ЕЗИЦИТЕ СА КАТО ХОРАТА
За Петко Хинов - книжовника, за езика и за необикновеното време на необикновените хора
Петко Хинов направи за 10 години толкова много за познанието на китайската литература у нас, колкото всички останали за няколко десетилетия. И за българския език и българската духовност той направи толкова много, колкото малцина днес смогват да направят за десетилетия, дори за цял живот
Автор: / 1495 Прочита 1 Коментара
Петко Хинов (Източник: Фондация "Петко Хинов")
С Петко Хинов ни запозна Нобеловият лауреат Мо Йен. В началото на 2015. Чрез книгата си "Уморен да се раждам и да умирам". Веднага се почувствах у дома си в света на Мо Йен. Разбира се, наслаждавах се на забележителното му въображение, размах, разказваческа мощ.
Но също толкова важно: Мо Йен ми говореше с думите на бабите ми, на майка ми, думите, които звучаха в средата, в която бях израснала - думи, някои от които все по-често се налага да "превеждам" по време на лекции или разговори със студенти; думи все по-рядко произнасяни в нашите медии.
Както има вещи с история, които те карат да се чувстваш различно, защото в тях има случка, или обич, и чрез тях друго време се вплита в нашето, и други, скъпи хора присъстват около нас, така има и думи с история.
Те са с особена честота - честота, в която има красота, напластявания на времена, на поколения човешки взаимоотношения и стремеж да се назове нещо много точно, за да не се обърка с нищо друго. Тъкмо тези думи са често като напъдени днес - смятат се за отживелица, наричат ги архаични, сякаш и хората, които ги използват са едва ли не отживелица.
Мо Йен ми разказваше неговата история чрез точно такива думи с история, които говореха на нещо много дълбоко кодирано в мен. Бях ходила вече няколко пъти в Китай, бях преподавала вече там, бях започнала да уча китайски, уви за кратко. Но тъкмо тази книга ме въведе истински в китайската литература. След "Уморен да се раждам и да умирам" започнах да чета първия том на "Сън в алени покои" от Цао Сюецин и омаята продължи. Вече ми беше ясно, че причината за тази омая беше талантът както на авторите, така и на човека направил достояние творбите им на български език.
Обадих се на Любен Козарев, издателя на "Сън в алени покои", да попитам кой е този удивителен преводач. Той ми даде телефона на Петко Хинов и аз му се звъннах, да благодаря за това усещане за у дома в Китай.
Запознахме се на живо скоро след това - лятото на 2015. Оттогава сме се виждали само няколко пъти - по-малко от 10, но сме говорили десетки пъти, с часове. За Китай, за удивителната китайска култура, но, в крайна сметка, все стигахме до нашия език, до удивителната му мощ и, уви, до обедняването и осакатяването му днес, до проблемите на времето и света ни, до необходомистта да се съхрани нашата духовност, до това колко традициите у нас и в Китай носят нещо незаменимо като човечност и като дух... За мен тези разговори бяха богатство, утеха, надежда.
Много исках Петко да гостува в мой час в НАТФИЗ и бяхме решили това да стане след като излезе първата книга с китайски пиеси и за китайския театър от западен тип, която бях съставила (издание на "Български бестселър", 2020 г.), за да може той да разкаже за четирите удивителни класически китайски пиеси, за театъра и за драмата в Китай през предните векове.
Уви, не успяхме да осъществим тази среща с моите студенти. Но от 2015 г. насам не съм престанала да цитирам Петко в лекции, в текстове. Във всеки разговор с него, в беседите му, които той публикуваше, винаги имаше нещо изказано толкова точно и толкова навреме, че непременно исках да го споделя, да се опра на него. Например:
"Да разбираш с ума си е като светлината, да разбираш с душата си е като топлината." Винаги цитирам тези негови думи в първата си лекция в курса по критика, за да насоча студентите към това, че, да, важно е да разбират механизмите, чрез които работи театъра, чрез които е направен един спектакъл, но много по-важно е да усетят какво има зад тях, има ли наистина този спектакъл душа - т.е. жив ли е той и точно какво живо същество е.
Петко не беше само филолог, който познава и изследва езика, и борави с неговото богатство. Той милееше за езика, защото обичаше душата му, търсеше мелодията му, фините му честоти, които не се изразяват с правила и изключения, които не се поддават на теоретизиране. Затова цитираше Моцарт - че голямата музика са ноти, които се обичат; точно като голямата литература - думи, които се обичат.
Затова Петко говореше за духовна връзка между българския и китайския език и култура - връзка, която не може да се докаже рационално. Точно както, помня, си бях помислила, по-скоро почувствала, когато научих как се произнася на китайски думата вода (шуей) и как се пише - с йероглиф удивително подобен на нашето ж. Или планина (шан), която се пише с нашето ш.
През 2016 имах щастието да преподавам в Университета на Ухан. Преводачката ми от английски се оказа, че учи редки езици, сред които български. Преди да замина ѝ бях писала колко съм възхитена от "Сън в алени покои" и тя ме помоли да ѝ занеса първия том. По-късно ми каза, че е удивена от таланта на Петко, че дори само преводите на заглавията на главите и двата реда поетично "резюме" под всяка от тях показват забележителен усет към езика и смайващо точно предават понякога много трудно преводими нюанси в китайския, а преводът на многобройните стихове в книгата са шедьовър.
По-късно свързах Юе и Петко, и те говориха надълго за всичко това по повод нейна научна разработка.
Източник: Фондация "Петко Хинов"
За мен езиците са като хората. Някои са много богати, но някак си затворени, резервирани към останалите - разговарят с тях, но трудно допускат истински до себе си.
Други са хем богати, хем така да се каже благоразположени, приятелски настроени към останалите. Струва ми се, че българският език е от вторите. Не случайно Петко го наричаше "език-чудо". Няма да забравя, когато прочетох "Записки под възглавката" от Сей Шонагон: в предговора си преводачката Цветана Кръстева дава пример за удивителните възможности на българския език да превежда смятани за непреводими нюанси от "лаконичната красота" на японския.
Първите редове на абзаците в първа глава на български звучат като стихотворение (Напролет - изгревът/ лете - нощта/ наесен залезът/ зиме - утринта). Кръстева ги сравнява с много по-тромавия или многословен превод на други езици.
Без да е филолог, човек лесно може да се убеди в същото, когато прочете, например, първите няколко знаменити реда от Дантиевия щедьовър на български и на други езици. На нашия език сякаш се чува мелодията на оригинала. Почувствах същото, когато нарочно прочетох части от "Уморен да се раждам и да умирам" и "Сън в алени покои" в преводи на други езици и ги сравних с тези на Петко. Полиглотката Юе от Уханския Университет потвърди това.
Петко Хинов преведе от китайски на български 20 книги - всичките значими твобри. Освен тях преведе и 3 книги от китайски на английски. Превеждаше и текстове от старокитайски, румънски, руски, църковнославянски. Той пишеше и собствена проза, поезия и публицистика (има 3 издадени книги), композираше, пееше.
Правеше и аудиозаписи на светите писания, на жития на светци, проповеди, православни богослужения и богословски текстове, както и на българска и световна класика (някои от тях заедно с едната от дъщерите си, когато е на 3 годинки). Всички те съставляват богата библиотека от безплатни аудиокниги, общоодостъпна в неговия сайт, който той списваше много активно.
Винаги се чудех кога намира време за всичко това и се шегувах, че е наел писатели и преводачи - призраци. Наистина, той имаше не само удивителен интелект и забележително разностранни интереси и познания, но и извънредна работоспособност. Както казва един от колегите му преводачи от китайски, с когото споделяха възхитата си от творчеството на Тодор Влайков, Петко Хинов направи за 10 години толкова много за познанието на китайската литература у нас, колкото всички останали за няколко десетилетия.
Бих прибавила - и за българския език и българската духовност той направи толкова много, колкото малцина днес смогват да направят за десетилетия, дори за цял живот.
Защото, да, става дума само за десетина свръхактивни години, в които Петко Хинов направи всичко изброено по-горе (с изключение на една от собствените му книги). Между завършването на китайска филология и отдаването на забележителната си книжовна дейност, той е монах в продължение на 16 години (от 1994 до 2010).
После, за около година, преподава английски в Китай, оженва се там и довежда китайската си съпруга у нас, през 2012 г. Освен четирите си деца, те създадоха и книгата "Моята България, моят Китай", която излезе в Китай малко преди той да си отиде най-неочаквано от нашия свят, само на 49 години, в началото на миналата година. (Предстои издаването на книгата и на български.)
Дали хората, които си заминават по-рано, някак си го предчувстват и бързат да създадат колкото може повече? Петко със сигурност знаеше истинската цена на времето и не пилееше нито минута: той прекара и въпросните последни десет години далеч от суетата - в къща с две стаи в село Богатово, до Севлиево, града на родителите му, изцяло отдаден на семейството и труда си.
А може би времето някакси разтваря за по-дълго вратата на всеки свой миг специално за хората от извънредна величина, като него, за да ни напомни Господ, чрез свършеното от тях, за какво сме на тази земя.
От всичко казано за този необикновен българин с мисия, най-точно го определят думите на писателя Димитър Томов:
"Петко Хинов удивително прилича на големите старобългарски книжовници от златния век на българската култура. Той е техен приемник. Той е доказателство, че нишката между тогавашна и днешна България не е прекъсната."
Разбира се, останаха много неосъществени планове. Петко възнамеряваше да преведе четирите китайски класически драматургични шедьовъра, за да се включат в поредицата на "Български бестселър" "Виж Китай".
Беше споделил и проекта си за духовно средище, основано на принципите на конфуцианството, православието и старобългарската книжовна школа.
Фондацията на негово име (https://foundation-petkohinov.com), съпругата му и децата му, родителите му и сестра му има върху какво да работят години напред. Те вече създадоха конкурс за превод на името на Петко Хинов.
В "Сън в алени покои" героите се наричат често помежду си брат и сестра, независимо дали са преки роднини, важното е да има духовна близост. Харесвам тази китайска традиция, която и днес се поддържа от мнозина.
Не се уморявам да повтарям, колкото и неприкрито да ми се присмиват понякога, че докато не осъзнаем, че всички хора сме братя и сестри, светът няма да тръгне по правия път. Още от първите ми срещи с творчеството на Петко, още от първите ми разговори с него преди да се бяхме запознали на живо, почувствах такава необяснима, но осезаема духовна близост.
Бях чувала, че рода на баща ми има връзка с неговия край и му казах, че нищо чудно да сме далечни роднини. В края на миналото лятото, открих некролога на въпросния ми прадядо - оказа се роден точно в Севлиево, през 1845, и известен в родния ми град Плевен като Севлиевица. Може би наистина с Петко сме далечни роднини в нашия, видим свят?! За мен това би било огромна чест.
Проф. д-р Калина СТЕФАНОВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}