СВЕТОВНА КЛАСИКА
Франсис Скот Фицджералд: Всеки език предполага различна любов и различна нощ
На 21 декември се навършиха 80 години от смъртта на най-силния глас на изгубеното поколение на Америка. Фицджералд съдържа противоречието на американската мечта: ужасно привлекателна, но също толкова презряна
Автор : / 5566 Прочита 3 Коментара
Франсис Скот Фицджералд около 1930 г. (Снимка: Getty Images)
Какво трябва да направи един романист, който след няколко месеца работа осъзнава, че концепцията му за роман не става - това се пита Франсис Скот Фицджералд, един от най-знаковите представители на т.нар. изгубено поколение на Америка след Първата световна война.
Фицджералд сравнява несполучливия герой в романа с несполучливо изглеждащата кукла: "На кого му пука какво се случва с едно момиченце, от което излизат дървени стърготини?"
"Знам, че трябва да докажа нещо и то ще се изясни в течение на историята. Или: това е просто инат. По-добре да изхвърля всичко дотук и да започна отначало? Последното е едно от най-тежките решения, които трябва да вземе един автор."
Фицджералд (1896-1940) често се е сблъсквал с взимането на това трудно решение. В рамките на 20 години ( между 1920 и 1940) той е публикувал общо четири романа. Петият - "Последният магнат" е недовършен и се появява след смъртта на своя автор.
Въпреки това, Фицджералд е своебразен класик на американската литература. Интересът на публиката към неговите произведения е нестихващ, независимо дали през времето, в което е живял, през 50-те и 60-те или днес.
Портрет на Фицджералд във фотостудио, около 1925 г.(Снимка: Getty Images)
Скот Фицджералд намира пътя си в литературата по-скоро не чрез теоретични или стилистични съображения, а чрез практически такива. След като се уволнява от армията през ноември 1919 г. той си намира работа в рекламна агенция в Ню Йорк - срещу месечна заплата от 90 долара.
Той не иска нищо повече от писането освен да печели достатъчно пари, за да може да се ожени за обожаваната Зелда Сеър.
Така Фицджералд започва да пише роман, за който обаче не може да намери издател. Когато осъществява "литературен успех" с продажбата на кратък разказ - срещу заплащане от 30 долара - госпожица Сеър започва да изразява сериозни съмнения относно своя избор и се разделя с доскорошния възлюбен приятел.
Тогава Фицджералд започва по-интимни отношения с алкохола, наранен, с махмурлук, заминава при родителите си в Сейнт Пол, щата Минесота. Там започва да пише вече завършения си роман - отначало. И му дава заглавието "Отсам рая".
Точно в този момент 23-годишният писател поставя в устата на героя си изречението, което после ще се превърне в програма на едно литературно течение, популяризирано от Хемингуей. "Изгубеното поколение". В него влиза самият Хемингуей, Фицджералд, Томас Стърнз Елиът, Ерих Мария Ремарк. А фразата, изречена от героя е:
"Всички богове са мъртви, всички войни се извоюваха, всяка вяра в човека беше унищожена."
Издаването на романа в престижната издателска къща Scribner"s Sons е огромен литературен удар, с който авторът се превръща не просто в звезда, а в говорител на младата литературна Америка.
На всичкото отгоре книгата спечелва на автора толкова красив хонорар, че доскоро предпазливата, но все толкова красива Зелда, коригира решението си и внезапно се омъжва за своя вече станал успешен приятел.
"Американците лесно, дори с желание се съгласяват да бъдат роби, но упорито никога не искат да се признаят за селяни."
Горчивина обаче все някъде остава. Фицджералд пише: "Мъжът с дрънкащите пари в джоба, който година по-късно се жени за момичето си, винаги ще се намира в състояние на постоянно съмнение - отвращение към класата на хората с много пари (не по същия начин като възгледите на революционера) и с тлееща омраза към селянина."
Литературните успехи на Фицджералд създават голямо вълнение на автора, което често бива предизвиквано от нещо съвсем битово: документите за хонорарите на бюрото му.
В сборника с кратки разкази "Следобедът на един автор" (1957), който излиза седемнадесет години след смъртта му, са събрани впечатляващи разкази и няколко статии. Там можем да видим текст със заглавието "Как се живее с 36 000 долала на година?"
В него Фицджералд категорично отрича популярната представа за новобогаташите:
"Когато казвате "новобогаташ" си представяте тлъст мъж на средна възраст, който има склонността на вечерни партита да си разкопчава яката на ризата и да смущава жена си и сериозния им приятелски кръг. Като член на новата класа, потвърждавам, че това твърдение е клеветническо."
От друга страна Фицджералд никога не е отричал, че притежава слабостта на всеки новобогаташ, а именно, да се преструваш, че парите изобщо не те интересуват. Той наема скъпа къща в Лонг Айлънд, трима домашни прислужници и една перачка, която идвала два пъти седмично.
"Всеки диамант изглежда голям, докато не бъде шлифован."
Гостоприемството на Фицджералдови е оценено от безброй техни нови познати - и то дотолкова, че в края на една от най-успешните им години, в която към сметката им били преведени 36 000 долара, семейството задлъжнява с 5000 долара.
Зелда предлага да освободи тримата слуги. Този план обаче явно пропада, защото на всеки един от тримата е трябвало да се плати за последните две седмици, а пари в брой не е имало налични.
Фицджералд не е имал друг избор, освен да седне и да напише кратка история, която сам той предварително и след това нарича "боклук", но парите от нея били достатъчни да плати на прислугата и някои належащи сметки.
Начинът му на живот като новобогаташ и запознанствата му с наистина богатите му предоставя възможността да напише може би най-добрия си роман - "Великият Гетсби".
Джей Гетсби очевидно е осъществил американската мечта в пътя от дрипите до голямото богатство.
Миа Фароу и Робърт Редфорд в екранизацията по "Великият Гетсби" от 1974 г.
Откъде е взел всичките пари за безкрайните си блясквави партита, само се загатва, а и това в реализирането на американската мечта може би не е най-важното. Може би от контрабандни сделки по времето на Сухия режим? Никой не се интересува, но всички се любуват на бляскавото възвишение по звездните етажи в класовия асансьор.
Леонардо ди Каприо като Джей Гетсби в екранизацията на романа на режисьора Баз Лурман от 2013 г.
Голямата тема на Фицджералд винаги ще остане богатството.
Американският литературен критик и писател Алфред Казин обаче казва, че "за него богатите са както за Хемингуей е войната, а за Дос Пасос анархията на съвременното общество - тоест схема на човешко съществуване.
Фицджералд скицира тази схема в следващата си книга: "Нежна е нощта".
Тук става дума за брака между лекар и неговата млада жена от по-горните парични класи на аристокрацията. Лекарят може да лекува младата нервноболна жена, може да се ожени за нея, но когато лечението приключи, той трябва да изчезне от нейния класов кръг, чийто светски и изискани ритуали не владее. Това е роман, вдъхновен от личната им трагична история със Зелда.
Фицджералд е обичал по-скоро богатството, а не самите богати.
"Талантът на Фицджералд е естествен като прашеца на пеперудата, изписващ шарките на нейните криле." - Ърнест Хемингуей
Към съкровищницата от литературни анекдоти принадлежи един разговор в парижкия ресторант "La Closerie des Lilas" между Фицджералд и Хемингуей, който е бил приблизително на неговата възраст:
"Богатите са толкова различни от нас" обръща се Фицджералд към Хемингуей.
На което Хемингуей отвръща:
"Да, те имат повече пари."
Фицджералд никога не успява да "вземе най-доброто" от ситуацията, в която се намира. Той е бил добре платен, но не много богат писател.
Смъртта го отвежда на 44 години следствие на хроничното пиене, но и до този ден, той не престава да търси тайните загадки на богатството.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}