Поетите обикновено са известни прeдимно в читателските им кръгове, но подобно на Уолт Уитман, името на Гинсбърг е разпознаваемо за милиони, които никога не са чели нито една дума от неговата поезия.

Но факт е и, че няма друг американски поет именно след Уолт Уитман, чиято книга да се е продала в по-голям тираж от "Вой и други стихотворения" на Алън Гинсбърг.

Макар и да не е получавал престижни литературни награди, Гинсбърг преди смъртта си е най-известният жив американски поет, икона на битническото и хипи поколение от 60-те и 70-те години на XX век.

Алън Гинсбърг (Снимка: Getty Images)

Уолт Уитман - 1819-1892 г. (Източник: allenginsberg.org Photo c.1854  by Gabriel Harrison)

Ето и програмната му поема "Вой" :

"Видях най-добрите умове на своето поколение унищожени от

лудост, изгладнели, истерични голи,
влачещи се през черните улици на разсъмване
търсещи една доза гняв,
ангелолики хипита изгарящи по древната божествена
връзка със звездното динамо на нощната
машина,

които бедни и парцаливи и с празни очи и друсани седяха

и пушеха в свръхестествената тъмнина на
апартаментите със студена вода, които се носят по върховете

на градовете замислени над джаза,

които разголваха умовете си пред Небесата под чикагското метро и

виждаха мохамедански ангели препъващи се по
осветени покриви на бордеи,

които преминаваха през университети с искрящи хладни очи

халюцинирайки Арканзас и трагедията Блейк-лайт
между учениците на войната,

които бяха изключвани от академии заради лудостта си и

за публикуването на неприлични оди на прозорците на
черепа,

които се криеха в необръснати стаи по бельо, горяха

парите си в кошове за боклук и слушаха
Терора през стената,

които биваха залавяни за пубичните бради връщайки се през

Ларедо с връзка марихуана за Ню Йорк,

които ядяха огън в намацани хотели или пиеха терпентин на

Райската улица, смърт, или пречистваха телата
си нощ след нощ с мечти, с наркотици, със стряскащи кошмари, алкохол и
и пениси и безкрайни топки,
несравними слепи; улици пълни с трептящи мъгли и
светкавици в главата бягащи към стълбове в
Канада и Патерсън, осветяващи целият

неподвижен свят на Времето междувременно,

пейотска самота на зали, утрини в зелените дървета на гробището в
задния двор, винено опиянение над покривите,
отчаяни квартали на дрогирани неонови мигащи
светофари за крадци на коли, слънчеви и лунни и дървесни
вибрации в бурните зимни сутрини в Бруклин,
боклукчийски тиради и любезна кралска светлина на разума,

които се приковаваха сами към метрото за безкрайното

пътуване от Батъри6 до свети Бронкс на бензедрин
докато звука на гуми и деца не ги свали
обратно треперещи с разбита уста и
пребити пусти без разум лишени от блясък
в тъжната светлина на зоопарка,

които потъваха по цели нощи в подводната светлина на Бикфорд`с

изплуваха и престояваха през целия бирен следобед
в безлюдния Фугаци`с, слушайки пукането
на съдбата от въглеродния джубокс,

които говореха непрекъснато седемдесет часа от парка до

вкъщи до бара до Белвю до музея до
Бруклинския мост,
изгубен батальон платонически събеседници скачащи
надолу по терасите от аварийни изходи от первази
от Емпайър Стейт от луната,
бърборещи викащи повръщащи прошепващи факти
и спомени и анекдоти и извадени очи
и шокове от болници и затвори и войни,
цели интелекти изплюти в пълно отзоваване за седем дни
и нощи в блестящи очи, храна за групата
от синагогата на паважа,

които изчезнаха в нищото Дзен Ню Джърси оставяйки

следа от картички с неясни картинки на
кметството на Атлантик,
страдащи от източни препотявания и размазване в Танджерин
и китайски мигрени от абстиненция от боклуци
в пустата обзаведена стая в Нюарк`с,

които обикаляха ли обикаляха посреднощ в

железопътната гара чудейки се къде да отидат, и тръгнаха
без да оставят разбити сърца,

които палеха цигари във вагони вагони вагони трополящи

през снега към самотни ферми в дядовата
нощ,

които изучаваха Платон По Св. Йоан Кръстител телепатия

и боп кабала защото космоса инстинктивно
вибрираше в краката им в Канзас,

които самотееха през улиците на Айдахо търсейки

образни индиански ангели, които са образни индиански
ангели,

които мислеха, че са луди само когато Балтимор

светеше в свръхестествен екстаз,

които скачаха в лимузини с китайците от Оклахома

в импулса на среднощния зимен дъждец на уличната
лампа в провинцията,

които се развяваха гладни и самотни из Хюстън

търсейки джаз или секс или супа, и следваха
блестящия испанец за да си говорят за Америка
и Вечността, безнадеждна задача, така че взеха
кораб за Африка,

които изчезваха във вулканите на Мексико и не оставиха

след себе си нищо освен сянката на денима
и лава и пепел от поезия разсипани в огнището
Чикаго,

които се появяваха отново на Западния бряг проучвайки

ФБР с бради и къси гащи с големи миролюбиви
очи сексапилни с тъмната си кожа раздавайки
неразбираеми брошури,

които прогаряха с цигара дупки в ръцете си протестирайки

срещу наркотичната тютюнева мъгла на капитализма,

които разпространяваха свръхкомунистически брошури на

площад Обединение хлипайки и събличайки се докато
сирените на Лос Аламос ги проглушиха, и проглушиха
Стената, и ферибота за Стейтън Айланд също
Проглушаваше,

които се свлякоха плачейки в бели салони голи

и треперещи пред машинациите на други
скелети,

които хапеха следователи по вратовете и цвърчаха от удоволствие

в полицейски коли без да са извършили друго престъпление
освен дивата си горяща педерастия и интоксикация,

които виеха на колене в метрото и бяха извличани

от покрива размахващи гениталии и
ръкописи,

които се оставяха да ги чукат отзад божествени

мотористи, и крещяха от удоволствие,

които духаха и бяха издухвани от тази човешки серафими,

моряците, милувки на атлантическа и карибска
любов,

които правеха секс сутринта вечерта в розовите

градини и на тревата в парка и в
гробищата разпилявайки семето си свободно
на когото и да е,

които хълцаха безкрайно опитвайки се да се изкикотят но в крайна

сметка плакаха зад едно отделение на турската баня
когато русият и гол ангел дойде да ги прониже
с меча си,

които губеха любовниците си заради трите стари орисници

еднооката орисница на хетеросексуалния долар
еднооката орисница която намига от утробата
и еднооката орисница която не прави нищо освен
да си седи на задника и да кълца златните интелектуални
нишки от стана на тъкача,

които се съвокупляваха в екстаз ненаситни с бутилка

бира любимата пакет цигари една свещ
и падаха от леглото и продължаваха на
пода и по коридора и накрая припадаха
до стенаха с видения за съвършената слива и
свършваха избягвайки последния тласък на съзнанието,

които подслаждаха чаталите на милиони момичета треперещи

в изгрева и бяха със зачервени очи на сутринта
но готови да подсладят чатала на изгрева,
показващи задниците си в хамбари и голи
в езерото

които излизаха по курви в Колорадо в множество

нощи пълни с крадени коли, Н.С., тайния герой на тези
стихотворения, ебач и Адонис от Денвър - радост
за паметта на своите безбройни забавления с момичета
в празни стаи и вечерни задни дворове, тъмни редове
на кина, на върхове на планини в пещери или с
кокалести сервитьорки с познати повдигания на
полички край пътя и особено тайни солипсизми на
бензиностанцията с разни джоновци и градски алеи също,

които се изгубваха в безкрайни долни филми, биваха преместени

докато спят, събуждаха се внезапно в Манхатън и се
измъкваха от мазета с махмурлук и
безсърдечно Токе и ужаси за стоманени сънища на
Трето авеню и препъване към бюрото по
заетостта,

които ходеха по цяла нощ с обувки пълни с кръв на

заснежените докове чакайки вратите на
Ийст ривър да се отворят към стая пълна с дим
и опиум,

които играеха велики самоубийствени драми на небостъргачните

брегове на Хъдсън пад военния
син поток лунна светлина и главите им ще
бъдат короновани с лаврови венци до забрава,

които ядяха агнешкото задушено на въображението или смилаха

рачешко на калното дъно на реките на
Бауъри,

които ридаеха за романса на улиците с пазарски

колички пълни с лук и лоша музика,

които седяха в кутии дишайки в тъмнината под

моста и са надигаха за да правят арфи в
убежищата си,

които кашляха на шестия етаж на Харлем короновани

с огън под туберколозното небе заобиколени
от оранжевите трошки на теологията,

които драскаха цяла нощ куфееха и се носеха над извисени

заклинания които н жълтата утрин бяха
куплети безсмислици,

които готвеха развалени животни дроб сърце крака опашка борш

и тортиля мечтаейки за чистото зеленчуково
кралство,

които се спускаха под камиони с месо търсейки

едно яйце,

които хвърляха часовниците си от покрива за да изхвърля билета

си за Вечността отвъд Времето а будилници
падаха на главите им всеки ден от следващото десетилетие,

които си режеха китките три пъти последователно неуспешно,

отказваха се и накрая бяха принудени да отворят магазин
за вехтории където мислеха че остаряват и
плачеха,

които бяха изгорени живи в невинните си фланелени костюми

на Медисън авеню сред потоци оловни стихове
и пияното тракане на железни модни полкове
и нитроглицериновите писъци на рекламните
феи и горчицовите газове на зловещи
интелигентни редактори, или бяха прегазени от
пияните таксита на Абсолютната реалност,

които скачаха от моста Бруклин това наистина стана

и се тръгваха непознати и забравени
в призрачната шеметност на китайски супени
улици и пожарни коли, без една безплатна бира дори,

които пееха през прозорците в отчаяние, падаха през

прозорците на метрото, скачаха в мръсния
Пасаик, хвърляха си на негри, плачеха по улиците,
танцуваха боси върху счупени винени чаши трошаха
фонографски записи носталгичен европейски
немски джаз от трийсетте довършваха уискито
и повръщаха пъшкаха в гадната тоалетна стонове
в ушите им и порива на колосални парни
свирки,

които профучаваха по магистралите на предишни пътувания

към забързаната Голгота затворнически самотен пост
или бирмингамско джазово въплъщение на другия

които караха междуградско седемдесет и два часа за да открият

дали аз съм имал видение или ти си имал видение или той
е имал видение как да открием Вечността,

които пътуваха до Денвър, умираха в Денвър,

връщаха се в Денвър и чакаха напразно, които
гледаха Денвър и мътиха и кукуваха в
Денвър и накрая си отиваха за да видят
колко е часа и сега Денвър е самотен без героите си,

които коленичеха в безнадеждни катедрали молейки се

за спасението на другия и светлината и гърдите,
докато душата освети косата за секунда,

които претършуваха умовете си в затвора чакайки

невъзможни престъпници със златни глави и
чара на реалността в сърце които пеят сладък
блус до Алкатраз,

които се оттеглят в Мексико за да придобият някакъв навик,

или в Скалистите планини при нежния Буда или
Танджиер при момчетата или Южния Тихи океан
при черния локомотив или Харвард при Нарцис при Уудлоун
при венец от маргарити или гроб,

които изискваха процес на здравия разум срещу радиото за

хипнотизаторство и биваха оставяни с лудостта си
и ръцете си и свръхнадарени заседатели,

които хвърляха картофена салата на лекции по дадизъм в университета

и следователно се представяха на гранитните
стъпала на лудницата с бръснати глави и
палячовска самоубийствена реч, изисквайки
незабавна лоботомия

и които получаваха вместо конкретната празнота на инсулина

метразол електричество хидротерапия психо-
терапия професионална терапия пингпонг и
амнезия,

които в знак на протест без чувство за хумор преобърнаха само една

символична маса за пингпонг, почивайки за малко в ступор,
връщайки се години по-късно напълно плешиви освен една перука от
кръв, и сълзи и пръсти, до видимата съдба на лудия
от отделението в лудите градове на изток,
зловонните зали на Пилгрим стейт Рокланд и Грейстоун,
препиращи се с ехото на душата, куфеейки в
среднощните самотно-пейкови подземни
владения на любовта, сън за живота кошмар,
тела превърнати в камък тежки като
луната,
с майки най-накрая ******* и последната страхотна книга
изхвърлена през прозореца на бордея, и последната
врата затворена в четири сутринта и последния телефон
захвърлен към стената в отговор и последната
обзаведена стая опразнена до последния
умствен мебел, жълта хартиена роза извита на
телена закачалка в гардероба, и дори и това е
въображаемо, нищо освен малко обнадеждена
халюцинация,

ах, Карл, докато ти не си в безопасност и аз не съм в резопасност, а

сега наистина си в абсолютния животински бъркоч
на времето

и които следователно тичаха през заледените улици обсебени

от внезапно прозрение за алхимията в употребата
на елипсата каталога метъра и вибри-
ращата равнина,

които сънуваха и правеха същински скокове във Времето и Пространството

чрез образи положени един до друг, и заловиха
архангела на душата между две визуални картини
и събраха елементните глаголи и нагласиха съществителното
и тирето на съзнанието заедно скачайки
с усещането за Pater Omnipotens Aeterna
Deus
за да пресъздадат синтаксиса и стъпката на лошата човешка
проза и да застанат пред вас безмълвни и интелигентни
и треперещи от срам, отхвърлени и все пак
признавайки от все сърце за да се подчинят на ритъма
на мисълта в голата му безкрайна глава,
лудият лентяй и ангела тактуват във Времето, непознати,
и все пак полагащи тук това, които може да е останало за казване
във времето след смъртта,
и се въздигнаха преродени в призрачните дрехи на джаза в

златорогата сянка на бенда и смениха
страданието от голия ум на Америка за любовта в
ели-ели-ламма-ламма-сабахтани саксофонен вик

който трепти през градовете до последното радио

с истинското сърце на поемата на живота изтръгнато
от собствените им тела които са ядливи хиляда
години.

Навършиха се 95 години от рождението на поета...

Алън Гинсбърг (Снимка: Getty Images)

Алън Гинсбърг е роден на 3 юни 1926 г. в Ню Джърси. Син на Луис Гинсбърг, умерен социалист, учител и поет, той учи в Колумбийския университет, откъдето е изключван заради своите убеждения и действия. Завършва го през 1948 г.

Изучава мистиците, пътува много, обича Сезан, лежи в затвора и в психиатрична клиника. Поддържа връзки с Нийл Касиди, Уилям Канастра, Херберт Ханке, Боб Дилън и др.

Детството на чувствителното момче е белязано от влиянието на майка му, Наоми, руска емигрантка, радикална комунистка, нудистка, страдаща от параноя. Тя е обсебена от мисълта, че семейството й, както и целият свят, са против нея.

В тази "благотворна" обстановка младият Алън се опитва да разбере света и себе си, както и своето увлечение към момчетата на неговата възраст.

Най-голямо въздействие върху младия Гинсбърг оказва поезията на Уолт Уитмън. В Колумбийския университет се запознава с младите философи с нестандартно поведение Люсин Кар, Джек Керуак, Уилям Бъроуз и Нил Кесъди, които са увлечени по наркотици, секс и литература, и имат доста съмнително обкръжение.

Гинсбърг е най-младият и невинен член в този кръг от приятели. Помага им да развиват литературните си способности, а те в отговор го подиграват за неговата наивна и книжна представа за света.

В крайна сметка Алън изоставя учението и влиза в компанията на наркомани и крадци от "Таймс скуеър", приятели на Уилям Бъроуз, пристрастява се към наркотиците - в началото бензедрин и марихуана, посещава гей барове в Гринуич Вилидж, убеждавайки себе си и приятелите си, че е на прага на някакво велико поетическо озарение, което с Керуак нарекли "ново видение".

Поетът често пътува до приятеля си Кесъди в Денвър и Сан Франциско, което впоследствие вдъхновява Керуак да напише романа "По пътя" и той става прототип на един от героите.

Алън Гинсбърг (Снимка: Getty Images)

Състоянието на майка му по това време се влошава. Тя постъпва в болница и й правят уж успешна лоботомия, за да я излекуват от параноята, но не след дълго си отива от този свят.

Гинсбърг води ексцентричен живот. През лятото на 1948 г. му се привижда, че го посетил самият Уилям Блейк. Тогава той заявява на шега, че е намерил Бога.

А кой е Уилям Блейк? Той е смятан за луд от съвременниците си заради възгледите си и получава силна подкрепа по-късно от критиците за своята експресивност и креативност, както и за философските и мистични влияния в творчеството си. Неговите картини и поезия са били характеризирани като част от движението предромантизъм през 18 век.

1965 г. Гинсбърг в Роял Албърт Хол (Снимка: Getty Images)

1965 г. Гинсбърг в Роял Албърт Хол (Снимка: Getty Images)

Ситуацията рязко се променя, когато заради престъпните деяния на приятелите на Гинсбърг, го арестуват и осъждат на затвор. Той се разделя с Бъроуз, изкарва курс по психоанализа и даже започва да се среща с жена, Хелън Паркър. Афишира се като хетеросексуален и намира работа в рекламния бизнес в Емпайър Стейт билдинг, но напуска, тъй като започва активно да се пише поезия.

Алън Гинсбърг (Снимка: Getty Images)

На 29 години е натрупал вече много стихотворения, но почти нищо не публикува. Усърдно предлага на издатели творбите на Керуак и Бъроуз, но съвсем нехае за своите. Въпреки това Гинсбърг става първият, получил слава в Америка като представител на литературата на битниците, когато през октомври 1955 с огромен успех прочита своята поема "Вой", станала наред с романа на Керуак, публикуван две години по-късно, най-яркият израз на духа на поколението на битниците.

Гинсбърг е силно повлиян от Джак Керуак, Уилям Бъроуз, Уилям Блейк, Уолт Уитман, Уилям Карлос Уилямс, Джон Кийтс, Артюр Рембо, Антонен Арто, Джеймс Джойс, Франц Кафка, Херман Мелвил, Шекспир, Достоевски, Фриц Ланг и др.

Алън Гинсбърг (Снимка: Getty Images)

Той пък по-късно влияе на имена като Боб Дилън, Джон Ленън, Пол Маккартни, Рейдж Агейнст дъ Мъшин, Джим Морисън, Пати Смит и др.

В психиатричната болница, където се лекува, среща сродна по душа личност - Карл Соломон, американски писател. Една от най-известните творби на Соломон е Доклад от убежището: Замисли на шоков пациент. Става дума за електроконвулсивна терапия, използвана за лечение на пациенти, извлечени директно от личен опит. Гинсбърг посвещава поемата си "Вой" на Соломон.

Гинсбърг се запознава се с Карлос Уилямс, американски писател и поет, представител на модернизма и имажизма, на когото дава свои стихове. В началото ужасен, по-късно Уилямс проявява интерес и го съветва да пише интуитивно, да слуша ритъма на собствения си глас и да използва разговорната реч. Гинсбърг създава нова форма на стиха - свободния стих на дишането.

Пътува много, запознава се с будизма, участва в движението на хипитата, заедно с Тимоти Лири пропагандира ЛСД, живее в Куба и Прага, активно участва в протестни акции против войната във Виетнам, оказва огромно влияние върху рок музикантите.

С Андрей Вознесенски (Източник: allenginsberg.org)

В началото на 80-те години поетът даже излиза на сцената с пънк групата "Клеш".

До последните си дни активно участва в поетични вечери, публикува свои произведения, занимава се с благотворителност и преподавателска дейност.

Той е будист, почетен член на NAMBLA -Североамериканската Асоциация за Любовта Мъж-Момче", защитник е на правата на сексуалните малцинства.

Алън Гинсбърг (Снимка: Getty Images)

Понякога изпълнява произведенията си със собствен съпровод на странни музикални инструменти или заедно с други икони като Боб Дилън и Пол Маккартни. За "неморалното" съдържание на книгите си, американецът е даден на съд, но процесът само усилва славата му и го превръща в символ на хипи културата и политическа фигура.

До последните си дни активно участва в поетични вечери, публикува свои произведения, занимава се с благотворителност и преподавателска дейност.

Духовното му пътешествие до будизма и кришнаизма

Керуак започва да изучава будизма през 1950 г. и споделя с Гинсбърг наученото от будистката Библия на Дуайт Годард.

Духовното пътешествие на Гинсбърг започва рано със спонтанните му видения и продължава с ранно пътуване до Индия с Гари Снайдер. Преди това Снайдер е прекарал време в Киото, за да учи в Първия дзен институт в манастира Дайтоку-дзи.

Алън Гинсбърг с приятели (Снимка: Getty Images)

В един момент Снайдер скандира Пражнапарамита, която по думите на Гинсбърг "ми взриви ума." Интересът му се разпалва, той пътува, за да се срещне с Далай Лама, както и с Кармапа в манастира Румтек. Среща се с Дуджом Ринпоче в Калимпонг, който го учи: "Ако видите нещо ужасно, не се придържайте към него, а ако видите нещо красиво, не се придържайте към него."

Гинсбърг също така се занимава с кришнаизъм. Той включва мантрата "Харе Кришна" в своята религиозна практика в средата на 60-те години. След като научава, че А. С. Бхактиведанта Свами Прабхупада, основателят на движението Харе Кришна на Западния свят, е наел магазин в Ню Йорк, той се сприятелява с него, посещава го често и предлага издатели за книгите му. Между тях започва плодотворна връзка.

Колаж: Петя Александрова/Dir.bg/Снимки: Getty Images

Тя е документирана от Сатсварупа даса Госвами в неговия биографичен разказ Шрила Прабхупада Лиламрта. Гинсбърг дарява пари, за да помогне на Свами да създаде първия храм, и обикаля заедно с него, за да популяризира каузата си.

Той открито обявява хомосексуалността си през 1942 година. Изразява своята същност открито в поезията си.

Спътникът му и "съпруг до края на дните" Питър Орловски (Източник: allenginsberg.org)

Петър Орловски е негов спътник за цял живот, съпруг за цял живот. Той прокламира откровено отношение към хомосексуалността, настоява открито и честно да се говори за нещо, за което преди само е намеквано, или за което се говори само с метафори.

Пишейки за сексуалността, често използва език, считан меко казано за неприличен.

С Питър Орловски (Източник: allenginsberg.org)

Готовността на Гинсбърг да говори по теми табу го прави противоречива фигура през консервативните 50-те години и значителна фигура през 60-те години. В средата на 50-те години нито една уважавана издателска компания дори не би помислила да публикува неговата поема "Вой" (Howl).

По това време подобни "разговори за секс", използвани във "Вой", се смятат за вулгарни и дори за форма на порнография и той можел да попадне под ударите на закона.

Гинсбърг прави последното си публично четене в Booksmith, книжарница в квартал на Сан Франциско, няколко месеца преди смъртта си. През 1993 г. Гинсбърг посещава Университета на Мейн в Ороно, за да отдаде почит на 90-годишния велик Карл Ракози.

Алън Гинсбърг с приятели (Снимка: Getty Images)

Гинсбърг страда от хроничен хепатит и усложнения, свързани с диабета му. През март 1997 г. той разбира, че е болен от рак на черния дроб. Написва последните си 12 стихотворения, преди да да изпадне в кома на 3 април. Умира на 5 април 1997 г. на 71 години. Погребението му е в центъра "Шамбала" в Ню Йорк, където Гинсбърг често е медитирал.

Актьорът Даниел Радклиф, който играе ролята на Гинсбърг във филма „Убий любимите си“, Джон Крокидас (Снимка: Getty Images)

Мисли на поета:

"Следвай вътрешния си лунен лъч. Не крий лудостта."

"Поезията е едно от местата, в което хората могат да споделят естествените си човешки помисли. Отдушник за споделяне на тайни."

"Който контролира медиите, имиджите, контролира културата."

"Поетите са прокълнати, но виждат с очите на ангелите."

"Единственото нещо, което може да спаси света, е овладяване на съзнанието на думите. Точно това прави поезията."

"Мисля, че когато се срещнах с Керуак и Бъроуз, бях на 17, осъзнах, че говоря с празна глава. Не разсъждавах със собствените си мисли."

"Видях най-добрите умове на своето поколение унищожени от лудостта, голи и гладуващи."

"Америка, дадох ти всичко, а сега съм нищо."

"Фактът, за който трябва да се хванем като за спасителен пояс, е че е възможно да си добър и почтен човек, а в същото време "напълно жив." 

"Нашите глави са обли, затова мисълта може да сменя посоката си."

"Аз искам хората да се покланят, когато ме видят, да казват, че съм благословен с дара на поезията и че съм свидетел на присъствието на Всевишния."