ИСТОРИИ ОТ БЪДЕЩЕТО
Ели Скорчева: Погледнах се в огледалото и видях Блага. Не бях аз
"Не съм искала нито да съм известна на всяка цена, нито да съм актриса на всяка цена. Аз исках на всяка цена да съм много добра. Където и да било", разкрива Скорчева
Автор : / 7969 Прочита 0 Коментара
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg
Вече над 25 години Dir.bg е медията, която представя по най-вдъхновяващия и красноречив начин, но и с креативен почерк онези, които създават, проправят брод и изграждат картата на бъдещето в обществения ни живот, политиката, бизнеса, изкуството, науката, иновациите - онези мъже и жени, чиито опит и път са не просто стимул, но трансформират света ни, отваряйки прозорец към различното, революционното дори.
Сега дръзваме да създадем капсула на времето с поредицата ни "Истории от бъдещето", в която повече от 20 изключителни мъже и жени ще разкрият пред Dir.bg личния, професионалния си, творчески път.
Истории, които прозират в бъдещето и така променят настоящето с всяко свое действие. Прекрачете с нас в пътешествието, което разкрива смисъл, дава надежда и ражда бъдеще.
"Дядо беше човекът, който ме е подкрепял най-много от всички за всичко. Дълги години, може би 6 или 7 години, играех балет като дете. Той ми казваше, че ще стана най-великата балерина. И, че ще ми носи куфарите по летищата.
После ми писна, свирих на виолончело няколко години и тогава дядо ми казваше, че ще стана най-великата виолончелистка на света и той ще ми носи куфарите по летищата.
Ели Скорчева в eдно специално интервю пред Dir.bg:
Разговаряме за вълшебното детство в Пловдив, за голямата мечта да станеш актриса и силата да избираш, за куража да се откажеш от професията, когато искат от теб да правиш компромиси, за "късмета" да стигнеш до върха й отново, и светът да говори за теб със суперлативи...
- Какво детство имахте? Разкажете за детството си...
- Вълшебно беше детството ми. Израснах в изключително задружно семейство. Живеехме всички заедно. Сядахме на масата 9 човека. Баба, дядо, мама, татко, аз, брат ми, вуйчо, вуйна и братовчедка ми.
Това е една къща в Пловдив, на склона на Бунарджика под "Альоша" - може би едно от най-добрите места за живеене в Пловдив и до сега. Имаше много възможности за игра навън, на улицата. Играехме на какви ли не игри с преследване. Освен това, на всяко мое желание, ако е мотивирано, родителите ми отговаряха с "да". Роднините ми бяха високо интелигентни, много начетени хора.
И баба, и дядо, особено баба, имаха много високо образование за времето си. И са притежавали доста добър бизнес преди 1944-та година, който им е бил отнет. До края на живота си не го простиха на комунистите.
Дядо е имал бръснаро-фризьорски салони. А освен това - хотел в Бойково и ресторант в Пловдив в центъра, за който е готвила баба. Тя беше изключителна готвачка.
Нашият род по майчина линия, са гърци от Станимъка. Преди много векове са се преместили в Пловдив. Баба си беше запазила връзките с гърците. И вкъщи, си спомням, дори като бях дете, когато имаше купонна система, когато нямаше нищо по магазините, ние винаги имахме тенекии със зехтин и с маслини.
Когато се появи зехтинът по нашите магазини, а хората не бяха свикнали с него, не го харесваха, аз го приех като манна небесна, защото беше спомен от детството ми.
Ели Скорчева през 1970 г. - на 16 години (Снимка: Личен архив)
Баба ме научи да готвя - на игра. Тя беше страхотен психолог. По-голямата част от времето си прекарвах с нея и с дядо. Това са родителите на мама. Ние живеехме в тяхната къща. Съвсем близо живееха и родителите на баща ми.
А дядо беше човекът, който ме е подкрепял най-много от всички за всичко. Дълги години, може би 6 или 7 години, играех балет като дете. Той ми казваше, че ще стана най-великата балерина. И, че той ще ми носи куфарите по летищата. После ми писна, свирих на виолончело няколко години и тогава дядо ми казваше, че ще стана най-великата виолончелистка на света и той ще ми носи куфарите по летищата.
И когато най-накрая стана ясно, че ще ставам артистка, което аз съм искала, откакто се помня, всъщност, ми казваше, че ще стана най-великата артистка и той ще ми носи куфарите по летищата. Но... почина на следващата година след като ме приеха във ВИТИЗ.
1973 г. Ели на абитуриентския си бал (Снимка: Личен архив)
- Как стигнахте до театъра?
- Аз нямам спомен, в който да не съм искала да се занимавам с това. Не точно с театър, но да бъда актриса. Най-яркият ми спомен с осъзнато желание вече, с план дори, беше, когато бях на седем години. Баба и дядо ме заведоха във Велинград на почивка и там гледахме "Троянската война".
На мен много ми хареса, ама не ми хареса сюжета на филма. Не ми харесваше Парис, много повече си падах по Еней. И като се върнахме в Пловдив на струпани камъни и тухли за една строяща се къща, поставих "Троянската война" със съвършено различен сюжет, така както на мен ми харесваше. Естествено, аз играех хубавата Елена, как иначе?! (смее се)
- Там е била първата ви публика...
- Да, съседите, близките, всички в махалата. Ние правихме много представления. От долния край на нашата къща се виждат два етажа и половина, понеже е на стръмна улица, а задната страна на къщата, покривът, е на 80 см от улицата. Там, където излизаха стълбите от долния етаж към терасата, слагахме завеса. Подреждахме столове на високата улица.
И понеже терасата ни имаше уширение, което не се вижда, там ни беше гардеробната. Мама участваше с всичко - с бижута, с дрехи, с обувки, с каквото поискаме. Там поставяхме представления и даже продавахме билети.
- Някой от семейството ли ви запали по театъра?
- Никой конкретно, но всички са се старали много да ме запознават с изкуството. Всякакво изкуство -изобразително, музика... Не знам, просто исках да играя. Винаги съм имала това желание, откакто се помня, не знам от къде е дошло.
И може да е странно, но съм завършила техникум. Там се учат много математики. Баща ми ме записа без да знам. През 1969 година направиха 4- годишните техникуми с изпит по математика. До тогава се приемаше по документи.
Ели на 44 (Снимка: Личен архив)
И баща ми, понеже е строител, поиска да кандидатствам в строителния техникум. Аз казах: "Сега ще си губя ваканцията ли, ще се явявам на изпитите по математика?!" А той: "Ти само се яви! Приемат те, не приемат те, после ходи, където искаш!"
Явих се на изпитите и заминахме на море. Докато бяхме там, баща ми получи телеграма. Каза, че има работа и замина със самолет от Бургас за Пловдив. След 2 дни се прибра и продължихме почивката.
Като се върнахме, отидох да се записвам в гимназията, където бях подала документи. Но ми казаха, че такива документи няма!
Прибрах се много разстроена вкъщи. Обяснявам, че е станал страшен гаф и се чудя какво ще правя сега!
Но баща ми като си дойде, ми призна, че всъщност тая телеграма, която е получил на морето, е била, че съм приета в Строителния техникум. И той ме е записал с оригиналните документи, които изтеглил от гимназията.
1988 г. Ели Скорчева във филма "В името на народа", реж. Иванка Гръбчева (Снимка: Личен архив)
Луд скандал имаше вкъщи, но аз вече нищо не можех да направя. Но всеки път, когато го виждах, защото той често работеше извън Пловдив, аз ревях. Излизах с рев на училище, връщах се с рев от училище, ако знаех, че е там, и го правех само заради него, за да му ходя по нервите!
И като мина първия срок в техникума, баща ми каза: "Добре, ако искаш напусни, каквото искаш направи, където искаш учи, само спри да ревеш!"
Това беше моята цел, разбира се. Но на мен вече беше ми харесало. Така че си останах в Техникума. И до сега едни от най-големите ми приятелства са с хора от Техникума.
- В този период в Техникума, театърът присъстваше ли в живота ви?
- Явявах се непрекъснато на конкурси по художествено слово. И винаги, естествено, от Техникума избираха мен да участвам. Имаше една постановка, която направихме по някаква пиеса на Драгомир Асенов, в която участвах. Бях "бяла врана" в Техникума. Защо приятелствата там са ми толкова големи?
Защото моите съученици бяха много емпатични към мен. Те ме подкрепяха абсолютно. Моите пристрастия към сцената не бяха повод за игнориране, а напротив. Повод за приобщаване, повод за подкрепа, за оказване на съдействие, за защита от недоброжелатели, които се подиграваха на такива. Макар че аз не съм имала особено много нужда от защита, защото сама се оправям доста добре. (смее се)
1978 г. Ели на 17 (Снимка: Личен архив)
Но, все пак... Така че, наистина, имах огромен късмет.
Завърших Техникума и си подадох документите във ВИТИЗ, за журналистика, както и за славянска филология за Съветския съюз и бях приета на всички места.
Първо излязоха резултатите за славянска филология и аз отказах да замина. Самолетът с групата трябваше да замине август началото, а изпитите във ВИТИЗ започваха в края на август. Това е 1973-та. Аз отказах да замина и се събра семейният съвет да ми дават акъл, говориха ми, че такъв шанс пада един път в живота, че не мога да се откажа от такова нещо.
Аз отсякох: "Няма да стане просто! Аз ще отида на изпитите във ВИТИЗ и каквото стане, това!" Явих се, приеха ме и когато мама отишла да ми изтегли документите от Университета, където бях приета журналистика, й казали, че това е първият случай някой да се откаже от журналистика.
Карамитев беше шеф на комисията във ВИТИЗ. Заминахме на бригада. И малко след като се върнахме, той не се появи, научихме, че е починал. Аз бях в класа на проф. Кръстьо Мирски. За мен беше много разочароващо. Защото стилът театър, който тогава се опитваха да ни внушат, че трябва да правим, беше погрешно прочетен Станиславски. Иначе Станиславски е The Top. Няма никой, който да е измислил нещо по-добро за театъра от Станиславски.
2004 г. Ели Скорчева (Снимка: Личен архив)
Учеха ни на стар, демонстративен, резултативен театър. Нямаше процес. Нямаше действие. Имаше само преживяване и резултат. Което не ми харесваше. Наясно бях, че не ми харесва това, на което ме учат. Обаче не знаех откъде да науча това, което ми трябва.
И затова напуснах в средата на втори курс.
Във филма "В името на народа", реж. Иванка Гръбчева (Снимка: Личен архив)
- Така ли?!
- Да, напуснах. Защото не исках да бъда такава актриса. Тогава в театъра се показваше. Тогава се играеше резултат. А липсваше процес, липсваше действие на сцената. Не навсякъде, но в повечето случаи. Ако човек е талантлив, горе долу се справяше някак си, ама веднъж се справи друг път - не, понеже няма стабилна основа.
Аз не исках това. Никога не съм искала да бъда просто прилична актриса. Винаги съм искала да бъда най-добрата. Съжалявам. Това е положението. Каквото и да съм правила, в каквито и състезания да съм участвала, винаги съм искала да съм номер едно. Не, че страдам, ако не съм. Не съм болезнено амбициозна. Това е изискване към самата мен. То даже не е към останалите. Господ ми е дал толкова много, би трябвало някак да защитя тази щедрост!
- И все пак как така се решихте да зачеркнете голямото си желание?
- А как да си позволя да направя такъв огромен компромис?! То е по-лошо. Само, че дойде в Пловдив делегация от ВИТИЗ, говориха с нашите, говориха с мен, навиха ме и се върнах. В класа на проф. Надежда Сейкова. Пак нещо, което не ми харесваше, но друг вид.
- По-поносимо...
- Не знам дали е било по-поносимо, но все пак някакви нещица можех да науча.
И слава Богу тогава дойде "Адаптация". Напуснах заради снимките и озучаването и завърших при професор Гриша Островски.
И най-после разбрах какво трябва да правя. Той беше човекът, който ме научи на занаята, на актьорлък! В какво всъщност е работата на актьора - от него го знам! Да. Така е!
- Имали сте късмет да попаднете накрая при правилния ментор...
- Късмет голям. Аз винаги съм имала късмет. И на изпита имах. На кандидат студентските изпити имах огромен късмет. Огромен.
Понеже тогава кандидатстваха хиляди хора през 1973-та година направиха първия кръг по окръзи, в окръжните театри. И вече за втория кръг дойдохме в София тези, които бяха минали първия. През 1973-та година кандидатстваха 1300 жени за 13 места. Беше стълпотворение пред ВИТИЗ. Минаваха по азбучен ред окръзите. Значи Пловдив се падаше някъде по средата. Мина един ден, мина втори, на третия дойде една жена при мен. Ние стоим с майка някъде около бившия Унгарски ресторант, срещу Сатирата. Жената ми каза: "Един режисьор ви е е харесал и иска да ви снима!" Изумях. Защото аз изглеждах много невзрачна, като врабче между красавиците наоколо.
Ели Скорчева (Снимка: Личен архив)
Очевидно Господ ме е дарил с много мощно излъчване. За което аз не съм си давала сметка тогава. Гледала съм как излежат хората чисто физически. Визията съм гледала. Не, че съм нямала сетива за излъчването, но не съм знаела как да го именувам, как да го нарека.
Моите роднини не вярваха, че от мен ще излезе актриса. Защото съм малко дръпната, изглеждам хладен човек. Не обичам да ме прегръщат, целуват. Не казвам много мили думи на хората. И те ме наричаха "дърво". Абсолютно. Нямало да стане от мен да артистка, защото съм дървена.
Отидох при мама след разговора с жената: "Видя ли, бе, само се появих тук и хората ме забелязаха."
Казаха ми на следващия ден в 10 часа да отида пред кино "Петър Берон". Аз обаче не можех: "Съжалявам, утре на изпитите минава Пловдив най-вероятно. А те: "Не, не, ще ви осигурим кола да ви докара. Само елате!".
Във филма "Мадам Бовари от Сливен", реж. Емил Цанев (Снимка: Личен архив
Отиваме пред кино "Петър Барон", тогава ми се стори много далече. С мама, разбира се. Тя беше с мен наотлъчно. И аз виждам около 100 момичета отпред: "О, не, това не е за нас, давай да си тръгваме!" Тръгнахме с мама към такситата. И същата жена ме догони: "Не, не, вие сте избрани, моля ви!"
И тогава три момичета от кандидат студентките снимахме през целия период на изпитите, които продължиха повече от две седмици, тогава бяха много кръгове, седем.
На мен никак не ми хареса на снимките - липсата на организация, това, че се губи страшно много време, че изглежда сякаш, никой не знае какво прави.
Ели Скорчева (Снимка: Личен архив)
В един момент по моите изчисления наближаваше да се явят пловдивчани, Пловдивски окръг. Казвам, че трябва да тръгвам. Въпреки, че ми бяха обещали кола, такава нямаше...
И тогава се зарекох никога повече да нямам вземане даване с киното. И дори не си направих снимки за Киноцентъра, макар че ни задължаваха.
Хванах си такси, пристигнах пред ВИТИЗ, и се оказа, че Пловдив са минали. Т. е. пропускам изпита, провалям си годината.
Тогава имаше един портиер, Гърбето, на входа на ВИТИЗ, питам го какво да правя. Той ми каза: "Отиваш в най-близката болница, изиграваш нещо, колко си била зле, и ми носиш бележката. Ако мине, мине. Но е някакъв шанс." И аз изиграх апандицитна криза на доктора, понеже имам хроничен апандисит и знам какви са симптомите. Корем не боли. Други са симптомите.
Така че "върза" се докторът, даде ми бележка, занесох я на Гърбето, качиха я горе при комисията на четвъртият етаж, и може би това са минутите, които ми се сториха най-дълги в живота. Върна се един от квесторите, студент от горните курсове. и каза: "Може, качвайте се"!
Във филма "В името на народа", реж. Иванка Гръбчева (Снимка: Личен архив)
Качвам се горе, пред залата на четвъртия етаж, и чувам грандиозен скандал: Карамитев крещи на останалите, те си крещят един на друг - "кой е този идиот, който е пуснал Силистра, при положение, че те са само четирима души, и сега нямат какво да правят цял час, защото е обедна почивка."
Ели Скорчева във филма "Дефицит", реж. Хаим Коен (Снимка: Личен архив)
Чувам: "И онази болната да влиза!" Влизам при тези обстоятелства. Това, което сварих, беше един съвършено различен човек, за Апостол говоря, светла му памет... Каза ми: "Мойто момиче, ако не ти е добре, кажи, може да минеш в края на деня, или утре ще те включим. Няма проблем!"
Ама мен вече беше толкова ми стигало до над ушите, че си казах "по-добре да минавам сега."
И понеже беше обедна почивка, имаха много време, те ме минаха по всички материали, които бях подготвила. Аз се готвих сама. Не ме е готвил никой. Сама си избирах материалите, сама си решавах как да ги представя. Говорихме си дълго с комисията. И от този момент нататък, във всеки следващ кръг, аз започнах да минавам последна.
1988 г. Ели Скорчева във филма "В името на народа", реж. Иванка Гръбчева (Снимка: Личен архив)
Последна или до обяд, преди обедната почивка, или последна за деня. Което за мен беше добре, защото аз от конкуренция не се боях. А си давах сметка, че последното впечатление е най-ярко.
Абсолютно съм убедена, че аз влязох във ВИТИЗ заради Апостол. Той беше човекът, който ми постла пътя нататък. Така че затова ви казвам, че късмет аз съм имала винаги, за всяко нещо.
- Продължавахте ли в Академията да "бягате" от киното?
- Не исках да чуя за кино. Но може би втория месец, след като влязох, ме извикаха да дублирам една полска или чешка актриса, не помня вече, в игрален филм. Харесаха ме и започнах да дублирам и озвучавам много. Но не исках да се снимам.
- Как стигнахте до "Адаптация"?
- Почнаха да ме преследват. Извикаха ме на проби, аз отказах. Извикаха ме втори път, пак отказах. Оказа се, че Въло Радев е пробвал много. Пробвал всички студентки от ВИТИЗ, от Консерваторията, от Художествената академия, от не знам къде. И не си е намерил актриса. И започнал наред.
Питал операторите. Операторите са му казали моето име. През 1973-та приеха за първи път кинорежисьори и кинооператори. Преследваха ме известно време. Аз отказвах, отказвах.
Веднъж попитах мои състудентки. "Знаете ли какъв е тоя филм, за който ме вика на проби Въло Радев? Те казаха: "Някаква партизанска история". Това мен тотално ме отказа.
И една вечер към 10 часа, в квартирата ми ме намери един от асистентите на Въло, който ми донесе сценария. Каза: "Виж сега, само го прочети. И ако искаш, ела на проби, ако искаш, недей. Но просто прочети материала."
1977-1978 г. Във филма "Адаптация", реж. Въло Радев (Снимка: Личен архив)
Мен обаче ме викаха за ролята на Росица. Това, което играе Елена Кънева. Прочетох сценария и си казах: "А, не, никаква Росица. Аз искам да играя Вероника. И ще направя пробите за Росица така, че ще ме извикат за Вероника."
И така стана. На следващия ден ме извикаха вече за Вероника с Наташа, нейната приятелка. На последващите проби, през няколко дни бяха, ме извикаха с Антоний Генов на проби и някъде след около две седмици научих, че аз ще играя.
Така, че оттогава на мен това ми е принцип, който не съм нарушавала нито веднъж в живота си до сега. Първо ми дават сценария и после говорим за проби и за каквото и да било. Защото, ако не бях го прочела, аз нямаше да отида. За добро или за лошо винаги трябва да го прочетеш.
- Какво научихте от Въло Радев по време на снимките на "Адаптация"?
- Първо научих, че много ме бива за кино. Второ, този човек ми оказваше огромна подкрепа във всякакъв смисъл. И не само по време на снимките. Той примерно, е човекът, който ми каза: "Никога повече не снимай такава роля." Защото ме бяха поканили на проби за "Бариерата". "Недей! Защото това е същият коловоз. Ще влезеш в коловоза на лудичките мадами и просто няма излизане оттам. Избери си нещо друго!"
Две години след "Адаптация" отказвах роли. Отказвах, отказвах, отказвах, докато не се появи "Търновската царица".
1977-1978 г. Във филма "Адаптация", реж. Въло Радев (Снимка: Личен архив)
1977-1978 г. Във филма "Адаптация", реж. Въло Радев (Снимка: Личен архив)
Никога не съм искала - на всяка цена "актриса", на всяка цена "звезда".
За "звезди" е смешно да се говори в България, защото няма такова нещо като "звезда в България". Просто, защото няма условия. Звездата е статут. Звездата означава собствен екип, собствен агент, специални екстри при пътувания.
Не може въобще в България да се говори за такова нещо. Но просто не съм искала нито да съм известна на всяка цена, нито да съм актриса на всяка цена. Аз исках на всяка цена да съм много добра. Където и да било.
Това, което научих е, че не бива да позволявам нещата в киното да се случват по инерция. По това както са свикнали хората. По това както е прието да се прави.
- Кои са любимите ви партньорства?
- Антоний Генов - страхотен актьор и партньор. И страхотен мъжкар. Страшна етика имаше този човек.
С Геро сега в "Уроците на Блага". Зашеметяващо партньорство. С Богдан Глишев имах много прекрасни партньорства. С Коста Цонев съм играла много. Играл ми е свекър, баща, съпруг. Много неща. Макар, че е излеждаше лежерен човек, той е много истински битов актьор. Много житейски верен.
Виолета Бахчеванова - гигантска актриса, гигантска. Не искам да изброявам, защото ще пропусна някой, а после ще ще съжалявам, че съм го направила. Но са много.
Ели Скорчева във филма "Дефицит", реж. Хаим Коен (Снимка: Личен архив)
С Катя Паскалева във филма "Ева на третия етаж", режл Иванка Гръбчева (Снимка: Личен архив)
Със Стефан Данаилов във филма "Търновската царица", реж. Янко Янков (Снимка: Личен архив)
- След 10 ноември 1989 г. скъсвате с актьорството. Бяхте популярна, с много успехи зад гърба си...
- Настана много тежък период за всичките ми колеги. Имаше такива, които си позволяваха компромиси. Имаше такива, които се преквалифицираха абсолютно.
Сега се видях на един фестивал в Мюнхен с моя колежка, която е завършила стоматология. За мен се знае, именно защото бях популярна. Но не се знае за много други, които все още не бяха натрупали популярност и име, които завинаги са се отказали от тази работа.
6 юни 1991 г. На големия "син" митинг на "Орлов мост" (Снимка: Личен архив)
6 юни 1991 г. На големия "син" митинг на Орлом мост (Снимка: Личен архив)
Аз реших вместо да изтлявам бавно и унизително в компромиси, да се откажа, докато съм в цялата мощ на кариерата си.
За мен беше по-достойно. И го направих. Завърших второ висше образование. Професията ми от строителния техникум също ми даваше много варианти и възможности. Дори, докато бях във ВИТИЗ давах частни уроци на студенти от ВИАС по дескриптивна геометрия. Така че винаги ми е било полезно.
- Това, че след пауза от почти 30 години се връщате триумфално в киното пак на вашия късмет или да го отдадем?
- Късмет е, че получих тази работа. А това, че съм направила ролята по този начин... Всичката си работа съм вършила така. И тази, която не е била свързана с актьорството, пак я върших така. За мен е много важно всяко нещо да го правя по възможно най-добрия начин. А за това Бог дал. Това не е моя заслуга. Просто Господ наистина е бил много щедър към мен. Като талант, като характер, като интелект, като всичко.
- Кое е по-важно да има един актьор? Характер или интелект?
- Няма работа в света, за която да не е важен интелектът. Чистачка да си, е много важен, защото може да стигнеш до такива иновации в работата, които да ти улеснят много живота. Няма значение с какво се занимава човек.
А характерът? Характерът също е важен винаги. За всяко нещо. А в нашата професия особено много, защото тя е много изчерпваща. Аз наричам нашата работа контролирана шизофрения.
Докато работех активно, "водех" със себе си, по 5-6 човека. И всеки е различен. Това е много изчерпващо. Това да ги контролираш, това да ги поддържаш. Защото те трябва да са в готовност. Половината са в театъра, половината са в киното.
1977-1978 г. Във филма "Адаптация", реж. Въло Радев (Снимка: Личен архив)
В киното е лесно. Свършват снимките и край. Освобождаваш се от това, но в театъра... Това е едновременно изхабяване и зареждане.
- Трябва ли да повярвате на героините си, за да ги изиграете успешно?
- Трябва да ги разбирам. Трябва да ги приемам всякак. Актьорът може да се укорява, но само от името на героя си. Не като външно лице.
- Как изградихте образа на Блага? Как си помагахте?
1996 г. Ели Скорчева (Снимка: Личен архив)
- Тежко. Трудно. Създавах живота й и спомените й - спомен по спомен. Както аз имам спомени от най-ранното си детство, така ги създавах за Блага. За всичко в живота й. За първите й спомени, за майка й и баща й, за първия учебен ден, за приятелствата й в училище, за това каква ученичка е била, говорила ли е в час, на какви екскурзии е ходила, всичко...
Ели Скорчева в кадър от филма на Стефан Командарев "Уроците на Блага" (Снимка: Светослав Стоянов)
- Какво ви донесе това?
- Достоверност. Този човек е по-истински така.
Ели Скорчева в кадър от филма на Стефан Командарев "Уроците на Блага" (Снимка: Светослав Стоянов)
- До такава степен сте се вживели в образа на Блага, че се е променила физиономията ви...
- Това стана неволно, преди снимките, когато си дадох сметка, че Блага е налице, че вече я имам, това не стана веднага. Трябваха ми няколко месеци. Ние ги имахме.
За щастие Стефан Командарев обича да репетира. Той така работи. И аз съм много фен на това. И съжалявам, че много режисьори не го правят, защото това само може да качи качеството на работата.
Много от режисьорите се боят да не бъде изхабена емоцията. Ама емоцията се изхабява, когато няма подплата, когато няма обосновка за нея.
Когато ти си наясно какво правиш, всеки път ще го правиш еднакво добре, ще го нюансираш все повече, ще го обогатяваш все повече. Така че много се радвам на това, че той репетира.
- Кой беше първият момент, когато разбрахте, че вече "имате" Блага, че сте я "постигнали"?
- Погледнах се в огледалото и я видях. Не бях аз. Не бях. В моите очи няма толкова безнадежност. Толкова мъка. Толкова самотност. И някак си разбрах, че е станало. Макар, че Стефан казваше много по-рано, че е станало. Аз докато не го усетих, не бях сигурна.
Когато веднъж вече ми е стабилен образът, който правя, оттам нататък в мигът, в който кажат "стоп камера!", започвам да се шегувам, започвам да си говоря за всякакви неща, а в мига, в който кажат "камера!", аз съм отново Блага. Веско, операторът, беше казал, че съм от тези актриси, които превключват с щракане на пръстите.
Но това е, когато вече ми е стабилен образът.
С всяка роля, която съм изграждала, съм се променяла. Приятелите около мен най-напред ми казаха, че се променям. Когато работя някоя роля, се променям. Едва, когато ми го казаха, си дадох сметка.
- Финалът на филма "Уроците на Блага" е впечатляващ... Предизвиква смесени чувства.
- Всеки може да се постави на мястото на Блага. Колкото хора, толкова развития на финала. А и никой не знае как ще постъпи всъщност Блага.
Най-страшното е, че Блага пристъпва собствените си правила. Тя нарушава собствените си принципи, собствените си морал и етика - това е ужасното за нея. Това е разрушаващото. Човек е склонен да прави такива неща, когато има цел, която е огромна.
Плакат за филма "Уроците на Блага" на Кинофестивала в Карлови Вари
Когато има много болен близък човек и трябва да намери пари за него. Когато, не дай си, Боже, са ти отвлекли много близък на сърцето човек и трябва да намериш пари за откуп. При Блага - обещанието, което е дала на човек, който много е обичала, най-близкия й човек в света - да му направи този гроб.
- Ако можете да върнете лентата на живота си, да го изживеете отново, какво бихте променили?
- Не искам въобще да се връщам в миналото. Сигурно някакви дреболии. Кой знае? Не знам. Аз не помня лошите неща. Бързо ги забравям. Не умея да мразя, не се разгневявам за дълго. Моя гняв е много кратък. Трае няколко минути, честно. Не завиждам, не изпитвам такива емоции.
Винаги съм очаквала бъдещето да ми поднесе подарък. Ново изживяване. Нов връх. Ново умение. Това, което ме интересува, е как изживявам дните си, да съм отворена с добри очаквания към бъдещето.
И да се опитам да положа усилия, да направя някакви неща, свързани с добруваното на повече хора, защото не ми харесва начинът, по който хората се държат един към друг и към природата, и към животните. Става все по-страшно. А това ни убива нас самите. Това убива най-напред този човек, който го прави. И после наранява и всички около него. И защо трябва да е така, като няма смисъл от това. Няма!
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}