18 години без Станислав Стратиев: Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила

Помните ли как сме се смяли на постановката "Римска баня" в Сатиричния театър? И на "Сако от велур", и на "Балкански синдром", и колко любими остават и до днес филмите "Оркестър без име", "Равновесие", "Кратко слънце" и други?! Авторът им бе човек с невероятно проникновен ум, уникално перо и неповторимо чувство за хумор и сатира.

На 20 септември 2000 година ни напусна големият наш драматург Станислав Стратиев. Той беше само на 59 и неговият талант можеше и щеше тепърва да ни зарадва с нови култови творби...Смъртта му бе и е огромна загуба за нашия театър, за нашето общество.

Ще ни липсва...

Критиците го сравняваха с древногръцкия Езоп. Защото умееше да казва сложни неща по неповторимо експресивен начин. За жалост, гневните му мисли, толкова години след т.нар. соц и след т.нар. демокрация продължават да бъдат актуални и напълно оправдават неговата характеристика за "балканския синдром".

Станислав Стратиев е роден на 9 септември 1941 г. в София. Завършва Българска филология в Софийския университет и дълги години е редактор във вестниците "Народна младеж" и "Стършел". Първата му книга - "Самотните вятърни мелници", излиза през 1969 г., а след нея се зареждат "Дива патица между дърветата", "Кратко слънце", "Диви пчели"...

Сцена от "Рейс"

Но онова, с което най-вече го помнят хората, е неговата пряка работа със столичния Сатиричен театър. На сцената на Сатирата драматургът записа със златни букви името си и неговото място остава незаето и до днес в сърцата на зрителите от по-старото поколение.

През 1974 г. в една февруарска вечер в Сатиричния театър в София се случва нещо неповторимо като изживяване - премиерата на "Римска баня". Стратиев е по онова време на Христовата възраст - едва на 33, а за една нощ става национална знаменитост.

Успехът на спектакъла е толкова голям, че името на младия драматург започва да се разнася от уста на уста по всички театри из страната. На сцената първо на Сатиричния в столицата, а после и в провинциалните театри, един след друг се зареждат Стратиевите шедьоври: "Сако от велур" (1976), "Рейс" (1980), "Максималистът" (1984), "Животът, макар и кратък" (1986), "Балкански синдром" (1987), "Мамут" (1990), "От другата страна" (1993), "Зимните навици на зайците" (1996) и др.

В тези постановки през 70-те и 80-те години на 20-и век игра съзвездие от комици, каквото едва ли ще имаме повече. Тези неповторими артисти изиграха в пиесите на Стратиев едни от най-добрите си роли. Някои от тях ги няма вече... Сигурно се събраха там Горе, за да се смеят заедно на "глупотевините житейски"?!?

"Римска баня" на сцената на Сатирата с участието на Никола Анастасов

След години от създаването си, част от култовите пиеси на Стратиев бяха така да се каже "осъвременени", макар изобщо да не се нуждаеха от никакви "поправки", защото всичко в тях си оставаше актуално.

Самият Стратиев живееше истинския си живот в театъра и признаваше неведнъж:

"Бил съм щастлив в този театър! Най-напред като зрител, а после и като един от тези, които участват в магията, в нейното създаване или разваляне, това други ще кажат. Но съм бил щастлив. Този театър за мен е като дом.

В него се чувствам спокоен, в него са близките ми хора, в него проходих и пораснах. Струва ми се, че никога не мога да му дам толкова, колкото той ми даде. Но не е и нужно, както човек не прави такива сметки за родния дом, той просто го обича и живее в него и това е достатъчно... Човек не може без дом."

След театъра, втората "любов" на твореца Стратиев, беше киното. И досега "Оркестър без име" на режисьора Людмил Кирков, който бе създаден по сценарий на Стратиев, си остава в Топ 10 на най-харесваните български филми.

Кадър от филма "Оркестър без име"

Онова, което и до днес ни кара да се смеем през сълзи и да се вълнуваме "гневно", както казваше Стратиев, са някои негови мисли, които са като сентенции за народопсихологията на българина.

Да си припомним някои от тях:

"Ако сме дали нещо на света - това е българският модел.

Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството.

Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене.

Тип душевност.

Казано просто - обратното на всичко.

Колумб тръгва за Индия и открива Америка.

Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.

Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.

Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.

У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.

И безработен.

Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.

У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.

Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.

У нас те са на ръководни места.

Там, когато стреляш по някого, той умира.

Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.

Там са велики народите.

Тук - Народното събрание.

Там от великото до смешното има само една крачка.

Тук няма никаква разлика.

При тях са свободни хората, а при нас - цените.

Това е българският модел.

Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.

В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.

И знаеш, че ги няма.

При българския модел ги има, но не са те.

И не знаеш какво е.

Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.

Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.

Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже - най-мъжествените.

Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.

И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.

При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.

Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.

И когато заводите произвеждат художествена самодейност.

Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.

При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.

Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.

Българският модел е неунищожаем.

С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.

Както ще бъде свършено и със самата Канада."

                                                                    /Из "Българският модел"/

Станислав Стратиев страдаше от безкултурието и като всеки умен човек разбираше, че постдемокрацията ни води натам - към обезкултуравяне, и още по-лошо - към опростачване на нацията.

" Държавата се разведе с културата.

Несходство в характерите.

Грандомания, графомания и блудство.

Нанасяне непоправими щети на първата"

                                                          /Из "Развод по български"/

И как да не се смееш и гневиш едновременно на такива неостаряващи мъдри мисли, и така сполучливо изразени с думи, като:

"Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен..."

"Ние сме страна на самураи.

Самураите на Балканите.

Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.

Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.

Като истински самураи и ние не работим нищо.

Предпочитаме през цялото време да се бием.

Българският самурай се бие само в гърдите.

И се размножава чрез делене.

И противопоставяне.

Той дава не обет, а обед за служба.

Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.

Той е винаги от страната на изгряващото слънце.

И никога от страната на залязващото.

Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.

Той никога не употребява меча си — пази го за музея на революционното движение.

Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.

Българският самурай прави харакири на съседа си.

Той обича не "хайку", а хайки.

Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.

Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.

И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.

Българският самурай винаги се смее последен.

И се познава и под съдран чул.

Той е прав, дори когато е легнал.

Любимото му изкуство е бойното.

Когато чуе думата "култура", българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.

И съкращава сумата.

В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.

И Черно море в Бяло.

Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.

Той не гори, но поддържа горенето.

Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа".

                                              /Из есето "Българският самурай"/

Поклон пред истинския самурай на словото, на морала и дързостта да се говори истината - драматурга и човека Станислав Стратиев! Той бе един от последните ни големи класици и народни будители.

Човек, който можеше с една дума да посочи недъга и да го осмее, както и да превърне усмивката на самодоволните в горчива гримаса. Липсва ни неговото безкомпромисно перо!

Еми МАРИЯНСКА