Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Прости ли Габриел Гарсия Маркес на България?

КЛАСИЦИ

Прости ли Габриел Гарсия Маркес на България?

90 години от рождението на автора на "100 години самота"

"Всяка секунда, в която затваряме очите си, губим 60 секунди светлина!".

Това са думи на Габриел Гарсия Маркес - един от най-значимите автори и душеведи на нашето време. Колумбийският писател, журналист, издател и общественик, наричан галено от сънародниците си Габито, бе обичан автор в цял свят. Книгите му се издаваха и в България. Няма да е пресилено да кажем, че почти всеки втори българин е чел неговата най-популярна книга "Сто години самота".

Защо обаче Маркес се разсърди на българските си издатели и прости ли на България малко преди да почине през 2014-а?

Габриел Гарсия Маркес е роден на 6 март в Аракатака, Колумбия. Наричат градчето "банановото пристанище" на Карибско море. Случва се обаче така, че животът му преминава в Европа и Мексико. Малкият Габриел е отгледан от дядо си и баба си. Дядо му е полковник, герой от Гражданската война. Разказва на момчето истории за чутовни подвизи и човешки трагедии. Баба му пък е запалена по езотериката и му пълни въображението с разкази за духове, поверия и поличби, така характерни за Латинска Америка.

На своите баба и дядо, Маркес посвещава една от късните си книги - "Любов по време на холера" /1985 г. / Никак не е случайно, че като писател, Маркес е считан за родоначалник на т.нар. магически реализъм. В произведенията му дишат едновременно паралелни светове, в които живи и мъртви общуват с единната природа и черпят мъдрост от Нея. Когато умира дядото, Маркес е върнат при родителите си, но те за него са вече някак чужди хора. Съучениците му в лицея пък му се подиграват и го наричат "Старика" заради страното му поведение на възрастен.

Габриел не е атлетичен, приказките му са сериозни и макар че рисува карикатури и има чувство за хумор, останалите младежи го намират за преждевременно остарял и скучен. Момчето заживява в един свят на собствените си фантазии, в който се чувства най-добре. След като завършва училище, почва да следва право, но не го завършва. Още по време на следването си попада в кръга на литератори и усеща, че именно това е неговата среда. В едно късно интервю признава, че огромна роля в живота му изиграва книгата "Метаморфози" на Кафка. Нарича я "съдбовен водораздел".

Първите му стъпки в писаното слово са като репортер в един всекидневник, а първата литературна творба като прозаик - "Разказ за едно корабокрушение" /1955 г./ В него се описва реалната история на военен кораб, потънал заедно с целия си екипаж. Оцелял е един-единствен човек, който съобщава новината, че корабът е пренасял контрабанда под покровителството на правителството. Маркес си спечелва политически неприятели - пратен е далеч от родината, като кореспондент в Рим. Животът му оттам насетне е постоянно пътуване по цял свят, най-често до Париж, Барселона и Ню Йорк...

Световната му слава като писател тръгва с книгата "Сто години самота" през 1967 г. За да я издаде, е принуден да се раздели с много лични вещи. Залага почти цялото си имущество и издържа семейството си на кредит. Вече е женен, с две деца. От напрежение започва да пуши неимоверно много.

Когато най-накрая книгата му се отблагодарява с добри печалби, заминава с жена си и синовете си за Барселона - там живеят 7 години. През 1982 г. е награден с Нобелова награда за литература за цялостно творчество. Болестта идва през 1989 г. Отдавна е много прочут, но вече е много болен. Откриват му рак на лимфните жлези. След две тежки операции и химиотерапия в Лос Анджелис, е обнадежден, че все пак има бъдеще, макар и кратко. Решава да пише мемоарите си. Усамотява се напълно - без телефонни разговори и празни приказки. През 2002 г. излиза книгата "Живея, за да разказвам".

Със съпругата си Мерседес

В предсмъртно писмо Маркес споделя мисли, които сякаш се отнасят до всеки от нас, в тежък момент от живота ни:

"Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта".

Това е изповед на една душа, жадна за живот под слънцето. Бог чува молбите му и му подарява живот. През 2012 г. обаче се случва нещо много неприятно - в интернет излиза информация, подписана уж от Умберто Еко, че Маркес е починал!?! Колумбийското национално радио опровергава новината, но тя вече е тръгнала в мрежата.

Писателят умира "наистина" две години по-късно - на 17 април 2014 г., в Мексико, когато отново пръв чува новината, докато е в Ню Йорк Умберто Еко. Този път, за жалост, информацията се оказва вярна.

Романът на Габриел Гарсия Маркес "Сто години самота" е продаден в над 10 милиона копия по света. Българските му издатели обаче отчитат минимални продажби, което не звучи правдоподобно на агентите на писателя. Малко надъхан от тях и от българските си преводачи, през 1993 г. Маркес лично забранява книгите му да се превеждат, издават и преиздават на български език.

Тази забрана тежи върху българския книжен пазар цели 17 години, а книгите на Маркес почват да се продават у нас на недостъпно високи цени - по 35-40 лева. Едва през 2010 г. чуждестранните литературни агенти на писателя се споразумяват с наше издателство и ветото пада.

Този невероятен мъдрец на нашето време ни остави мисли, които звучат като притчи и са ценни съвети за това как да живеем:

"На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон".

Маркес бе хуманист и революционер по своему:

"Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане. Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш", казва той, а обръщението му към хората бе винаги на "ти":

"Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам "обичам те" и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

"Утре"-то не е гарантирано за никого - нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание".

Еми МАРИЯНСКА

Коментирай 1

Календар

Препоръчваме ви

Татяна Лолова и нейните "Дневници & делници" (галерия)

Обичаната от всички актриса представи пред почитатели в клуб "Перото" втората си автобиографична книга

Шоколади "Гайо" - какаото обича Пловдив

"Всички имаме нужда от емоция, от смисъл, от преживяване както в нещата, които правим, така и в тези, които консумираме", казва магьосникът на шоколада

Еротичните рисунки на японския идол Кацусика Хокусай

Художникът е оставил над 30 000 картини, ескизи и гравюри