Какви чувства навява у нас, българите, датата Десети ноември 1989-а година? Удовлетвореност, разочарование, или носталгия по миналото преди нея? Самочувствието, че сме равноправни европейци, или комплексите, че продължаваме да бъдем "бедните роднини" на Европа и света? Рухна ли реално Желязната завеса, или ни стига, че свободното пътуване ни прави "равни" с цивилизования свят? Способни ли сме да излезем от летаргията на дългия си Преход и с нови сили да започнем отначало?

В своята рубрика "ПоДИР 30 години..." Dir.bg ви предлага поредица от авторски материали, посветени на 30-годишнината от Десети ноември 1989-а година.

Този текст е част от четвъртия годишен сборник на сп. "dВерсия". Той е озаглавен "Времето е наше?" и е посветен на случилото се в България през изминалите 30 години. Можете да го свалите в дигитален вариант от тук. Книгата съдържа лични истории и критически анализи за прехода, както и нужните погледи към бъдещето. Сборникът ще бъде представен на 16 октомври, от 18:30, в Студентския дом на пл. "Народно събрание". Преди събитието три от текстовете в книгата ще представим в Dir.bg.

Първият митинг на СДС на 10 декември 1989 г. Снимка: Иван ГРИГОРОВ, Dir.bg

Show Must Go On

Още

Преходът: На море с москвич и щайга домати или какво помня от първите осем години

Ноември 1989 г. Преди по-малко от два месеца съм навършила двайсет, а след шейсетина дни ще родя бебето си. Няколко дни преди това, сякаш на шега, чух по радиото - ех, нямаше Фейсбук, че да разбера "Преди всички", - че правителството на Тодор Живков е подало оставка. Нужни ми бяха часове преди да асимилирам чутото. Даже вече се тревожех за обявилите новината - къде ли щяха да "изчезнат безследно". И знаете ли кое ме обезпокои след това? Няма как да знаете, разбира се. Чудех се как, ако срещна някой от преподавателите ми (доскоро), ще се обърна към тях с "господине/госпожо", след като единайсет години са били "другари" (но не и в игрите).

28 септември 1990 г. Снимка: Иван ГРИГОРОВ, Dir.bg

Ето какво ми бяха осигурили първите две декади от живота - безпокойство за казаното, че дори и помисленото. А бебето ми риташе ли риташе, и можех спокойно да си подскачам, без никой да разбере, че радостта беше преди всичко лична, а едва след това - за всички останали.

Митингът на 18 ноември 1989 година пред „Св. Александър Невски” (Снимка: Иван ГРИГОРОВ, Dir.bg)

Още

ПоДИР 30 години: Кратки, преход(н)и

Когато родих през януари 1990 г., осъзнах най-после истината: моето дете нямаше да се страхува от казаното. Дори не допусках, че ще се редя на опашка, с талони, за да си купя единия ден литър прясно мляко и половинка кисело, а на другия - само кисело. Вече знаех, че все по-трудно ще намирам храна за себе си, но не вярвах (и до днес отказвам да повярвам), че няма да има с какво да нахраня детето си. Помните ли го онова мляко: "гола вòда" ви казвам, но все пак малко по-плътно от неопределената течност, течаща от чешмата. Добре че имаше режим на тока, та не ме виждаха как плача нощем. Не от глад. Не от мъка по отишлото си правителство (опазил ме Бог, та нали бях чувала историите за концлагерите от "първа ръка"). Плачех заради неясното бъдеще за моето дете. За всички деца на България. Нищо, че самата аз бях (почти) дете.

На опашката, август 1994 г. Снимка: Иван ГРИГОРОВ, Dir.bg

Само две години по-късно Фреди Меркюри, мъката за когото ме обзе веднага, изпя за последно Show Must Go On. Пак подскочих, отказвайки да повярвам на чутата новина.

Митингът на 18 ноември 1989 година пред „Св. Александър Невски” (Снимка: Иван ГРИГОРОВ, Dir.bg)

Ей така, подскачайки - къде от мъка, къде обнадеждена - продължавам да пазя надеждите, че няма да има глад, няма да има "премерване" на думите, няма да се налага да се редя на опашки, няма да бъдем нетолерантни към различните.

Дали?

Велислава Савова

Зимата на 1990-а (Снимка: Иван ГРИГОРОВ, Dir.bg)

Зимата на 1990-а (Снимка: Иван ГРИГОРОВ, Dir.bg)