Тази година отбелязахме 100 години от рождението н 50 години от кончината на големия ни актьор Апостол Карамитев.

Предлагаме ви уникалната изповед на сина му Момчил Карамитев, пред Impressio.

"С майка ми се запознават в школата към Народния театър, тогава още е било школа. Той е дошъл една година след нея по времето на репетициите на една пиеса. Бил е някъде в миманса като новопостъпил, а тя вече имала почти централна роля. Това и от други хора съм го чувал, но и от майка ми - баща ми излъчвал някаква харизма, появява се и не можеш да не го забележиш - има такива хора, това е Божи дар.

След това са започнали да обсъждат пиесата, много приятно им е било, защото той не е бил нахален, нахакан и не е правил анализи, а повече показвал. Майка ми е казвала, че веднъж са играели в почивката на "пусни, пусни пръстенче", а тя му пуснала на него пръстенче. Той много се зарадвал, защото явно се е чувствал като чуждо тяло в тази артистична среда, някои от тях са се познавали, а той не е имал познати.

Всъщност, майка му е дала кураж да придобие някакво самочувствие. Подарила му едно кокиченце, а след това цяло букетче - след първото представление.

Апостол Карамитев (Граф Лестър) и Маргарита Дупаринова (Елисавета) в „Мария Стюарт” от Фридрих Шилер, превод Димитър Стоевски, режисьор Кръстьо Мирски, НТ „Иван Вазов”, 1970 (Снимка: Личен архив)

Тогава започва тяхната връзка, театърът ги свързва по театрален начин. Тя го сравняваше с Давид на Микеланджело, излъчвал някаква особена красота ли как да го нарека.

Същото го казваше и преподавателката ми по история на българския театър Надежда Тихова - "ти просто като го видиш, и се влюбваш в него!"

Аз си го знам като мой си баща, все пак от него съм излязъл. Но имаше хора, просто като си вървеше по улицата, спираха да го видят или нещо да му кажат. Имаше едно излъчване, което не при всички актьори се забелязва...", разказва Момчил. 

За съдбата да си син на легенди, за предизвикателствата да вървиш по пътя на таланта, въпреки всичко, за ударите на живота и смелостта да се изправиш след тях, за гласа Отгоре, който следваш цял живот, разговаряме с Момчил Карамитев.

- Син на легендарните актьори Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова - как се отрази този факт на самочувствието ти?
- Самочувствието ми беше подбито, защото казваха: "Когато бащата е голяма работа, майката - също, обикновено децата не са..." (смее се) Така гледаха на нас със сестра ми, така ни мериха. А ние бяхме доста малки, когато загубихме баща си, аз на 13, а Маргарита на 15.

Апостол с малкия Момчил (Снимка: Личен архив)

Не мога да кажа, че сме имали много голямо самочувствие. Аз добих самочувствие, когато отидох в чужбина и започнах да се изявявам. Хора са ме поздравявали, казвали са ми - "идваш от друга култура, бориш се, правиш неща, които дори нашите тук не са могли да постигнат." Там аз намерих мотивацията и смисъла да използвам това, което съм научил от майка ми и от баща ми. Много пъти са ми задавали въпроса, как съм живял в сянка... Ами то за мен не е било сянка, а светлина. Това, което съм слушал вкъщи ми помогна, именно, когато отидох в чужбина. Защото родителите ми са ме учили да бъда отворен към света, да преценявам кое е добро, кое е лошо, кое е общочовешкото, нещата, които съм тръгнал да правя, да имат значение, както за мен, така и за другите около мен.

- Баща ти насърчаваше ли те да станеш актьор?
- Говорили сме за това, защото на мен ми беше много интересно и ми харесваше, но аз исках да бъда режисьор още от малък. Питаше ме: "Защо?" Обяснявах му го така: "Ти си актьор, аз нямам желание да се конкурирам с теб, на мен ми е интересно как може една картина да се разкаже, да се композира."

Бях ужасно добър разказвач на страшни истории. Събирахме се в Докторската градинка и си разказваме истории. Приятелите ми казваха: "Абе, най-страшно ти ги разказваш!.. " Не знам защо, но това ми харесваше още като малък. Когато сестра ми стана на 15, баща ни си даде сметка, че някой от нас ще кандидатства във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) без да знае, че и двамата ще кандидатдаваме.

Той държеше ние да гледаме театър, особено като се отвори Камерната сцена в Народния театър. Заведе ни да гледаме първото представление "Амазонката", в което той играеше и много държеше да чуе нашето мнение. За него беше важно нашето мнение, защото децата са непринудени и искрени.

Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова с децата им Маргарита и Момчил (Снимка: Личен архив)

- Като други деца на актьори, и вие ли със сестра ти отраснахте в театъра, зад кулисите?
- Аз лично - да, сестра ми не толкова, но и тя идваше. Имах някакъв здравословен проблем и не можех да ям млечни храни, такива даваха в детските градини, и затова моята детска градина изкарах в театъра и гледах всички репетиции. Стана ми много интересно и казах, че това искам да работя.

А майка ми помагаше много безкористно да разбера мога ли да изпълнявам актьорски задачи. Още бях много малък, още баща ми беше жив. И срещам на улицата една циганка, а тя ми вика: "Дай тука една бела парица!"

Майка ми ме попита мога ли да я изимитирам. Направих го. Като се върнаха баща ми и сестра ми и от разходка, майка ми ме насърчи: "Сега им го кажи и на тях!" Казах им го и те останаха като гръмнати.

Апостол (Снимка: Личен архив)

Майката най-добре познава сина си. Бях войник, майка ми дойде в казармата и ме пуснаха два дена домашна отпуска. Във влака от Казанлък до София ми подари една книжка с разкази - каза ми - ето с това нещо можеш да кандидатстваш във ВИТИЗ. "Мамо, аз няма да кандидатствам! А тя: "Добре, ако решиш..." Тя знаеше, че аз ще кандидатствам.

- В комисията как реагираха на името Карамитев, някои от тях може и да са те познавали?
- Много добре, спомням си, че може би един малко се усмихваше иронично...

Бях стеснителен и притеснителен. Баща ми казваше: "Много хубаво, че искаш да станеш режисьор, но трябва да знаеш актьорската професия." Но, когато кандидатствах, имаше нулева година за режисура и Надежда Сейкова ме прие актьорско майсторство.

Интересно е да се знае, че баща ми е приет от Стефан Сърчаджиев, а завършва при Боян Дановски, защото той е искал да завърши и режисура. Той е участвал в постановки и филми на Сърчаджиев.

След това специализира режисура по света е бил много високо оценен.

- Знаеш ли защо, когато са му предлагали да вземе теб за ролята на детето в емблематичния филм "Рицар без броня", той отказва...
- Баща ми не ни е казвал кой филм снима. Един ден седим в Борисовата градина, на мен ми бяха правили някакъв зъб и много ме болеше, а той ми обясняваше как трябва да мисля за нещо друго и няма да ме боли толкова много.

Апостол Карамитев и Олег Ковачев в кадър от "Рицар без броня", 1966 г. (Снимка: Личен архив)

По едно време се появи един фъстък, размаха ръце: "Вуйчоо, вуйчооо!" Баща ми веднага отиде при него. Помислих си - какъв е тоя вуйчо, на кого баща ми е вуйчо, а аз не го познавам тоя братовчед?! После се оказва, че това е Олег Ковачев. Попитах го какво е това дете и той ми каза за филма "Рицар без броня".

Режисьорът Борислав Шаралиев му бил предложил да вземе сина си вместо да правят кастинг, защото явно, че не е било лесно да се намери подходящо дете. Но той отказал, измислил някаква причина. Тогава едва ли не му се обидих на баща ми - какво пък това момче може повече от мен?! А той ми каза, че в тоя филм освен да играя, трябвало да импровизирам, да измислям разни неща, а аз бях много стеснителен, не като Олег. И тогава разбрах от него, че за всяка роля има определен тип актьор, дори за детските роли.

Апостол Карамитев и Олег Ковачев в кадър от "Рицар без броня", 1966 г. (Снимка: Личен архив)

- Баща ти водеше ли ви на своите филми?
- Веднъж ни заведе на "Бялата стая". Той много го обичаше тоя филм, това му беше преломният филм, влизаше в ново амплоа. Той посвети много време на "Бялата стая". Седеше до късно, мислеше нещо, дори някой път съм ходил до него да го питам какво работи, а той: "Сега ме остави да работя сам."

Апостол Карамитев в „Сватбите на Йоан Асен“ (1975) на режисьора Вили Цанков (Снимка: Личен архив)

"Пътища за никъде" на Богомил Райнов е романът, по който беше направен филмът на Методи Андонов. Той много държеше да види нашата реакция. Гледахме го в кино "Славейков". Бях много изненадан, че салонът не беше препълнен, салонът беше почти празен. Филмът не мина много успешно. Тогава някак си не го отчетоха като много сполучлив този филм.

„Бялата стая“ (1968) на режисьора Методи Андонов (Снимка: Личен архив)

Аз попитах татко защо няма хора. А той каза - "не знам" и ме попита на мен харесал ли ми е. Винаги ме питаше на мен харесало ли ми е. Бях откровен. Казах му, че малко не съм могъл да го разбера. А той - "някой ден като пораснеш, ще го разбереш." Майка ми много харесваше "Бялата стая".

Тя твърдеше, че едва ли не е бил пророчески какво ще му се случи на татко в живота.

По-късно след това от Милена Андонова разбрах, че самият Тодор Живков е гледал филма, защото е бил доста противоречив за времето си - как така някакъв работник е недоволен, че и ще умре най накрая...

С Невена Коканова в „Сватбите на Йоан Асен“ (1975) на режисьора Вили Цанков (Снимка: Личен архив)

Дори в първоначалния вариант той умира, Константин Коцев седи до затворения му прозорец и така свършва. Но казали на съвета, че трябва да продължи и да се вижда, че върви, че е жив...

- Изкушаваха ли го другите "кинозанаяти"?
- Имаше намерение да пише сценарий, знам, че искаше да прави собствен филм.

- Имаше ли възможност да пътува в чужбина?
- В годината, в която почина, беше ходил за един месец в Париж и един месец в Лондон. Мислехме, че е било културен обмен, а то е било да си разбере диагнозата, при нас не бяха толкова развити технологиите, а трябвало да се разбере дали ракът прогресира - той това го криеше от нас. Мисля че това беше точно такова пътуване - да посети онкологичен център.

Разправяше как в Англия се запознал с истински лорд. Петър Увалиев го беше завел на среща с известни културни дейци там, някакви специални хора в бранша, но го оставил, вместо да го представи. Казал му: "Чочо, ти знаеш езици, оправяй се!" И отишъл да си урежда свои неща. Татко разказвал: "Седях и никой не дойде при мен да ме заговори, разбраха откъде съм, гледаха ме като паметник - питали се как най-големият актьор е отишъл в Англия, как така са го пуснали..."

Апостол с Георги Калоянчев в „Специалист по всичко“ (1962) на режисьора Петър Б. Василев (Снимка: Личен архив)

По това време Петър Увалиев е действащ продуцент, извесен в киноиндустрията, завършвал "Фотоувеличение" на Антониони като изпълнителен продуцент. Известен е с името Пиер Руув. Той ми каза, че си е измислил това име, за да си запази последното "ув" от Увалиев.

Последната снимка на Апостол Карамитев на сничачната площадка на филма „Сватбите на Йоан Асен“ (1975) на режисьора Вили Цанков (Снимка: Личен архив)

- Близки ли бяхте с Петър Увалиев?
- След като вече бях женен и живеех в Рим, отидох в Лондон, трябваше да се видя с един лекар, защото имах някакъв проблем. Помолих за среща и той ми отговори - "да, дължа ти една среща."
Видяхме се, той започна да говори за себе си, за смисъла на изкуството, не знам си какво още - някакви "лекции" започна да чете като пиеше вино от една каничка - все едно беше вода, швепс или кока кола. Изведнъж напредна много с питието и започна да става раздразнителен. Каза, че баща ми е играл само съветски герои. Опонирах му - "как ще е играл само съветски герои, ти чувал ли си за Хенри IV, това съветски герой ли е?

После разбрах, че един български актьор е бил при него в Лондон и му е казал, че Апостол Карамитев си е изградил успеха само със съветски герои...

Тогава продължих: "Няма такова нещо. Първата му роля е в "Млада гвардия" в Народния театър и се е противопоставил на режисьора Борис Бабочкин. И той много харесал, че някой му се противопоставя, никой не го бил правил дотогава, но изведнъж се появил някакъв актьор в Народния театър, Апостол, който му казал да смени режисьорското си решение за неговото "влизане", примерно, а той не бил дори в централна роля.

Апостол Карамитев и Гинка Станчева във филма "Любимец 13" (Снимка: Личен архив)

Тогава много са му завиждали на баща ми, защото от едно противопоставяне на режисьора, осъществил хубава творческа връзка с него. Докато други актьори гонил, бил доста серт характер. Казвал дори: "ето така трябва да се мисли, да се работи, Апостол идва подготвен, с научен текст, има хора, които дори не си знаят текста"

Оттогава се говорело за звездния миг на Карамитев, който идва след като се е противопоставил на Бабочкин е започнал да има глас като творец.

В "Легенда за любовта" (1957) на режисьора Вацлав Кръшка (Снимка: Личен архив)

Та разговорът ни тогава с Увалиев в Лондон не завърши добре, защото аз му се противопоставих. Казах му: "Ти, гледал ли си  "Хенрих IV", или "Краят на книга шеста" на Брошкевич или пък "Симеон" на Ст. Л. Костов... А той: "Аз не съм ги гледал, обаче ми казаха, че не са добри постановки. Аз продължих: "Как така, ти си човек, който пише за изкуство, можеш да идваш в България, идвал си, защо не ги видя, а трябва някой да ти предава?! Увалиев още повече се ядоса: "Ами, защото така са нещата. Кои са те спрямо Кралския шекспиров театър?!"

Тогава аз му казах, че знам всъщност откъде идва цялото му раздразнение. То се дължи на това, че Пиер Руув е бил много увлечен още от младини по една близка своя позната, журналистка, а тя не е била увлечена по него, а по... Апостол Карамитев.

Казах му направо, че сега говори така, за да си връща, ама аз няма какво да плащам негови грехове.

Като разбра, че съм наясно, той просто стана и си отиде, и ние с жена ми останахме, завършихме си сами обяда.

- Юрий Ангелов, един от неговите ученици, ми е казвал, че са го наричали "незаконният син на Апостол Карамитев"...
- Юрий преувеличава с това нещо, но той го имитираше и като походка, и като глас... Физически много искаше да прилича, да говори и да действа като Апостол, дори баща ми в един момент му е казал: "Престани да ме имитираш!"

След като той си отиде, Юрий ми е казвал, че е идвал в съня му и му е казвал: "Работи, но не ме имитирай, просто прави това, което си ти, стига вече с тия имитации!"

Апостол Карамитев (Хенрих IV) и Адриана Андреева (Фрида) в „Хенрих IV", режисьор Енчо Халачев, НТ „Иван Вазов”, 1970 (Снимка: Личен архив)

Той до ден днешен си позволява като сме били заедно в бургарското радио, с гласа на Апостол да се опитва да казва негови монолози. Просто не иска да се раздели с неговото физическо и гласово присъствие, а вече е към 70-годишен.

- Те са били в добри отношения, Юрий не е ли бил негов любимец?
- До 3-ти курс са били в добри отношения. Но след това Юрий се жени и започва да ходи неподготвен. Аз не мисля, че баща ми е имал любимец, защото той всичките ги харесваше - и Илийчо Караиванов, и Васил Бъчваров и всичките. Но след като Юрий ходи неподготвен няколко пъти, той просто го елиминира, казва - "все едно ме нямаше, все едно ме забрави, престана да ме коригира, престана всичко."

Баща ми беше много взискателен и трябва да кажа, че беше много строг и към студентите си и към нас, не беше този лъчезарният човек, за който всички говорят.

Момчил с Юрий Ангелов и Искра Радева (Снимка: Личен архив)

- Каква е връзката на баща ти с Камерната сцена на Народния театър?
- Той е в основата на създаването й, защото беше много информиран, четепе и знаеше, че и на запад, и в Русия тогава се създаваше тази камерна форма на театър. Много заложи на това, да се направят хубави постановки в Театър 199, гледал съм репетиции на "Двама на люлката", после съм гледам Невена Коканова във "Варшавска мелодия", бяха блестящи спектакли. Той затрупваше студентите си с откъси да имат близък контакт с публиката и да усещат как реагира публиката.

И той положи огромни усилия да търси пиеси, автори, да мисли как да бъде представен камерният театър, как да бъде динамично, да става рефлексивно, да бъде ангажирано социално, как да казваш едно нещо, а да разбираш друго, тогава се научихме да четем между редовете....

Апостол Карамитев (Снимка: Личен архив)

След като почина баща ми, всички казваха за Камерната зала на Народния - това е зала "Апостол Карамитев".

След това дойде директор Павел Васел, и нарече залата "Сцена на 4-тия етаж", ама "Сцена на 4-тия етаж" не значи "Апостол Карамитев". Ходил съм лично да го питам, а той казваше: "Да, бе, разбира се, аз ще направя всичко възможно!" Но не направи всичко възможно, така си остана. По времето на Мариус Донкин събирахме подписи. Аз 6 години, не 6 месеца, не седмици, а 6 години събирам подписки и пишем писма до един зам.-министър, после втори, трети - за да се върне името на сцената, защото баща ми я е създал тази сцена...

По време на директора генерал Александър Гетман, той организира всичко, отива, моли и говори и най накрая му разрешават.

- А вярно ли е, че Николай Лилиев е получил инфаркт, след като е прочел купищата любовни писма до Апостол Карамитев?
- Не мога да ти кажа дали е вярно, баща ми не знаеше също. Те имаха една много хубава колегиална връзка, и нещо са говорили на тема любовта в творчеството и т.н и е стигнало до там, че Апостол Карамитев е получавал кошове с любовни писма от почитателки.

Момчил Карамитев на престижен кинофестивал в Лос Анджелис (Снимка: Личен архив)

Николай Лилиев го попитал може ли да погледне някое от тия писма. Баща ми отбелязал, че те са лични, но при положение, че му обещае, че няма да излизат наяве, просто за негово лично ползване "не едно ще ти дам, а цял куфар", казал баща ми.
Вярно е, че след това Лилиев получава инфаркт, но дали е от писмата, никой не знае... Баща ми също не знаеше. Не може да се каже, че това е причината, от завист или нещо друго... Възможно е това да е помогнало, но не може никой да каже, че това е била причината...

На баща ми му е било мъчно за Лилиев, защото те са имали много добри отношения.

А се пише толкова много за това, защото е "вкусна" информация, интересно е, но не мога да кажа, че точно заради това нещо се е случило... Знам, че до тоя момент не е имало актьор с толкова много писма, специално писани до театъра, каквито са били неговите. Това го знам със сигурност, защото са ми го казвали служителите от театъра.

Наградите на филмовата академия в София-продуцент Мартичка Божилова и реж. Момчил Карамитев 2012 г.(Снимка: Личен архив)

- Тази "масова любов" от почитателите как се възприемаше от майка ти? Те как се запознават?
- Те се запознават в школата към Народния театър, тогава още е било школа. Баща ми е дошъл една година след нея по времето на репетициите на една пиеса. Той е бил някъде в миманса като новопостъпил, а тя вече имала почти централна роля. И от други хора съм го чувал, но и от майка ми - той излъчвал някаква харизма, появява се и не можеш да не го забележиш, има такива хора, това е Божи дар.

След това са започнали да обсъждат пиесата, и много приятно им е било, защото той не е бил нахален, нахакан и не е правил анализи, а повече показвал. И тя ми е казвала, че веднъж са играели в почивката на "пусни, пусни пръстенче", тя му пуснала на него пръстенче. Той много се зарадвал, защото явно се е чувствал като чуждо тяло в тази артистична среда, някои от тях са се познавали, а той не е имал познати. Всъщност, майка му е дала кураж да придобие някакво самочувствие. Подарила му едно кокиченце, а след това цяло букетче - след първото представление.

Тогава започва тяхната връзка, театърът ги свързва по театрален начин. Тя го сравняваше с Давид на Микеланджело, излъчвал някаква особена красота ли как да го нарека.

Същото го казваше и преподавателката ни по история на българския театър Надежда Тихова - ти просто като го видиш и се влюбваш в него!

Аз си го знам като мой си баща, все пак от него съм излязъл. Но имаше хора, просто като си върви по улицата, спираха да го видят или нещо да му кажат. Имаше едно излъчване, което не при всички актьори се забелязва...

Та така започнала тяхната връзка с майка ми. След това решават да вземат млади хора от школа към Народния театър направо в Народния театър. И него са го взели, защото просто им е трябвал такъв типаж. Леон Даниел казва, че той е бил по средиземноморски тип, което тогава не е вървяло. Майка много му помага в две неща - да добие самочувствие, че може, и че е хубав, и седи добре на сцената и другото - той е искал да си създаде някакво свое амплоа, да не го сравняват с други актьори. Започват да работят върху словото, първо трябвало да примахне бургаския диалект...

Дупаринова е имала някакво вградено усещане за мярка. Изработва с нейната помощ един нов тип актьор.

- А ревнуваше ли го майка ти?
- Със сигурност е имало някаква ревност, но не мога да кажа, че е било ревност със скандали, било е, доколкото аз си спомням за това, че той получава много работа. Тя е имала много успешно представяне във филма "Снаха" на Сърчаджиев, в който играе свекървата, била е много млада. Но след това не е правила централни роли в киното. И, може би, това беше един от техните моменти на раздалечаване, че тя играеше предимно в театъра и беше с децата, докато той ходеше постоянно да снима и нямаше време.

Със съпругата си Маргарита Дупаринова (Снимка: Личен архив)

Но той полагаше огромни усилия да бъде с нас. Елена Райнова го разказва много сладко - снимат много гореща сцена в "Бялата стая" - целуват се и се прегръщат и веднага като приключват, той търчи на телефона да звънне на жена си да пита как е, какво става, да ни чуе нас със сестра ми.

- Значи е бил много привързан към семейството...
- Самият факт, че не се разведоха, означава, че са се уважавали и не са имали конфликт, заради който да не могат да живеят заедно. Когато обядвахме заедно, това бяха едни от най-хубавите моменти да ги слушаш как си говорят за техните си неща. Те бяха повече от приятели, повече от близки хора. Не мисля, че е имало някаква ревност, която да доведе до развод - да си кажат, че не могат да се понасят, не могат да се гледат - такова нещо не е имало.

Снимка: Личен архив

Аз лично не съм чувал или виждал той да има любовници или нещо такова. За други хора от кинаджиите знам със сигурност, дори знам семейството и любовницата да живеят в една и съща къща... (смее се)

- Споделял ли е баща ти своя теория за смисъла на човешкия живот, имаше ли такава?
- Важното е какво ще оставиш след тебе и ми даваше пример - представи си някой оре една нива, как остава една бразда и тая бразда се вижда, това е смисълът на нашия живот - като си отидеш да остане нещо, което да се вижда, че ти си го направил, то да си е само твое...

- Той беше ли вярващ?
- Да, дори разказваше как като са снимали "Легенда за любовта", с майка не са имали още деца, се молил в една църква в Прага да има деца.

Всяка година на Бъдни вечер той казваше молитва, минаваше през целия апартамент и навсякъде прикадявахме.

- Чувствал ли си контакт с него през годините?
- И до сега му се моля и винаги получавам някакъв сигнал Отгоре. Или отговор или просто нещо вътрешно, някакъв много тихичък глас...

Сега работя по две новели на Сергей Комитски, който си отиде. Нашият продуцент също заболя. Попитах баща ми има ли смисъл да продължавам. Отговорът беше, че трябва да продължа.

- Какво би искал да кажеш сега на баща ти?
- Ще му кажа, че го обичам и след това ще му кажа, че съм благодарен, че въпреки тежките неща, които ми се случиха в живота - изгубих жена си, промених отново мястото на живеене - мога да се върна към моите си дела тук, и сега го разбирам на какво е давал приоритет, сега успявам да преосмисля всичко и ще му кажа, че за всичко е бил прав...

- Благодаря ти много!

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА 

Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив

Момчил Апостолов Карамитев завършва кино и телевизионна режисура в Рим при проф. Анджело Д'Алесандро, Масимо Мида, Алберто Марама и Пиеро Спила. Преди това е завършил актьорско майсторство в НАТФИЗ Кръстьо Сарафов в класа на проф. Надежда Сейкова и доц. Елена Баева през 1986 г.

След това участва в практическия курс на Сюзан Страсберг в Рим и в Academia D'Arte Dramatica Silvio D'Amico.

През 90-те години специализира кино режисура и кино драматургия в Ню Йорк Юниверсити в Ню Йорк.

Момчил Карамитев (Снимка: Личен архив)

Започва да работи като професионалист в театри, кино и телевизионни продукции от 1984. После се премества в Лос Анджелис където работи по ниско и високо бюджетни международни и американски филми.

Момчил Карамитев във филма "Време разделно" (Снимка: Личен архив)

Момчил Карамитев във филма "Време разделно" (Снимка: Личен архив)

Момчил Апостолов Карамитев е режисьор на документални филми "Апостол Карамитев" - носител на наградата на Българската филмова академия през 2011 за най-добър телевизионен филм и на множество международни награди. След това той режисира "По пътя на предците ни в Окситания", за който получава награда за режисура и множество международни награди включително в Лос Анджелис, Азия и Ванкувар-Канада.

Момчил Карамитев във филма "Време разделно" (Снимка: Личен архив)

Понастоящем живее и работи в България.