ТРИ ИСТОРИИ НА...
Джоко Росич: Сукал съм циганско мляко!
"Никога не съм използвал нож за отбрана. За това имам пистолет. И него нося всеки ден. Той е за отбрана, ножът е за лукс", разказваше легендата
Автор : / 7549 Прочита 1 Коментара
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: BulFoto
Джоко Росич (Джордже Мирко Росич) е роден през високосната 1932 година, на 29 февруари, в Крупан, Кралство Югославия. Майка му е българка, а баща му - сърбин. През 1951 г. емигрира в България по политически причини.
Завършва икономика във ВИИ "Карл Маркс" (1956) и школа по радиожурналистика в София (1961), след което работи 17 години като журналист в БНР (1952 - 1968), актьор в СИФ (1972 - 1992). Член на ЮКП (1948 - 1951), Организацията на югославските емигранти в България (1951 - 1954).
Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан "легендарният каубой". Носител е на орден "Кирил и Методий" първа степен.
Жени се два пъти. Първият му брак е със Занка Александрова, вторият му брак е с Лиляна Лазарова. Има едно дете от първия брак - българската театрална актриса Ирина Джордже Росич. Имаше и доведен син от втория брак - Стоян Колев, който умира при нелеп инцидент. Двама са внуците му - Валентин Христов и Джордже Събев, също така правнук - Бранимир Валентинов Христов (Бранко), правнучка Йована Валентинова Христова. Грижеше се и за внучките на Лиляна (Мария и Пламена Колеви) като за свои собствени.
Джоко Росич беше любител и колекционер на оръжия - най вече ножове.
Сред най-известните филми, в които е участвал, са "Осмият", "Езоп", "Демонът на империята", "Михаил Строгов", "На всеки километър", "Гоя", "Антихрист", "Баща ми бояджията", "Иван Кондарев", "Сватбите на Йоан Асен", "Войната на таралежите", "Камионът", "Хан Аспарух", "Време разделно", "Под игото", "Капитан Петко войвода", "Зарево над Драва" и др.
През февруари 2010 година получава наградата "Златен век" на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино.
На 21 февруари 2014 г. Джоко Росич умира от тумор в мозъка в болница "Лозенец", дни преди да навърши 82 години, петък вечерта, срещу Голяма задушница...
Дни след това, Йордан Василев, който си отиде през 2017 г., ми разказа за последните дни и месеци на един от най-близките на сърцето си приятели...
"20 и повече години се събираме в кафенето на пазарчето "Ситняково" при Илко. За толкова години какво ли не се е случвало! Но никога за политика не сме говорили! Часове, събота и неделя на обяд, сме приказвали! Ни-ко-га за политика! Само за изкуство и култура...
Докато беше жива Лиляна, жена му, в 2 без 5, аз му сочех часовника и той ставаше и тръгваше. Защото тя го чака, приготвила е обяд...
Когато тя си отиде преди 6-7 месеца, Джоко ми казваше:
"Данчо, ужас ми е, че вече не ми посочваш часовника!"
Почти не говореше след смъртта на Лиляна, наведен, наведен, седеше срещу нас... Преди това имаше вицове, смехове... После - наведен, свит... Това го умори! Това го уби!... А и смъртта на сина на Лиляна, който Джоко е отгледал от малък и го имаше като син, направо го разболя!...
С приятеля си Йордан Василев (вляво) (Снимка: BulFoto)
Бил е дежурен в радиото - преуморен, минава през подлеза на Орлов мост, яде геврек, задавя се и... край! Аз съм лекарски син - един човек да се е намерил да го удари по гърба и е щял да го спаси! Ама не!...
Всички чакали Бърза помощ. Тя идва, когато той вече е свършил...
Джоко беше почти ослепял... Само силуети виждаше, не можеше да ходи по улиците. И сам. Питал съм го: Джоко, как се оправяш, бе? Защото Лиляна правеше всичко вкъщи. Той не беше като мен - да може да си готви, да пере...
Със съпругата си Лиляна на "червения килим" (Снимка: BulFoto)
Джоко припаднал в нашето кафене. Аз малко закъснях и като отидох, ми казаха. В неделята, преди да почине, бях при него. Не можеше да говори, но чуваше. Като ми чу гласа, само махна леко с ръка - все едно се прости с мен! До него беше дъщеря му Ирина, която е дошла от Канада. И брат му дойде, Люпко, който живее в Сърбия... Двамата са били до него до последни я му дъх ... Сега мястото му е празно, няма кой да го заеме!
Откакто Джоко си е отишъл, не мога да напиша нито ред!
Знаеш ли как Джоко кръсти нашата маса в кафенето?! - "Малкият парламент". Казваше: "Остави ги онези боклуци, това е парламентът! Абре, ти да си жив и здрав, че се махна оттам!", ми каза, като напуснах Народното събрание!
И сега венецът за Джоко от нашата маса ще бъде"От малкия парламент на Ситняково!". Така го решихме..." (2014 г.)
Да си спомним истории на Големия Джоко, който днес щеше да стане на 90, ако Господ не беше решил друго.
Без нож в себе си, се чувствам все едно съм гол
Винаги нося нож, но казвам, че имам, защото ме попита. Аз изобщо не мисля за това. То просто е съставна част от тоалета ми, от дрехите ми. Често като облека друг панталон или друга дреха и тръгна от къщи, като усетя, че съм го забравил, се връщам, защото иначе се чувствам все едно съм гол.
В родния ми край в Сърбия има култ към ножа, към хладното оръжие. Град Крупан се намира в западната част на Сърбия на границата с Босна, на река Дрина. Обичаят при нас е такъв - когато едно момче навърши около 6 години, баща му подарява първото ножче. Това не означава просто: На ти ножче! Смисълът е: Детството е дотук, оттук нататък започват отговорностите!; Когато баща ми тръгна на войната, в която и загина, нямаше в джоба си ножче, аз му дадох това мое ножче, което той ми беше подарил, с него и загина!
Ножът се използва за различни неща. Докато пишехме с моливи, си подострях молива, рязал съм хляб, сланина.
С оркестъра от филма "Южен вятър" (Снимка: BulFoto)
Никога не съм използвал нож за отбрана. За това имам пистолет. И него нося всеки ден. Той е за отбрана, ножът е за лукс.
Най-скъпият ми нож е този, който е в мен в момента. /Показва го/. Той е от дамаска стомана, която е прековавана страшно много пъти. Самата стомана е много скъпа, а чирените му отстрани са от кост от мамут, на 15 000 години. Ножът струва около 1000 евро. Подари ми го един мой приятел.
Имам общо около 150-200 ножа. На стената вкъщи са поставени саби, щикове, ятагани. Това е просто любов.
Три майки са ме кърмили, то си ми личи!
Мама беше учителка, а тогава даваха само 40 дни отпуск по майчинство. Като тръгнала на работа, била принудена да вземе помощница, тя взела една циганка, която се казваше Фатима. Циганите в Крупан бяха много чисти хора. Подовете на къщите им бяха с цвят на дюля. Повечето бяха ковачи.
Фатима скоро била родила и имала много кърма - кърмеше както своето дете, така и мен. Леля, сестрата на баща ми, също ме кърмеше, защото пък по същото време беше родила братовчедка ми. Три майки са ме кърмили, то си ми личи! Сукал съм и циганско мляко!
България, гласът, Гойко Митич, жените...
Не харесвах режима на Тито, мислех, че бърка нещо, че изкривява комунизма. Но като дойдох в България, видях, че тук е още по-лошо. Но нямаше връщане назад. Това не е екскурзия, а емиграция!
В далечния социализъм имах югославски паспорт за цял свят. Колегите ми ми викаха:"Ти що правиш тук!? Що не се дигнеш, иди в Америка."
Казвах им: "Вие луди ли сте? Добре, аз отивам в Америка! И като дойдат Робърт де Ниро, Робърт Редфорд, Джак Никълсън, ще рекат: "Леле, дойде Джоко!"
И ще се разбягат! Глупости, отиваш там и ставаш ваксаджия, разхождаш кучета!
Бас съм от юноша, баща ми е имал същия глас. 10 години съм бил говорител в Българското радио, след това 50 години съм бил актьор, това е работа с гласа...
С Никола Анастасов (Снимка: BulFoto)
Пристига на фестивала "Любовта е лудост" във Варна (Снимка: BulFoto)
Бяхме приятели с Гойко Митич. Казвам бяхме, защото отдавна не сме се виждали. Знам, че е в Берлин, но къде е точно, не знам. Ние сме връстници с него.
Гойко можеше да направи с коня си, каквото си поиска. Единствен него признавам като ездач над мен в Средна и Източна Европа.
През целия си живот съм бил влюбен. Когато престанеш да си влюбен, вече няма смисъл.
На фестивала "Любовота е лудост" (Снимка: BulFoto)
Мъжът през целия си живот прави всичко, за да се хареса на някоя жена. За какво ти е да направиш нещо, ако няма до теб една хубава жена, която да ти каже: Страхотен си!
Не съм въздържател, но не съм и пияница. Един жълт вестник беше написал, че съм се разхождал по пазара пиян като мотика. Нито един път в живота си не съм бил пиян! Никой никога и никъде не ме е видял пиян! И се гордея с това! Не бях пиян, когато почина мама и отидох в Сърбия да я погребваме. А бях изпил литри! Е, в този случай става въпрос за мобилизация! Но също така не се напих на сватбата на дъщеря ми, не се напих, когато ожених внука си, когато кръщавахме правнука ми от Канада. Просто знам докъде да пия!
Из интервютата ми с него през 2010 г.
Валерия КАЛЧЕВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}