази страна винаги се връщаме към кънтрито и блуса, защото те са двете местни музикални форми. Знаеш ли какво би могло да се случи? Великите музикални умове от миналото, превърнали се в класика, могат да попаднат в областите на популярното.

- Не мислиш ли, че някои вече го правят? Хора като Ван Дайк Паркс?
- Не съм слушал нещата му, така че не мога да кажа. Никой от нас днес не участва в масовата музика... Не мисля, че имаме толкова големи умове като Бах например. Не мисля, че днес в популярното работят такива велики музиканти. Всички сме много фънки. Имаме красиви качества. Но в царството на популярното няма някакъв велик музикален гений. Има страхотни поети, текстописци и музика, но няма концепции.

Но знаеш ли, много музиканти, като Моцарт например, са били вундеркинди, те пишат брилянтните си творби още много малки. Такова нещо вероятно предстои да се случи: ще се появи някой вундеркинд и ще стане популярен. Вече виждам самотен артист с много касети, електрически синтезатори с качества на цял оркестър...

В момента има някой, който работи в мазето си, измисляйки цяла една нова музикална форма. Ще чуем за него само след няколко години. Който и да е, бих искал той да бъде наистина популярен, да може да свири на големи концерти в Карнеги Хол, да се танцува, не просто да прави записи.

- Ако е подходящо за танци...
- С танци имам предвид да не е концерт, на който всички седят и слушат, а да има движение, разбираш ме.

- Повечето от концертите, които правите в момента са със седяща публика, нали?
- Да, но аз винаги се опитвам да накарам хората да станат, да се чувстват свободни да се движат навсякъде, където пожелаят. Не, за да се създаде хаос. Става дума за това...можеш ли изобщо да се закрепиш, седящ на стол при целия този интензивен ритъм на музиката, как е възможно да не искаш да го изразиш физически, чрез движение? Харесва ми хората да са свободни, а не оковани. [Пауза] Не сме свирили отдавна.

- Почти три месеца, нали?
- Да. Следващият насрочен концерт е в арената за бикове в Мексико Сити. И докато сме там, ще направим също така благотворителен концерт за ООН в един от големите нощни клубове на Мексико Сити. Така ще влезем във всички слоеве в обществото. След това сме в Чикаго, Сейнт Луис и Минеаполис. През юли. След това Ел Ей, Aquarius Theatre. Там продуцентската ни компания Elektra е ангажирала участия в черните понеделници. Също така ще имаме някои необявени изненадващи появи в бар Whisky. Без билети. Без пари. Просто искаме да се появяваме извендъж и да правим сетове.

The Doors дават пресконференция на летище Хийтроу в Лондон, 3 септември 1968 г. (Снимка: Getty Images)

- Често се говори, че искате да се върнете пак към клубовете.
- Като се връщам назад, всъщност най-добрите ни музикални преживявания са в клубове. Концертите са страхотни, но там се появява феноменът на тълпата, който няма много общо с музиката. В клуба има различна атмосфера. Могат да те видят как се потиш и ти да ги виждаш.

По време на концерт не можеш наистина да се изгубиш. Има толкова много хора, че реално няма значение какво правиш. В клуба трябва да запалиш хората музикално. Ако не се получи, всички го разбират.

- По-трудно е да се въздейства на концерт?
- Да, това е почти невъзможно, защото хората са превъзбудени от събитието, масата се смесва, генерира някакъв вид енергия помежду си, а това трябва да се случи от самата музика. Вълнуващо е, но не е свързано с музика. Масова хистерия е.

The Doors свирят в Ondine Club в Ню Йорк, 1966 г. Снимка: Getty Images)

- Спомням си, че си ми казвал, че в клуба, в който сте свирели всяка вечер си имал възможността да пишеш по време на самата изява на сцената и да създаваш неща, които няма как да се случат във формална концертна ситуация.
- Да, така е. Приятно ми е да работя на момента. Няма нищо по-забавно да свириш на публиката. Можеш да импровизираш на репетициите, но е мъртва атмосфера. Няма я обратната връзка с публиката. Няма напрежение, защото в клуб с малка публика си свободен да правиш каквото искаш. Все пак чувстваш, че трябва да изпълниш дълга си, да си добър, така че не можеш напълно да изпуснеш нещата, има хора, които те виждат.

Това е красиво напрежение. Имаш свобода и в същото време задължение да свириш добре. Мога да го правя по цял ден, човече. Само се прибирам до вкъщи, взимам душ, сменям дрехите и отивам пак да свиря 2-3 сета в Whisky. Обичам го. Както атлетът обича да тича, за да е във форма.

- Кога реши, че искаш да правиш точно това?
- Мисля, че....дълго време потисках желанието си да правя точно това... Виж, раждането на рокендрола съвпадна с юношеството ми, със съзряването ми. Наистина се запалих много, въпреки, че не можех да си позволя рационално да си представя, че някога аз самият ще правя точно това. Мисля, че през цялото това време несъзнателно съм натрупвал все повече желание да го правя и слушах все повече музика. И когато накрая се случи, подсъзнанието ми беше подготвило всичко.

Не съм го мислил. Просто то си беше там. Никога не бях пял. Никога дори не съм го замислял. Мислех си, че ще бъда писател или социолог, може би да пиша пиеси. Никога не съм бил на концерти - най-много на два или три. Гледал съм някои неща по телевизията, но никога не съм бил част от всичко това.

Но в главата ми се появи цял концерт, с група, с пеене и публика - голяма публика. Тези първи 5-6 песни ги написах по фантастичния рокендрол концерт, който се случваше в главата ми. И веднъж написал песните, трябваше да ги изпея.

- Кога беше това?
- Преди около три години. Не бях в група или нещо подобно. Просто излязох от колежа и отидох до плажа. Нямаше какво да правя. За първи път бях свободен. Ходех на училище постоянно от 15 години. Беше красиво и горещо лято и започнах да чувам песни. Мисля, че още пазя бележника с тези песни, които написах.

Този митичен концерт, който чух тогава....в главата си. Бих искал да се опитам да го възпроизведа някога, на живо или на запис. Искам да направя този концерт, който чух в онзи горещ ден на плажа.

- Свирил ли си някога на музикален инструмент?
- Като бях дете опитах пиано за кратко, но нямах дисциплината, за да продължа.

- Колко време продължи с пианото?
- Няколко месеца.

- Имаш ли желание да свириш на някакъв инструмент?
- Всъщност не. Свиря на маракаси. Мога да изсвиря няколко песни на пианото. Просто мои неща, не наистина музика; шумотевица. Мога да извиря една песен. Но тя има само два акорда и е много елементарно. Наистина бих искал да мога да свиря на китара, но някак нямам усещането. [Пауза] А ти свириш ли на нещо?

- Не...
- Прочетох книгата ти "Hippie Papers". В нея имаше някои много хубави статии.

Мислил съм дали да не пиша за ъндърграунд пресата, защото не знам друго място, където като имаш идея, можеш да я видиш публикувана веднага. Искам да имам колонка в ъндърграунд вестник. Просто да съобщавам за нещата, които виждам. Не художествено, а репортажно. Да съобщавам адекватно нещата, на които съм свидетел наоколо - особено в Ел Ей.

Страхувам се, че може да загубя много хубави свои идеи в журналистиката. Ако ги задържа в главата си, те биха могли да се превърнат в нещо. Въпреки това има някои добри хора, които пишат като журналисти - Дикенс, Достоевски....и разбира се Норман Мейлър като съвременен журналист.

Американският журналист и писател Норман Мейлър (в средата) на демонстрация срещи Виетнамската война с лидера на пацифистите Реверенд Мастер (Снимка: Getty Images)

- Мейлър издаде роман, който беше публикуван на части в Esquire.
- И е брилянтен. Американската мечта. (бел.р.: "Американска мечта" е името на романа на Норман Мейлър). Може би един от най-добрите романи през последното десетилетие.

- Интересно...много хубави неща са замислени специално за вестници и списания, както и много от хубавата музика за записи - всички те са стока за еднократна употреба, която е леснодостъпна и струва много малко пари, а по-късно бива изхвърлена, заменена, изтъргувана. Това прави много артистични форми нетрайни.
- Да, това ми харесва, а на теб? Обичам това и във филмите - толкова са краткотрайни. Една атомна експлозия и целият целулоид се стопява. Няма филми. Има една красива сцена в книгата "Само любовниците остават живи". Чел ли си я?

- Да, чел съм я. Нали Rolling Stones щяха да правят филм по нея?
- Да, много отдавна. Както и да е, в тази сцена един човек навлиза във вражеска територия - децата са наследили Земята; всички възрастни са се самоубили - през нощта той се препъва в тази изоставена сграда и чува странен шум. И вижда група деца между 6 и 12 години, сгушени около телевизор и едно от тях имитира телевизионни предавания от стари времена. Мисля, че това е красиво. И затова поезията ме привлича толкова много - защото е вечна. Докато има хора, те ще помнят думите и комбинацията от думи. Нищо друго не може да победи холокоста, а поезията и песните. Никой не може да си спомни цял роман. Никой не може да опише филм, част от скулптура, картина. Но докато има човешки същества, песните и поезията ще продължат.

- Кога започна да пишеш поезия?
- О, мисля, че бях пети или шести клас. Тогава написах "Пони Експрес". Това беше първото, което си спомням. Едно от онези стихотворения от баладен тип. Никога не успях да се събера в писането. Винаги съм искал да пиша, но винаги съм смятал, че няма да е добре докато някак ръката сама не започне да се движи, без аз да имам нещо общо с това. Като автоматично писане. Подобно на "Широтите на коня", което написах в гимназията. Тогава имах много бележници, после и в колежа. И когато напуснах училище по някаква глупава причина - а може и да беше мъдро - ги изхвърлих.

Мисля, че в момента няма друго, което да искам да притежавам толкова много, колкото тези изгубени тетрадки. Мислех си дали под хипноза да не приема натриев пентанол, за да се опитам да си спомня, защото пишех в тези бележници всяка нощ. Но може би, ако никога не ги бях изхвърлил, никога нямаше да напиша нещо оригинално. Защото бяха предимно натрупвания, които някъде съм чел или чул, цитати от книги... Може би, ако не се бях отървал от тях, никога нямаше да бъда свободен.

- Има ли песни, които харесваш повече от други?
- Ще Ви кажа истината, аз не ги слушам много. Има песни, които харесвам лично повече отколкото други. Обичам да пея блус - това свободно, продължително пътешествие в блуса, без определено начало и край. Това е утъпкан път, по който мога да изграждам още. И всичко е соло. Обичам това пеене повече от обикновеното пеене. Просто започваш с блуса и виждаш накъде ще те отведе.

- Често си казвал, че рокът е мъртъв. Наистина ли вярваш в това?
- Това е, за което говорихме по-рано, връщането назад към корените. Първоначалният му пламък приключи. Нещото, което се нарича рок, онова, което преди се наричаше рокендрол стана декадентско. После англичаните го възродиха отново. Това стигна обаче твърде далеч. Имаше какво да изрази, а после стана маниерно и изкуствено - което мисля, че е смърт във всеки един момент. Енергията изчезва. И не е убедително.

Мисля, че за да се утвърди всяко едно поколение като осъзнато такова, то трябва да може да скъса с миналото. И децата, които идват след нас няма да имат много общо с това, което ние чувстваме в момента. Те ще създават своя собствен уникален звук. В това число влизат и войните, парите...

Рокендролът би могъл да бъде обяснен през края на Корейската война...той беше психическото очистване. Имаше нужда от ъндърграунд експлозия, като изригване на вулкан. Така че може би след края на Виетнамската война, вероятно след няколко години, трудно е да се каже, може би убийствата там ще приключат след няколко години, отново ще има нужда от изразяване и утвърждаване чрез нова жизнена сила.

- Чувстваш ли, че би могъл да си част от това?
- Да, но вероятно до тогава ще правя нещо друго. Трудно е да кажа. Може би ще съм директор на корпорация...

- Представял ли си се в подобна роля - сериозно?
- Някак ми харесва като образ. Голям офис. Секретарка...

- Като какъв се виждаш? Поет? Рок звезда? Какво?
- Нямам твърде много отзиви, освен това, което чета за себе си. Обичам да чета подобни неща. Това е единственият начин да имам някаква обратна връзка. Трудно е като живееш в Ел Ей. Това е анонимен град и аз имам анонимен живот в него.

Групата ни никога не е стигала до там да бъде масов феномен, както някои други, никога не сме се радвали на масово обожание.. Мисля, че се виждам като осъзнат артист, упорит всеки един ден и възприемащ информацията, която има. Бих искал да се занимавам с театър и да направя нещо свое. В момента това ми е много интересно. Въпреки, че още ми се пее.

- Имам чувството, че много хора в рока нямат особено уважение към тази музикална форма. В смисъл, че никога не се възприемат като рок музиканти или певци. Вместо това, те винаги казват, че всъщност са джаз музиканти и т.н.
- Знам какво имаш предвид. Мисля, че повечето рок музиканти и рок певци наистина обичат това, което правят. Би било психически обезпокоително да го правят само за хляба. Това, което ги прецаква са глупостите за тях, написани в пресата, жълтите колумнисти и фен списанията.

Човек, който е барабанист, певец или китарист обича това, което прави и след това всички пишат за него небивалици. Така той започва да губи мотивация. Винаги има едни групи, които независимо защо, се опитват да засягат чувствителността на човека. Така ти започваш да чувстваш срам, фрустрация по отношение на това, което правиш. Много е лошо. Наистина е много лошо. Бих искал да съм по-конкретен, но мисля, че знаеш какво имам предвид.

- Ти чувствал ли си нещо подобно лично към теб?
- Да, трябва да призная, че да. Може би било добре да не чета никаква критика. Вижте, критика, статии, ревюта - полезно е. Може наистина да помогне за развитието на музиканта, да ти даде добри идеи. Но никога не знаеш, когато започваш да четеш нещо. Може да те накара да се чувстваш като идиот. Някои от тях са просветляващи, вдъхновяващи, а много са...никога не знаеш с кое да започнеш...

- Как реагираш на нещата, които се пишат за теб?
- Ами има ли например нещо по-противно от лоша снимка? Снимката може да направи човек да изглежа светец, ангел, глупак, дявол или никой. Много в нея е чиста случайност, но и злонамереност. Много от снимките са и идолопоклоничество. Знаеш, че това не си ти, а някой, който е избрал да те опише точно по този начин.

- Въпрос, който са ти задавали безброй много пъти: виждаш ли се в политическа роля? Сещам се за твои думи, с които описваш TheDoorsкато "еротични политици".
- Бях наясно с националните медии докато израствах. Те винаги бяха наоколо и така започнах да ги чета. Несъзнателно придобих представа за техния стил, подходът им към реалността. Когато навлязох в сферата на музиката се интересувах от това да намеря сигурно място в този свят и инстиктивно знаех как да го намеря. Те търсят сензационни думи и изречения, могат да използват части от тях, за да може статията да предизвика незабавна полемика. Означава нещо, но не можеш да го обясниш. Ако се опитам да го обясня какво значи за мен, то губи своята сила и притегателност.

- Предомишлена медийна манипулация, така ли? Два въпроса: защо избра точно тази фраза "еротични политици" и не мислиш ли, че е много лесно да манипулираш медиите?
- Не знам дали е лесно, защото може да се обърне към теб. Но, добре, това беше само един репортер. Аз отговарях на негов въпрос. От тогава много хора се закачиха за нея - тази фраза - и я направиха много важна, но всъщност аз просто... Аз познавах човека, който ще я използва и знаех в какъв образ ще ме постави. Знаех, че няколко ключови изречения са всичко, което той оставя в статиите си. Така че исках да ползвам фраза, която да остане лесно в съзнанието.

Мисля, че телевизията и филмът са по-трудни за манипулации отколкото печатната преса. Пресата ми е някак близка, защото аз пиша и с това разбирам писането, съзнанието на пишещия човек; ние използваме същия медиум, напечатаната дума. С това се справям по-лесно. Но телевизията и филмите са по-трудни и все още се уча. Всеки път като ходя в телевизия съм все по-спокоен и все по-способен да съм отворен в комуникацията, да я контролирам. Интересен процес е.

- Това ли обяснява очарованието ти от филмите?
- Филмът ми е интесен, защото за мен от всички изкуства той най-много се приближава до потока на съзнанието, едновременно в ежедневната представа за света и в измислената такава.

- Защо все още не сте направили албум с песни на живо?
- Ами...наистина не мисля, че все още му е дошло времето. Имаме да правим други неща. Защото имам идея, когато ще направим този албум с песни на живо... Не си го представям изцяло все още, но предполагам, че по-голямата част от материала в него ще са стари рок класики...Имам предвид наистина стари рок класики, от ерата на рокендрола. Също така старият блус...

- Колебая се дали да повдигна този въпрос, но искам реакцията ти и истината...Говоря за едиповата част в The End. Какво означава тази песен за теб?
- Така, да видим...Едип е древногръцки мит. Софокъл го е написал. Не знам кой преди него. Става дума за мъж, който е убил баща си и се е оженил за майка си. Да, мисля, че има сходство, определено. Но истината е, че всеки път, когато слушам тази песен, тя означава нещо различно за мен. Наистина не знам какво съм се опитал да кажа. Всичко започна с една песен за сбогуване.

- В по-ранните ти биографии пише, че родителите ти са мъртви - но всъщност семейството ти е съвсем живо. Защо са тези истории?
- Не исках да ги излагам на показ. Лесно е да се намерят личните детайли, ако човек наистина иска. Предполагам, че съм казал, че родителите ми са мъртви като някаква шега. Имам брат, но не съм го виждал почти от година. Никой от тях не виждам. Това мога да кажа.

- В редица градове си обвинен в...неприлично поведение...В Ню Хейвън, Финикс...
- В повечето случаи тези проблеми се появяват, ако някой се разхожда по улица с много хора и без причина се съблече и продължи да се разхожда...Можеш да правиш всичко, което е в унисон със силите на вселената, природата, обществото, каквото щеш. Ако е в хармония, ако се получава, можеш да направиш всичко.

Ако по някаква причина сте на различни фази с другите хора наоколо, това ще засегне чувствителността им. Те или ще се отдалечат, или ще те оставят да продължиш. Така, че въпросът е дали ще се отдалечиш прекалено много от тях или всеки е на различно пътешествие тази вечер и нищо не съвпада с другото. Докато всички се свързват и обединяват, можеш да се отървеш просто с убийство.

Виж войната. Виж я така. Да предположим, тези патрули от военни, момчетата, които са в редиците във Виетнам, са обучени убийци, нали? Тяхната основна функция е да убиват. Какво, ако едно от тези момчета прекали с убийствата. Толкова много, че не може сам да се овладее. Просто убива с такава наслада, че другите момчета казват: "Хей, всички убиваме, но това вече е прекалено."

Мисля, че този образ е изследван в много книги и филми. Има някои, които са страхотни убийци, но са подложени на обвинения и съд, защото надхвърлят границите, които техните другари, също убийци, могат да толерират. И все пак...това е просто метафора за това, което се опитвам да кажа: въпрос на време е.

- Приписват ти се едни думи. Появяват се често в пресата: "Интересува ме всичко, свързано с бунта, безредието, хаоса..."
- "... особено действия, които нямат смисъл."

- Да. Точно тази. Това пак ли е пример на медийна манипулация? Това пред репортер от вестник ли го каза?
- Да, определено. Но това е самата истина.

Кой не е очарован от хаоса? Повече от това дори. Интересни са ми действия, които нямат смисъл: абсолютната свобода. Играта. Действия, които трябва да приемеш такива, каквито са. Без последствия, без мотивация. Свободно. Мисля, че трябва да има национален карнавал, нещо като този Mardi Gras в Рио. Трябва да има седмица на национално веселие...прекратяване на всякаква работа, дискриминация и власт. Седмица на пълната свобода. Разбира се, структурите на властта няма да се променят. Но някой от улицата ще стане президент, ще бъде избран на случаен принцип. Друг ще стане вицепрезидент. Други пък сенатори, конгресмени и полицаи.

Това ще продължи само седмица и след това се връщаме както е било преди. Мисля, че нещо такова е нужно.

- Споменаваш религията и ми прави впечатление, че често носиш кръст. Католик ли си?
- Религията е като философията, нещо, на което посвещаваш много време. Може да е и жена. Може да е дрога. Може да е алкохол. Може да са пари. Може да е литература. Религията е нещо, за което мислиш и работиш много. Привързан съм към играта на изкуството и литературата. Както ти казах преди, моите герои са артистите и писателите.

- А кръстът, който носиш?
- Случайно наистина. Израснах в християнска култура и кръстът е един от нейните символи, това е всичко.

- Искаш ли да говорим за нещо друго?
- Да поговорим за алкохола? Кратък диалог. Не дълъг разговор. Алкохолът като противовес на наркотиците.

- Добре. Част от митологията около теб е, че пиеш много.
- Това е на много базисно ниво. Обичам да пия. Не мога да пия мляко, вода или кока-кола. Просто ме съсипва. С храната трябва да пиеш вино или бира. [Дълга пауза]

Гробът на Джим Морисън в Пер Лашез в Париж, винаги обсипан с цветя и поезия. (Снимка: Getty Images)

- Това ли е всичко, което искаш да кажеш? [Смях]
- Напивайки се, имаш пълен контрол до определен момент. Твой е изборът, всеки път, когато отпиваш. Имаш много малки избори. Това е като...нещо като разликата между самоубийството и бавното умиране.

- Какво означава това?
- Не знам, човече. Да отидем в съседния бар и да си вземем по питие.

Автор: Джери Хопкинс, сп. Rolling Stone, 26 юли, 1969; Превод: Юлия Владимирова.