IN MEMORIAM
Последното интервю на проф. Ивайло Знеполски пред Dir.bg
Припомняме какво каза изтъкнатият семиотик, изследовател, културолог, изкуствовед, филмов критик и също бивш министър на културата през 2021 година, когато с изложба бе отбелязана неговата 80-а годишнина
Автор : / 3841 Прочита 3 Коментара
Шарж: Камен Атанасов/Снимка: Личен архив
"Не съм наивник на 80, нещата не са лесни, изисква се много труд и добра воля, както и компетентност. Но преди всичко - успешно общество и ефективно функционираща демокрация" - това са последните думи, които ми каза в интервюто Професора с голямо П, както го наричахме всички в катедра "Културология", създадена и от него. В годините на обучение в катедрата едва ли имаше човек, който да не иска да се докосне до неговите лекции по семиотика, с които откриваше пред нас необятните полета, посеяни с наука, базирана и на неговата дългогодишна работа и срещи.
Той си отиде на 29 ноември на 83-годишна възраст.
Следите обаче остават.
Покланяме се пред паметта на проф. Ивайло Знеполски!
- Проф. Знеполски, как видяхте себе си в изложбата, която се открива в чест на вашата 80-а годишнина?
- Ще кажа нещо, което касае не само мен. Активният човек, чийто живот минава от проект към проект, от задължение към задължение, няма много време да се спре и да се обърне назад. Оказва се, че е живял дълго и в същото време животът му е преминал неусетно.
Старостта в някаква степен изненадва. 80-тата ми годишнина беше повод за един вид равносметка - тя не може да бъде направена бързо, изведнъж и донякъде е драматичен акт. Тази фото и видеоизложба е само един фрагмент от борбата на паметта с пластовете загубени нишки на дългия житейски път.
Истинското предизвикателство беше отварянето на личния ми архив и от протеклите 80 години да избера седемдесет и няколко мига, запечатани от фотоапаратите на знайни е незнайни фотографи.
Така че, разглеждайки изложбата, се питам може ли тя да даде представа за един живот, изпълнен с действие, страсти, успехи, разочарования, щастие и тъга. Какво е пропуснато?
И в същото време тя ми казва, че животът е сплетен от множество разноцветни нишки и трудно може да се каже коя е по-важна от другите.
Интимността и публичността са свързани, но понякога ние губим баланса. И сега, съзерцавайки фотосите от изложбата, изпитвам съжаление, че някои моменти не са продължили, че не съм отделил достатъчно време или не съм дал повече любов на най-близките си хора, че не съм задълбочил някои приятелства, че не съм казал необходимите думи.
Гледам на изложбата като на малък акт на самопознание, по неизбежност ограничен, тъй като хората застават пред камерата обикновено в моменти на пауза и на относителна хармония с битието.
Но в изложбата има една фотография от пролетта на 1944 г., която ангажира мисълта ми по-активно: на нея нямащо още четири години невинно и симпатично на вид дете, наконтено от майка си, стои пред камерата и нищо не разбира, не подозира, че идва 9-ти септември, че по-голямата част от живота му ще протече през комунизма, не подозира какво предстои и какво ще трябва да прави...
Някакви висши сили са предрешили рамката, в която трябва да протече значителна част от живота му. Дете-бял лист, върху който животът предстои да изпише сложните си завъртулки.
- Коя от сферите, в които е показано Вашето развитие, респектиращото Ви научно творчество и постиженията в хуманитаристиката и изследванията на миналото, Ви се струват най-значими от сегашна гледна точка? Срещи, събития, моменти...
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото макар в отделни моменти на дейността ми една или друга дисциплина да е доминирала, никоя от тях не отпадна напълно, те се надстройваха и допълваха. В ранните ми години активното ми занимание с кинокритика и кинотеория ме научи да ценя детайла, да придобия вкус към недоизказаното, да улавям раждащата се в монтажната фраза мисъл, да придобия вкус към стегнатата и изразителна реч.
Но и нещо много повече: във времена на строга цензура се стремях да развивам социологичен и антропологичен прочит на филмите и, разбира се, на българските преди всичко, което превръщаше текстовите ми в скрити социални изследвания на усложняващата се реалност на късния комунизъм.
Това беше първата ми крачка към социалните науки. По-късно семиотиката и медийната теория ми помогнаха да развия важни интерпретативни умения, които се оказаха изключително полезни в изследването на социалните и исторически феномени, но бяха ключ и към обсъждането на проблемите на демокрацията. Изложбата ме показва във всички тези различни роли и си давам сметка, че във всички тях съм се чувствал еднакво добре. Разбира се, светът на киното е по-интересен и динамичен, академичната работа те обрича на самота, особено в страна като нашата - с неразвити социални рефлекси.
Днес електронните технологии отчасти компенсират липсата на интерес, поне частично, тъй като стават активни свидетели на научния живот. Инициативите на форума "Софийски диалози" са богато документирани визуално, но следите остават в частни архиви. Това е класическото противоречие между възможности и публична реализация.
- Разкажете как се роди идеята за катедра История и теория на културата, по-популярна като катедра "Културология" . Може би интересна история около средата в която възниква. В какъв момент дойде идеята за създаването на тази катедра?
- Това предполага дълъг разказ, историята на специалността предстои да бъде написана. Накратко, в началото на 80-те години ситуацията в Софийския университет постепенно се променяше, нарастваше неудовлетвореността от установения догматичен и крайно идеологизиран и догматизиран от комунистическата държава модел на обучение и на правене на наука.
Увеличаваха се и символните, и реалните жестове на съпротива срещу наложените ограничения, нарастваха и конфликтите в самата университетска общност. Редица научни трудове бяха критикувани, цензурирани или забранявани. Разбира се, само неудовлетвореността не стига, нужен бе и субект на промяна, нужно бе и човешко действие.
В основата на проекта "Културология" е широко популярният историк Николай Генчев, чиито трудове бяха подложени на масивна атака и който изразяваше все по-открита неудовлетвореност от професионалната си среда.
Идеята беше да се промени типът на образованието, а и на научното изследване, да се излезе от тесните дисциплинарни граници и да се развият способности за трансдисциплинарни кооперации и изследвания. Генчев демонстративно напусна Историческия факултет и пое инициативата за създаването на нещо ново.
Благодарение на дързостта, популярността, връзките и човешкото си очарование той успя да "пробие", да осъществи този първи пробив в закостенялата образователна система. Катедра "Културология" се появи като модел за съвременна наука и образование, набиращ постепенно голяма популярност.
За осъществяването на проекта Генчев покани специалисти от различни области, работещи във или извън университета - историци, философи, изкуствоведи, литературоведи, изследователи на културата и на медиите, специалисти по културен мениджмънт... В този първоначален екип бяхме десетина човека и с общи усилия изработихме програма, която привлече вниманието на студентите. Не нещо друго, а качеството и нарастващият интерес към лекциите утвърди специалността и катедрата. В тях се преподаваха нещо, които до скоро изглеждаха недопустими.
- Вие как участвахте в този проект?
- Както казах, бях част от този първоначален екип, който постави началото, в една схлупена стаичка някъде на тавана на сегашния Журналистически факултет. Започнах с преподавате курс на курс "Медии и култура", а по-късно, когато условията позволиха, развих и първия в България курс по Семиотика.
Днес малко юбилейно ме наричат един от "бащите-основатели" на катедрата, може би защото съм единственият все още оцелял от първоначалния екип, а и защото от замислянето й през 1982 г. до пенсионирането ми през 2009 г., преподавах в "Културологията", а и дълги години я ръководих в един решителен период на преминаването й от двегодишна следдипломна специализация в пълноценна дисциплина, изучавана пет години.
Това бяха и годините на укрепването й и на най-голямата й академична слава, когато в нея работеха цяла плеяда забележителни преподаватели и автори: Николай Генчев, Александър Фол, Атанас Натев, Димитър Аврамов, Александър Дейков, и постепенно навлизаше една внушителна група по-млади колеги: Даниела Колева, Иван Еленков, Калин Янакиев, Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Райна Гаврилова, Владимир Градев и още други, които допринесоха много за развитието на специалността. Появи се и трето поколение преподаватели, но за съжаление не съм запознат добре с неговите изяви.
Нивото на образованието в катедрата беше изключително високо и оттам излизаха много добре подготвени кадри. Не искам да звучи нескромно, но една наша докторантка, изкарала с отличен магистърската програма в лондонското Висше икономическо училище, след завръщането си беше заявила, че образованието в катедрата е на по-високо ниво.
В Лондон им преподавали главно докторанти или студенти от последните курсове, големите учени рядко можели да се видят. Друга наша студентка сподели, че нивото на нейните познания е изненадали ръководителя на магистарската й програма в Хумболтовия университет, който я запитал откъде е научила всичко това, което знае...
И още един пример: в началото на 2000 г. сключихме договор с един френски и един немски университети за съвместна магистърска програма "Медии и социални репрезентации". Във всяка от трите страни студентите пребиваваха по един семестър. Накрая на обучението се провеждаше анонимна анкета, като един от въпросите беше - от преподаването в кой университет студентите са най-удовлетворени. Почти единодушно бе посочен престоя им в България.
Разбира се, днес ситуацията се променя, и образованието е променено, и преподавателският състав е друг.... Променя се и интереса към специалността. Никой не трябва да живее на стара слава, трябва постоянно да се обновяваме, но затова е необходимо отношението към социалните науки да се промени. Трябва да се осъзнае, че едно общество не може да се развива нормално, без да познава себе си и без да обсъжда ценности.
- Вие сте заместник-министър и министър на културата от 1991 до 1995 г., участвате в едни от най-важните тогава реформи и трансформации в културата. Коя от тях бихте осъществили другояче?
- Никоя. По простата причина, че тези, които дойдоха след мен в министерството, предпочетоха да отменят повече от направените реформи. Това, което направих, се базираше на познанията ми по теория на културата, изучаването на различни модели на културна политика и на лично познание за културния живот в основни европейски страни.
Не бе въпрос на приумица. За съжаление, от изградените центрове по различните изкуства оцеля само Филмовият център; децентрализацията беше сведена до минимум, беше запазена само идеята за откритите театрални сцени; намаляха средствата за независими, необвързани с държавните институции проекти - изглежда, донякъде функционира само помощта за книгата, но с недостатъчно средства...
Идеята за самоуправление на творческите общности пропадна, решенията кой как и колко да бъде подкрепен отново е в министерските структури...
Но никоя реформа не е окончателна, ситуацията се променя, до 1995 г. ние все още не бяхме част от това, което може да наречем глобално културно пространство.
Това налага нови проблеми: за характера на т.нар. национална идентичност, за мястото на културата в тази идентичност, за създаване на ясна идея какви културни акценти трябва да се отстояват, за да защитим езика, на който се изразяваме, и същевременно да запазим някакъв разпознаваем облик в широкия свят.
Днес бих предприел и по-решителни мерки за подпомагане възникването на ефективно културно поле, способно да оценява и йерархизира културните факти, способно да възпитава вкус и ценности; бих потърсил механизми за поощряване на пазара на български културни продукти; бих вложил средства в поощряването на качествена културна и научна периодика, без които е невъзможно да се изгради адекватна оценка на предлаганото на пазара, а оттам и да се създава вкус към качествен духовен живот; бих инвестирал повече в отделната творческа личност...
Да спра дотук, за да не прекаля... Не съм наивник на 80, нещата не са лесни, изисква се много труд и добра воля, както и компетентност. Но преди всичко - успешно общество и ефективно функционираща демокрация.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}