ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО СЛОВО
Маларме - мистичният символ на символизма
Върху поезията му стъпват поколения символисти и експресионисти
Автор : / 2559 Прочита 2 Коментара
Едуар Мане, Портрет на Стефан Маларме, 1876 г.
На 18 март 1842 г. в Париж е роден един от водещите представители на световния символизъм - поетът Стефан Маларме (рождено име Étienne Mallarmé). Той умира много млад - едва на 56, но оставя в световната литература истински шедьоври на поезията в жанровете стихотворение и поема.
Най-известните му произведения у нас са "Иродиада" (1867) и "Следобедът на един фавън" (1876). През 1915 г. Гео Милев превежда незавършената "Иродиада" на Маларме, а повечето от съвремените преводи на стихове на легендарния поет са на поета Кирил Кадийски.
Самият Маларме, според литературните критици, е част от онази плеада символисти и парнасисти, които оставят "златни следи" в историята на литературата, като Теофил Готие, Теодор де Банвил, Шарл Бодлер, Едгар Алан По. Маларме е автор на творба, посветена на последния споменат - поемата "Гробът на Едгар По". През 1875-а година той превежда "Гарванът" на Едгар Алан По с илюстрации на Мане. Несъмнено Маларме е бил повлиян от По и други символисти, но в същото време успява да се превърне в разпознаваемо автентичен автор и е признат за един от водещите представители на символизма.
Неслучайно към него проявяват интерес други две знаменитости на неговото време - Едуар Мане и фотографа-създател на аерофотографията Надар. Цяло едно младо поколение френски поети издига в култ Стефан Маларме. Събирали са се в неговия дом и са слушали гласа му, "излизащ като дихание на Буда", иззад дима от неизменната му лула. Повлияни от поезията му са и първите експресионисти.
По онова време символизмът е считан за постигнатия художествен идеал. Делото на Маларме,обаче, иска повече от това - то се стреми към върха, към Парнас - към образа на абсолютната поезия и абсолютното изкуство.
Портрет на Маларме от Надар, 1890 г. / Снимка: Getty Images/Guliver Photos
Поезията на Стефан Маларме е слово, съчетаващо звук и видение. Символите са изведени в незримите простори на Безкрайността. Там поетът открива свобода за своите мечти и блянове, за мистиката и декаданса, от които страда човечеството - там е сблъсъкът между земното и вечното. Неговите видения са ту "красота сред прозрачност", ту "безстрастно и безплодно злато".
Идеята за девственото начало и краят, въплътен в смъртта, са образи, издигнати на елитарна висота. Единственият абсолют в света на Маларме са Създателят и изкуството.
Много критици отбелязват, че словото в поезията му се стреми да бъде "самовластно". Може би това усещане идва от изискаността на стиха и езика, от стилизирания художествен ефект на неговото слово. Някои любители на поезия пък чистосърдечно признават, че "не го разбират" и че Маларме е "тъмен поет".
За Маларме, обаче, намерението на художника - независимо дали той е поет, живописец, или музикант, като описване на факти, е "презряно занятие". Маларме издига в култ образа и се стреми да го постигне с най-изтънчената имажинерност на думите. Целта му е да внушава и провокира чувства чрез него.
Словото в поезията на Стефан Маларме е съчетание от понятия и музикалност на звука. В неговата поезияе трудно да се открие логическа връзка между понятията, защото тя е свят, изграден от асоциации. Често пъти стиховете на Маларме са построени върху контрапункта - наглед антиподни понятия се редуват като видения - всъщност, точно по начина, по който се сменят представите в нашето подсъзнание - напълно неконтролируемо от разума.
Маларме е автор на поеми, но и на естетически статии, в които описва тези свои цели - да "освободи словото от оковите на веществения реализъм". Всъщност, по мнението на литературните критици, именно символизмът е тази литературна школа, която обявява война на реализма - де факто, на материализма на 19-и век. По-късно експресионистите черпят от тази сила на Маларме, да отстоява своя художествен идеал, за да изразяват без ограничения на разума своите чувства.
Стефан Маларме е признат за един от най-безкомпромисните борци на словото, в битката за постигане на художествен идеал, неподчинен на догмите и ограниченията от материалния свят. И ако се замислим, всъщност именно в това - в иреалната художествена действителност, която поражда неговото слово, се състои магията на поезията му.
Стефан Маларме / Снимка: Getty Images/Guliver Photos
Видение (прев. Кирил Кадийски)
Луната тъжна е. И ангели в сълзи
в покоя от цветя, сред който дим пълзи,
бленуват с мъртъв лък в ръка и вопли бели
летят, лазура на цветчетата облели.
Часът благословен на първата ни страст.
Но моят Унес — тъй щастлив, че страдам аз! —
опива се с дъха замайващ на тъгата,
без угризения останал след благата
на Блян, отдавна от сърцето ми обран...
Навел очи, без цел се скитах и — о, Блян! —
внезапно зърнах те на улицата, в здрача,
със слънце в къдрите, помислил, че изскача,
щастлива, феята на детските ми дни
и пак през моя сън, обляна в светлини,
върви, оставила — в ръце с букети бели —
снегът от дъхави звездички да се стели.
Морски вятър (прев. Кирил Кадийски)
Плътта тъжи, уви! Изчел съм всички книги.
Навън! На път! Навън! Какво ли пиянє ги
ятата между пяна незнайна и простор!
Ни старата градина, стаена в моя взор,
би спряла моето сърце, калено в щорма,
о, нощ, ни лампата самотна, с тъжна форма
над листа чист, примамващ с изконна белота,
нито жената млада с кърмаче на гръдта.
Аз тръгвам! Корабът трепти, за път се готви —
сред приказни земи ще хвърли свойте котви.
Жестоките надежди надвила е Скръбта
и за върховно сбогом ни маха с кърпа тя!
Навярно мачтите, които бури канят,
ще клюмнат и ще ги изтръгне ураганът,
без мачти, сам, без мачти, без пищни брегове...
Но чуй, сърце, как песен моряшка ни зове!
Въздишка (прев. Кирил Кадийски)
С душа към твойто чело, о,сестро — есента
пъстрее там с лунички и чезне в унес тя, —
към скитащия свод на твоя поглед нежен
политам — сякаш в парк от тиха скръб премрежен
въздиша към Лазура бял предан водоскок.
... Лазурът на Октомври тъй блед и тъй висок
с едно униние безкрайно и агония
на шума в мъртвата вода, където гони я
тих вятър и начупва студения кристал
и жълто слънце тегли лъча си изтънял.
Погребална наздравица(прев. Кирил Кадийски)
О, ти фатален знак за ориста щастлива!
Оставил лудостта над гроба да прелива,
не вярвай, че с магична надежда — най-подир! —
пред теб поднасям златно чудовище в потир.
Видение, недей стремежа ми възпира:
нали самият аз положих те в порфира.
Обрядът иска с пръсти да угасим свещта
пред гробницата с тежка чугунена врата:
от нас поканено на празника, къде е
отсъствието на поета — да запее,
затворено дълбоко сред този скъп палат;
о, то е само слава пламтяща — занаят
до онзи час всеобщ на пепел, който влива
в стъклата пламъка на вечер горделива,
разбрала, че е смъртно и слънцето над нас!
Величествена, цяла, самотна в свойта страст
трепти фалшивата ни гордост, в дим се вие.
О, тая дива гмеж! Тя казва: Всички ние
сме призраците смътни на бъдещите дни.
Но с толкова жалейки по голите стени
презрях аз ужаса сияещ на сълзата,
сам глух за своя стих безшумен, свят в тълпата
от слепи минувачи, и горди, и без свян,
превърнал се — стопанин на своя сив саван —
в героя девствен на посмъртната надежда.
Мъглата в бездната безкрайна пак се свежда
и с думи премълчани, не — вятър раздразнен —
Небитието среща Човека победен:
"О, спомен-хоризонт, не си ли ти Земята?"
Сънят е вой; и чуй — просторът глух подмята
като играчка тоя помръкнал вик: "Не знам!"
А Господарят с поглед суров, изправен, сам
на рая чудото възбудено смирява —
с последни трепети в гласа си то дарява
на Розата и Крина потайни имена.
Какво от този жребий го чака бъднина?
О, вие, вярата си мрачна забравете.
Без сянка е духът, блестящ сред вековете.
За вашите копнежи и аз да бях видял
кой тук припадна вчера в дълга ви — Идеал,
плод от градината на нашето светило,
за да възкръсне за злощастие унило
тържествена възбуда във въздуха подир
дъжда от думи — пурпур пиян и чист потир,
и дъжд, и бисери; щом взорът се разнежи,
остава там — върху цветята, все тъй свежи,
огражда часовете и дневните лъчи.
О, нашите горички — обител са, личи:
там чистият поет, смирен, със щедрост странна
на свойто бреме враг, тъй гони го от бляна,
не утрото на отдих надменен пак да е
смъртта антична, дето — като за Готие —
устата свила и очите святи скрила,
пред нас изпречва — на алеята унила
украса — тежък камък, погребал ред злини
и тишина оскъдна, и плътни мрачини.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}