Когато човек тръгва да пише за вселена като Дейвид Боуи трябва да тръгне именно от възторга си към него.

Открих Дейвид Боуи случайно, някъде около 2000 година - наред с всички музикални клипове на 90те, MTV въртяха и него. Парчето беше Let"s Dance. Видях, че е с различни очи, видях, че изобщо е различен от всичко останало, което бях виждала в музиката до сега. Това определено ме провокира да разуча личността му.

Тогава си пишех с момиче от Германия, която помолих да ми изпрати списания и плакати. Постепенно разбирах, че колкото повече чета за него, той става все по-сложен и по-интересен.

Концерт на Уембли - Station To Station Tour, 27 май 1976 г. (Снимка: Getty Images)

Предстоеше да се запозная с различните му артистични псевдоними. И той буквално ме взриви.

Оказва се, че Дейвид Боуи е необятна вселена, която винаги ще преоткривам.

Той е динамичен, прогресивен, променящ се в различни контексти на епохата. Дейвид Боуи е един, в същото време има различни персонажи, които вдъхновяват от различни посоки и ни карат да влизаме във философски идеи.

Факт е, че посланията му движат няколко поколения почитатели на творчеството му. Най-важните послания, които той отправя са свързани със свободното изразяване на личността: това, че можеш да бъдеш всякакъв, какъвто поискаш и това е напълно нормално. 

20 октомври 1973 г. - Дейвид Боуи е в неговия Angel of Death костюм в The Marquee Club в Лондон (Снимка: Getty Images)

Боуи е човекът, който се противопоставя на полови, религиозни, расови и политически стереотипи.

Как се случва явлението Дейвид Боуи?

Артистичните проявления в училище и сложните танцови движения озадачават учителите в ранните години на Дейвид Боуи. На ранна детска възраст Боуи открива плочите на баща си с музиката на Елвис Пресли, Литъл Ричард, Фетс Домино, а по-късно започва да се интересува и от джаз.

Една от най-митичните двойки в света - един от първите чернокожи супермодели - Иман и съпругът ѝ Дейвид Боуи (Снимка: Getty Images)

Следва изкуство, музика, дизайн, започва да се интересува от модерен джаз, което кара майка му да му подари пластмасов саксофон.

В училище преживява и случка, която го бележи завинаги и оставя отпечатък върху визията и митовете около неговото око с различен цвят. През 1962-ра година неговият приятел Джордж Ъндърууд, също известен музикант, му удря мощно круше право в окото. Двамата се бият за за момиче. С много последвали операции и риск да загуби зрението на едното си око, Боуи започва да носи леща.

Мариан Фейтфул и Дейвид Боуи в The Marquee Club, Лондон. (Снимка: Getty Images)

По-късно различният цвят очи ще бъдат част от артистичната му визия, нещо, което ще го отличава и само по себе си ще изразява послание, което Боуи следва в своята кариера - че да бъдеш различен не е лошо, а напротив.

Боуи формира своята първа банда на 15 години (през 1968), като между членовете е и Ъндърууд, променил цвета на лицето му завинаги. Въпреки това те си остават приятели и дори работят заедно по съвсем първите албуми на Дейвид Боуи.

The Conrads - това е първата група на Боуи, но той бързо се разочарова и отива в друга банда The King Bees, следва сложен период на търсене на мениджъри и опити за намиране на промотиране. Когато това се случва, Дейвид Боуи вече е направил песента Liza Jane, без особено голям успех от гледна точка на комерсиалност. Недоволен и от тази група, за по-малко от месец откак е станал част от нея, Боуи преминава в друга The Manish Boys, като по-късно уточнява:

"Като се появих там исках да бъда техният Мик Джагър"

На лондонската гара King's Cross Боуи потегля за Абърдийн, Шотландия, където ще представи концерт от турнето си Ziggy Stardust, 15 май, 1973 г. (Снимка: Getty Images)

Следват още нови групи, от които Боуи си тръгва, най-често блусарски банди, нерядко повлияни и от The Who. Дейвид Джоунс обаче все още се чувства незадоволен и решава, че трябва да тръгне от собственото си име, решава да вземе фамилията на Джеймс Боуи - революционер от Тексаската революция и американски търговец от XIXв.

Соловият сингъл на Дейвид Боуи от април 1968 "The Laughing Gnom" не успява да му донесе успех, направеният шест седмици по-късно дебютен албум, амалгама от поп и психедилични звуци "David Bowie" също няма особен успех. До момента, в който среща танцьорката Линдзи Кемп. Чрез нея започва да се занимава с комедия дел арте, с миметични техники, с авангардно драматично изкуство.

През 1969-та излиза вторият му студиен албум Space Oddity, едноименната песен от който е една философска ода за космонавт на име Мейджър Том, вдъхновена именно от нашумелия и излязъл година по-рано филм на Стенли Кубрик "2001: Космическа одисея".

3 юли 1973 г. - Дейвид Боуи на концерт в Лондон, обявявайки, че се оттегля от досегашното си алтер-его Ziggy Stardust (Снимка: Getty Images)

Албум с философски, донякъде хипи текстове за мир, любов, с мелодичен акустичен фолк рок, комбиниран отвреме на време с хард рок елементи. Във времето, когато излиза, албумът няма особен комерсиален успех. Боуи прекарва дълго време по звукозаписни студиа, търси това, което ще го направи разпознаваем за публиката.

Среща се с някои важни и за по-нататъшната му кариера персони: Марк Болан, Тони Висконти, Джон Кембридж - с тях започват да правят общ музикален проект, банда, наречена The Hype. След серия участия на лондонска сцена, накрая все пак се стига до конфигурация, в която Боуи се изявява като соло артист в този проект.

През 1970 г. се появява и The Man Who Sold the World с елементите, започнати още от Space Oddity - фолк рок, комбиниран с хард рок звучене, акустични китари. След появата на този албум продуцентската му къща организира пътуване в САЩ, където гостува в няколко радиостанции и дава интервюта.

Дейвид Боуи вече е Дейвид Боуи и има специфичния си андрогинен вид. Облича се в рокли, има тежък грим, хората са скандализирани, тогавашните медии го описват като малко насмешливо същество, търсещо смисъла.

Боуи споделя, че хората по улиците му се подигравали и надсмивали. Но скоро именно глем рок визията ще го изтреля директно в орбитата на необятния космос.

По времетпо на този тур в САЩ, Боуи среща две важни за него личности: Иги Поп и Лу Рийд. Започва да следва идеята да стане Зиги, тъй като Зиги е срещнал "Иги".

Завръщайки се на Острова заявява:

"Искам да съм артист, който сякаш току-що се е приземил от Марс".

Следва Hunky Dory от 1971-ва отново с Тони Висконти като продуцент и басист на Боуи. В този албум Боуи вече намира по-сериозни теми, макар все още да няма силен комерсиален успех.

Тук някъде започва и шоуто му Ziggy Stardust, персонажът, който Боуи си избира за сцената в онзи момент. Това е голямата стъпка, която започва да събужда заспалите сетива на критици и публика. Сега вече Дейвид Боуи е глем рок звезда.

През 1973-та излиза и документалния филм Ziggy Stardust and the Spiders from Mars като последните са групата, с която Боуи се изявява в шоуто си. Тук започват да стават популярни и парчетата от албумите, които досега не са имали голям комерсиален успех.

Например "Life on Mars" от Hunky Dory , както и много нови хитове, които на Острова стигат до номер 1.

След това започва т.нар. звезден път, който ще бъде осеян и с доста кризи и зависимости - Боуи се премества да живее в Ню Йорк, след това следва и берлинската ера.

С акустична китара и в костюма на Ziggy Stardust някъде около 1973 г. (Снимка: Getty Images)

Какво прави Дейвид Боуи в културата чрез музиката и поведението си?

Малко са музикантите като Дейвид Боуи, които са майстори в разказването на истории, в провокирането на послания, които да следваш и да се превърнат в мото на едно изгубено поколение през 70те, в мотив за живеене. Дейвид Боуи е визуален, винаги е характерен, може да е Ziggy Stardust, The Thin White Duke, The Laughing Gnom, Aladdin Sane. Може да е Човекът, поднал от Марс.

Хората винаги са объркани като го видят - същество, което не прилича нито на мъж, нито на жена, има андрогинен вид. Защо? Какво казва? По-късно, когато от поп звезда Боуи се превръща в мега звезда, посланията му започват да стават по-ясни, защото започва да се пише, да се говори и той самият да придобива повече сила и увереност. Боуи играе със сексуалността и отправя послание, че не е важно да използваме клишета, а да ги изтърбушваме, защото от тях няма смисъл. Няма значение дали си мъж или жена или нещо средно между двете, важно е какво правиш.

9 ю;ли 1973 г. - Дейвид Боуи на Лондонската Victoria Station, заминавайки за Франция (Снимка: Getty Images)

Дейвид Боуи донякъде е предводител на своето време, изпреварва, за да каже важни неща, които макар и неразбирани тогава, дават смисъл на културата по-късно.

Това го прави "анализатор чрез изкуството си на епохата". Всъщност той предвижда случващото се в света през музиката си и поведението си. През 1971 и 1972 г. той ни предупреждава, че светът се разпада, но че в този разпад има и нови възможности за постигане на нова свобода, защото тази, която сме си представяли, не се е случила.

3 юли 1973 г. - Боуи представя Ziggy Stardust в Лондон (Снимка: Getty Images)

От Diamond Dogs насетне Дейвид Боуи отново ще ни подскаже, че в разпада на света и изгубените поколения има обаче не само повече свобода да конструираме себе си, но и повече опасности. Опасността да потънем в една варварска киша.

Около десетилетия по-късно темите, които вълнуват Боуи през 70-те години ще бъдат подхванати от професионалните философи. От Ziggy Stardust до японско вдъхновените мотиви на Aladdin Sane. От монохроматичния класицизъм на The Thin White Duke до дистопичния метрополис на Diamond Dogs.

Героите и конструкциите на въображението на Дейвид Боуи са изнесени извън традиционните граници на рок, глем рока и поп музиката. Това не е просто музика, а игра. Това много грим, костюми, но и добър театър. Това е бунт към нова свобода. Бунт, в който можеш и да оцелееш, но можеш и да затънеш по пътя към въпросната свобода.

Боуи е и бунт в модата. Ако в края на 60-те е бил подиграван, от средата на 70-те години нататък всеки мечтае да е Боуи. Можем да видим Боуи манията от 70-те в Западен Берлин и филма "Ние, децата от станция "Зоологическа градина: Кристиане Ф".

В различните си периоди Боуи има различни идентичности, интересува се от различни неща. В Берлин това е включително и политиката, разделеният град, различните поколения отсам и оттатък стената. Тук е склонен на психиделични експерименти, повлиян от артистичните арт движения в Западен Берлин по това време, по-късно, през 80-те и началото на 90-те започва и електронните си експерименти, преминава и през работа с Куийн и Фреди Меркюри, участва с главна роля в телевизионната адаптация на BBC на пиесата на Бертолт Брехт "Баал" през 1982-ра.

За филма пък "Кристиане Ф. Децата от станция Зоологическа градина" Боуи дава като саундтрак "Heroes", филм за разпадащия се град, Западен Берлин, градът на свободата, потънал в хероин и липса на идентичности, свобода, която коства много загубени души в центъра на капитализма и "отворения свят" деца-проститутки обикалят метростанция "Зоологическа градина". Разпадащите се млади тела във влаковете на метрото са героите за един ден, за които говори Боуи в култовата песен.

Берлинската ера 1976 - 1979

До голяма степен Боуи се приземява в Берлин, за да се "лекува" от кокаинова зависимост, пристигайки от Ел Ей и Ню Йорк. Берлин обаче по това време е хероиновата столица на Европа и лечението се разминава.

В Западен Берлин се раждат три албума: "Low" (1977), "Heroes" (1977), "Lodger" (1979).

Берлин в края на 70-те е бил град, в който можеш да правиш каквото си поискаш и да се изяваваш в посока, която ти допада. Тогава в Берлин има ъндърграунд индъстриъл, има пънк. Градът ражда артисти като Einstürzende Neubauten и Нина Хаген. Боуи и Иги Поп откриват града като магия на сладостно опиянение от субкултури, наркотици, музикални течения, ъндърграунд сбирки. Затова Боуи се нанася в една квартира при Иги Поп в Шьонеберг. Там се правят истерични партита.

Дейвид Боуи с концерт на Уембли през 1976 г. (Снимка: Getty Images)

Заедно с това, Боуи записва в студиата "Ханза". Работи, експериментира с психиделични звуци, абсолютно експериментални песни, често и без вокали. Такъв е първият албум "Low" - изпълнен с абстрактни звуци имистика. По това време е писал и албума "Idiot" на Иги Поп.

За да подкрепим твърдението за абстрактността на Дейвид Боуи в берлинския период, е добре да споменем и влиянието от краутрока (Krautrock) и звученето на Kraftwerк. Има няколко песни, които той специално посвещава на създателите на тази група.

Боуи и Иги Поп сами споделят, че животът в Берлин се е случвал през нощта. Алкохол, наркотици, концерти, сбирки със странни хора. Често на събиранията са се обсъждали и политически теми и дори проекти: лявата терористична вълна в лицето на RAF е била доста модна сред някои артисти.

В албума си от 2013-та година The Next Day Боуи се върна отново към Берлин. Спомените му за Ка Де Ве и Нюрнбергер Щрасе, както и култовият Потсдамер Плац. Три години преди смъртта си Боуи е искал отново да посети Берлин с един музикален албум.

Serious Moonlight Tour през 1983 г. (Снимка: Getty Images)

Така до финалния му албум, който излезе на 8 януари 2013 година, на рождения му ден и два дни преди да излети обратно за Марс, откъдето е дошъл.

Blackstar е предварително замислен като прощален подарък за всички хора по света, когато вече Боуи е знаел, че е неизлечимо болен. Парчето Lazarus брилянтното сбогуване на един гений, неговата лебедова песен.

"Look up here, I'm in heaven,
I've got scars that can't be seen
I've got drama, can't be stolen,
Everybody knows me now"

Ако гледате клипа към песента, ще видите, че в него Боуи изиграва собствената си смърт, той я обговаря и посреща. Този финален акт допълва, но и отваря още повече хоризонти - Боуи е толкова велик, че прави изкуство от смъртта си. Хваща ни за ръка, води ни с него там, където всички се страхуваме да тръгнем. И отново е пророк, този път прогнозира собствения си път. Към Вечността.

Юлия ВЛАДИМИРОВА | Instagram