Емигрантът, който остана в сърцата ни завинаги

Още

ТРИ ИСТОРИИ НА...

Джоко Росич: Сукал съм циганско мляко!

"България няма да се свърши, българският народ няма да се свърши, за Бога Господи", казва вечният каубой, който обичаше България като родина.

Джоко си отиде на 21 февруари 2014 година, 8 дни преди рождения си ден, преди да навърши 82 години, петък вечерта, срещу Голяма Задушница...

През 1951 г. емигрира у нас по политически причини. Не харесвал Тито, защото смята, че изкривявал комунизма, но тук се оказало по-лошо.

Но така е, "това не е екскурзия, а емиграция"!

На фестивала "Любовта е лудост" във Варна (Снимки: BulFoto)

С югославския си паспорт можел да пътува по цял свят. Колегите му се чудели:"Ти що правиш тук!? Що не се дигнеш, иди в Америка."

Отговарял им: "Вие луди ли сте? Добре, аз отивам в Америка! И като дойдат Робърт де Ниро, Робърт Редфорд, Джак Никълсън, ще рекат: "Леле, дойде Джоко!" И ще се разбягат! Глупости, отиваш там и ставаш ваксаджия, разхождаш кучета!"

Наследява неповторимия си бас от баща си, сърбина Мирко, на любов го възпитава майка му, българката Цветанка.

Баща му го учи да почита ножа, който не е за бой, а за лукс. Момчето го получава, когато детството свърши. Този култ към хладното оръжие съществува в родния му град Крупан в западната част на Сърбия на границата с Босна, на река Дрина, в бивша Югославия. Баща му загива на фронта с ножа на сина си.

Джоко Росич (Снимка: BulFoto)

По-голям патриот от родените тук, Джоко се обръща към българите: "Тези, които отидоха в чужбина са слаби хора. Силните останаха тук.

Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат "Ще ходя в Германия или Швеция", питам "Що?". Отговарят "Щото там е хубаво". Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече "Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво."

Защото дълбоко вярваше: "Никъде другаде няма Балкански полуостров. Това е най-доброто място и за живеене, и за работа, и за любов."

Още

IN MEMORIAM

Каубоят Джоко Росич не преживя загубата на любимата си жена. И си тръгна.

Казваше на своите приятели, между които литераторът и по-късно депутат Йордан Василев, съпруг на голямата Блага Димитрова, че е дълбоко възмутен от това, което се случва в тогавашното Народно събрание. Какво ли би казал днес?!

"Аз се отвращавам, когато чуя как в парламента ни се използват неприлични думи, когато постоянно се използват такива крайни изрази като "това е лъжа", "това е провал". Такива изказвания не подхождат на един парламент. Парламентарният език трябва да има една друга реторика, трябва да има интелигентност на изказа, а не просто някакъв махленски език."

Със съпругата си Лиляна, приятеля Йордан Василев на пазара "Ситняково"

Но беше неподражаем оптимист, че хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони!, проповядваше Джоко.

"Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъжете без въображение". За него това е Тя. Лиляна. Любимата му съпруга, която не можа да прежали.

Въпреки това, величаеше тъгата.

Джоко и съпругата му Лиляна на червения килим на фестивала "Любовта е лудост" във Варна (Снимка: BulFото)

Джоко и Лиляна на червения килим на фестивала "Любовта е лудост" във Варна (Снимка: BulFото)

На фестивала "Любовта е лудост" във Варна (Снимки: BulFoto)

"Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото.

Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост. Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!"

Със Стефан Цанев (Снимки: BulFoto)

С Никола Анастасов на фестивала "Любовта е лудост" (Снимки: BulFoto)

Детето до края остава да живее в нас: Човек никога не пораства. Само остарява. И цял живот гони своите детски желания, своите детски комплекси, своите детски любови..., разказваше Джоко.

В историческата класика на Людмил Стайков "Хан Аспарух" (1981) (Снимка: Личен архив)

Безумно обичаше конете, близък приятел с Гойко Митич. "Гойко можеше да направи с коня си, каквото си поиска. Единствен него признавам като ездач над мен в Средна и Източна Европа", разкрива актьорът.

Приятелите му доведоха благородните животни пред църквата, когато се прощаваха с него, преди да потегли в последния си земен път.

"Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват "този е никой". Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават."

Заради това негово дълбоко верую, той остана в сърцата на българите завинаги.

Беше мъжкар, който не правеше компромиси!

Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: BulFoto и Личен архив

Вечна му памет!

Валерия КАЛЧЕВА