СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Владко Мурдаров пред Dir.bg: Мечтаех да уча сценография, но се отдадох на българския език
Последната пиеса, чийто превод завърших преди дни, се казва "Чакъл за мама" от австрийската авторка Беатрис Фероли, разкрива прочутият езиковед
Автор : / 4176 Прочита 0 Коментара
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg /Снимки: Личен архив
"Когато завършвах гимназия, мечтаех да уча сценография. Това беше време обаче, когато първо трябваше човек да отиде войник, ако не е приет да следва. Затова кандидатствах архитектура и се представих много добре. Тогава се появи една съседка, която ни съобщи, че може да ме приемат, но трябва да платя на някого. С майка ми решихме, че не мога да рискувам. Затова си избрах специалността българска филология. (Тайно се надявах, че това ще ме свърже по някакъв начин с театъра, но не стана точно така.)
За сметка на това се срещнах със страхотни професори...", спомня си професорът.
2023 г. Владко Мурдаров - юбилей 75 години (Снимка: Личен архив)
Владко Мурдаров в eдно специално интервю пред Dir.bg:
Владко Мурдаров - 1984 г. в Залцбург (Снимка: Личен архив)
Разговаряме за детството му, прекарано сред книгите, за любовта към театъра, за научната работа във Виена, за многобройните преводи от немски, които са неотлъчна част от живота му и до сега...
- Какво беше детството Ви, господин Мурдаров?
- Обикновено когато говорят за детските си години, хората използват клишето за радостно и безгрижно детство. Моето обаче не беше такова. Детството ми беше тъжно, защото когато бях на десет години, почина баща ми. И останахме тримата със сестра ми и майка ми.
Тогава започнах да чета много. И "Оцеола, вожд на семинолите", и "Капитан Немо", и "Тримата мускетари". Приятелките на майка ми ми говореха да изляза да играя, но аз предпочитах да чета. В четвърти клас постъпих в кукления театър в Двореца на пионерите. Бях най-малкият. Играех заедно с Владимир Игнатовски, Владимир Михайлов, Яна Цанкова. С някои от тях останах приятел до днес.
В детството (Снимка: Личен архив)
По същото време започнах да уча и немски. При госпожица Курциус, дъщеря на човека, който Фердинанд извикал да му подреди Княжеската градина. Това беше първият немец, който срещнах в живота си. И от нея започнах да се уча на строга дисциплина.
- Какво предизвика интереса Ви към българския език?
- В училище бях отличник, еднакво ми вървеше и математиката, и литературата. Когато завърших седми клас, постъпих в Немската гимназия. Там вече немците, които ни преподаваха, ни научиха действително на много неща. И пак - да бъдем дисциплинирани, да си се интересуваме не само от немската литература, а и от родния си език, да разширяваме постоянно и общата си култура. Дължа им много, защото заниманията с тях бяха много полезни и забавни.
Когато завършвах гимназия,
мечтаех да уча сценография.
Това беше време обаче, когато първо трябваше човек да отиде войник, ако не е приет да следва. Затова кандидатствах архитектура и се представих много добре. Тогава се появи една съседка, която ни съобщи, че може да ме приемат, но трябва да платя на някого. С майка ми решихме, че не мога да рискувам. Затова си избрах специалността българска филология. (Тайно се надявах, че това ще ме свърже по някакъв начин с театъра, но не стана точно така.) За сметка на това се срещнах със страхотни професори.
- Кои бяха Вашите ментори?
- Първо, професор Мирослав Янакиев, с когото се занимавахме много яко по въпросите на старобългарския език. После професор Любомир Андрейчин, който ме насочи към историята на българския книжовен език. Затова и дипломната ми работа беше посветена на граматиката на Неофит Рилски. Това стана и първата ми статия, която публикувах малко по-късно в списание "Български език".
Когато завърших следването си, по разпределение се озовах в Института за български език към БАН. Това стана през 1971 година. Останах там до 2016 година, когато се пенсионирах.
2016 г. Владко Мурдаров (Снимка: Личен архив)
- Кой Ви даде "зелена улица" за престижната Хердерова стипендия?
- Постъпих на работа на 1 ноември 1971 година. Месец по-късно от канцеларията на института ми съобщиха, че ме търси професор Петър Динеков. Той ме покани в дома си, за да ми съобщи, че поетът Атанас Далчев е получил голямата Хердерова награда на немската фондация FVS, свързана с едногодишна стипендия на същото име.
Далчев се обърнал към Динеков да му подскаже студент, който да я получи. Динеков се свързал с Андрейчин и двамата решили да ме предложат на поета. Посетих го в дома му, запознах се със семейството му. И кандидатствах да замина. Оказа се обаче, че имало риск, тъй като съм много млад да не представя достойно Академията на науките. Затова не ме пуснаха да замина. Това стана едва на следващата година.
2001 г. Владко Мурдаров (вдясно) в Австрийското посолство в София (Снимка: Личен архив)
Така през есента на 1973 година се озовах във Виена. Първият ми спомен от летището там е ароматът на кафе и парфюм. И тази миризма ме следва винаги в спомените ми. По препоръка на професор Андрейчин започнах да си пиша дисертацията на тема "Девербативни субстантиви за лица в славянските езици". Избрах си майка на дисертацията - професор Герта Хютъл-Фолтер, която ме въведе наистина в сериозната наука. Прекарвах по цял ден в Националната библиотека. Първо, да си събирам материал, а след това и да започна да пиша. В почивките ровех в каталозите, за да открия нещо интересно. Така попаднах на първата граматика на българския език, написана на немски през 1852 година от Драган Цанков и неговия брат Антон.
С тази граматика се занимавах дълго, но все още не съм я публикувал в превод. Въпреки че тя заслужава внимание, защото това е едно от първите сериозни описания на родния ни език, подготвено със съдействието на големия славист Франц Миклошич, привлякло вниманието на много учени слависти.
Доколкото една дисертация не се пише само за няколко месеца, кандидатствах в Австрийското министерство на науката и получих стипендия за още една година и така през юли 1975 година станах Доктор по философия на Виенския университет.
2014 г. В Австрийското посолство в София (Снимка: Личен архив)
Много ми се щеше майка ми да дойде за моята промоция, но не й разрешиха да пътува, защото моят престой приключваше. Затова след тържеството прекарах следобеда само с моята професорка и нейния съпруг.
- Как бяхте посрещнати у нас с тези успехи в Австрия?
- Когато се върнах от Виена се оказа, че няма споразумение между България и Австрия и заради това не може да ми се признае присъдената титла. Затова си
преведох дисертацията и я защитих отново в България.
- Името Ви от години е първото, което изниква в съзнанието, когато става въпрос за правопис и правоговор...
- Започнах да се занимавам с един от най-трудните въпроси в съвременния български правопис - писането на сложните думи.
Колегите ми ме подтикнаха да направя един справочник по този въпрос, като се ангажирахме, че онова, което ще направя, ще влезе в увода на правописния речник. Точно по това време за пръв път реших, че съчетанието вкъщи трябва да се приеме да се пише слято, защото виждах, че по магазините има доста реклами "Храна за вкъщи". Мнозина тогава възразяваха, че не са свикнали с този начин на писане, но постепенно формата се наложи.
Разбира се, имаше още много подобни случаи и всички те бяха включени в увода и в словника на издадения през 1983 година пръв академичен правописен речник на българския език. Във всички следващи речници - през 2002, 2012, 2016 година разширявах и уточнявах частта за сложните думи, но тя продължава и до днес да бъде най-сложната в целия текст, защото техният броят непрекъснато нараства и се появяват и нови случаи, които се нуждаят от обяснение.
Така за речника от 2002 година вече препоръчах да се допусне писане офистехника и офис техника, тоест слято и разделно, защо имаше доста голямо колебания при оформянето на този вид сложни думи. По този начин броят на дублетите в речника доста нарасна като доказателство за развитието на езика ни, макар че моите сънародници не обичат дублетите и винаги питат коя от двете форми трябва да бъде предпочитана.
От националната телевизия получих покана да започна курс по български език, който постепенно прерасна в
предаването "Език мой", което продължи дълго.
В него включвах и студентите си от НАТФИЗ, които да илюстрират в речта си грешките, които трябва да се избягват. По-късно това стана част от предаването "Денят започва с култура" или само "Култура.бг", а в последните години участвам в предаването "Денят започва с Георги Любенов", където се радвам на огромен брой обаждания на зрители, които се интересуват от родния ни език и задават умни въпроси.
Владко Мурдаров - 1975 г. във Виена (Снимка: Личен архив)
Следвайки пътя на моя учител проф. Любомир Андрейчин, събрал своите езикови бележки в "На езиков пост" и "Езикови тревоги", аз също започнах да трупам всичките си отговори в поредици от книги. Първо започнах с "99 езикови съвета" в издателство "Народна просвета", а след това продължих с "Разни нови езикови съвети" в издателство "Блек Фламинго Пъблишинг". Броят на книжките е вече десет, като са обхванати най-различни проблеми, които вълнуват хората. Разбира се, че не съм приключил с този вид текстове, защото въпросите, които интересуват читателите, са безброй.
- Били сте директор на Българския културен институт "Дом Витгенщайн" във Виена. Разкажете за този период...
- През осемдесетте години заминах като лектор по български език и литература в Залцбургския и Виенския университет, където срещнах много студенти, интересуващи се от моя роден език, а веднага след промените, през 1991 година станах директор на Българския културен институт "Дом Витгенщайн" във Виена. Това беше невероятно време, когато започнах да каня различни състави - актьори, музиканти, художници, които да се представят в австрийската столица. Каних дори актьори от Народния театър с "Великденско вино" и "Вълшебна нощ".
- С какво започна Вашата преводаческа работа?
- В края на периода в "Дом Витгещайн"
режисьорката Възкресия Вихърова се обърна към мен с идея
заради езиковедските ми занимания да преведа пиесата "Президентките" от Вернер Шваб, която тя искаше да постави.
Така започна моята преводаческа дейност, която продължава и до днес. Особеното е, че наистина, аз превеждам и проза, но основно са драматургичните текстове.
Пиесите, които съм превел досега, са 488.
Авторите са преди всичко съвременни австрийски, швейцарски и немски драматурзи. След Вернер Шваб последваха Петер Турини, Елфриде Йелинек, Петер Хандке, Томас Бернхард, Лукас Берфус, Роланд Шимелпфениг. Постепенно се обърнах и по-назад във времето. И се появиха преводите ми на Артур Шницлер, Йодьон фон Хорват, Роберт Музил, Бертолд Брехт, Стефан Цвайг, Вики Баум. Драматурзите, които съм превел досега, са повече от 80.
В началото превеждах пиеси за приятели. За Емилия Радева - "Един фотоалбум" от Х. Пешина, за Ани Бакалова и Катя Паскалева - "Ах ти, мила Ана" от Верена Канаан, за Бина Харалампиева - "Разбойници" на Шилер, за Стефан Попов - "Най-сетне край" от Петер Турини, за Николай Поляков - "Стела" от Гьоте.
На "Аполония" (Снимка: Личен архив)
Постепенно реших, че просто ще издавам пиесите в книги, за да може режисьорите от там да си избират какво ще им допадне. Едновременно с това обаче мнозина предпочитат да ми звъннат по телефона и да питат дали имам нещо, което е подходящо за тях - като актьори и като режисьори. Първо работех с издателство "Пигмалион", след това с "Прозорец" и "Рива", а в последните години - с издателство "Блек Фраминго Пъблишинг". Това издателство постепенно се наложи преди всичко като издателство на драматургия, а приносът за това, колкото и да не е скромно, е мой.
И до днес обаче мнозина режисьори, актьори, директори на театри предпочитат да ми звъннат по телефона и да питат дали имам нещо, което е подходящо за тях. В момента мои преводи се играят на сцените на всички софийски театри. Преводи на мои пиеси са поставяни по различно време в театрите в Сливен, Добрич, Габрово, Пловдив, Кюстендил, Враца, Русе.
2015 г. Владко Мурдаров (Снимка: Личен архив)
- Какви са Вашите контакти сега с австрийските издателства?
- Работя непрекъснато с най-авторитетното австрийско издателство "Томас Зеслер", което ме зарежда с всички нови неща, които се раждат за немскоезичния театър. Последната пиеса, чийто превод завърших преди дни, се казва "Чакъл за мама" от австрийската авторка Беатрис Фероли. Все още не знам кой ще посегне към нея. Но важното е, че вече съм я редактирал и съм я пратил да се странира. За да се роди следващото томче драматургия, издание на "Блек Фламинго Пъблишинг".
2023 г. Владко Мурдаров (Снимка: Личен архив)
- Оценен сте в България...
- Като преводач съм получавал много отличия. През 2001 г. бях удостоен от президента на Република Австрия с Почетния кръст за наука и изкуство, през 2002 г. получих Австрийската държавна награда за литературни преводи, а през 2006 г. получих премията на Канцлерството на Австрия за успехите ми като преводач на литературни произведения. През 2013 г. бях удостоен от президента на Република Австрия с Големия почетен знак за заслуги към Република Австрия за своята преводаческа дейност.
В България през 2004 г. ми беше присъдена Голямата национална награда "Христо Г. Данов" за цялостен принос към българската книжовност. През 2023 г. бях награден от Министерството на културата с почетния знак "Златен век" за значим принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност, а от Българската академия на науките получих Почетния знак "Марин Дринов" на лента за значителни заслуги в областта на българското и славянското езикознание.
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}