Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Иван Яхнаджиев: Картината е диалог на художника с онзи, който я гледа

МАЙСТОРИ НА ЧЕТКАТА

Иван Яхнаджиев: Картината е диалог на художника с онзи, който я гледа

Повече от 40 години държах в дома си ръкописен текст на Димчо Дебелянов

Иван Яхнаджиев в ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

Иван Яхнаджиев е толкова забележителна фигура в нашия културен живот, че дори само произнасянето на името му, буди респект. Онова, с което го свързват веднага в мисълта си повечето българи, е неговият принос за въвеждането на бодиарта в България. Съвсем несправедливо остават на по-заден план неговите забележителни живописни творби, част от които са сравними с образци на световния авангардизъм.

Това се доказва красноречиво от интереса към неговото творчество в областта на пейзажа, натюрморта и фигуралната композиция в страни като Америка, Италия, Финландия, Франция, Швеция, Япония и др. Картини на художника днес се намират в много престижни частни колекции по света.

Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg

Яхнаджиев е ярка фигура не само в изкуството, но и в живота. Той прави впечатление с младежки стайлинг, въпреки възрастта си; с винаги ведро, добронамерено и щедро отношение към хората - особено към децата; с философията си за живота, и изобщо - с цялостното си присъствие в обществото. Усетът му към пулса на времето и неговият природен ексцентризъм, в хубавия смисъл на думата, го правят дързък посланик на изкуството, в разнообразни негови форми и проявления. Художникът е колоритен и в картините, и в живота си сред хората.

На входа на ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

Иван Яхнаджиев завършва живопис през 1977 г. във ВИИИ "Николай Павлович".

Още по време на следването, негови творби участват в общи художествени изложби в България и чужбина.

Картини на художника са притежание на НХГ, СГХГ, НИМ и градските галерии във Варна, Вършец, Габрово, Търговище, както и в частни сбирки в Гърция, САЩ, Финландия, Франция, Швеция, Япония и др.

Иван Яхнаджиев в ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

Ето какво разказва за себе си и за провокациите на живота към творчество, самият художник:

- Г-н Яхнаджиев, вие работите много с деца. Какво ви носи общуването с децата?

- Аз преподавам в Италианския лицей и там правим много интересни неща с децата. На 26-и този месец ще рисувам заедно с деца в парка "Заимов". Предишния ден съм на откриването на изложба на моя ученичка от лицея - на 25-и юни Беатрис Халваджиян ще представи свои 18 рисунки в Мраморната зала на Софийска филхармония. Тя е по майчина линия пра-пра внучка на Златю Бояджиев, и съвсем определено носи нещо от него - от гена на пра-пра дядо си. Беа няма страх от цветовете. Има афинитет към агресивните цветове. Използва ги смело и се опитва да прави и форми. Наблюдавам я и работя с нея от 3 години, а това може да го забележи само окото на опитен художник. Още е много малка, разбира се - едва на 10 е, и тепърва ще се развива. Аз се радвам на такива изяви, защото те дават самочувствие на детето и го провокират да продължава да твори.

Иван Яхнаджиев в ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Тази ваша теория за "подклаждане" на самочувствието е много интересна, и направо казано - истинско "ръководство" за родители...

- Самочувствието е много важно и трябва да се възпитава още в семейството, от самите родители на детето. Трябва да си даваме сметка, че то е необходимо не само, за да се развива едно дете, но и защото самочувствието прераства в чувство за достойнство, каквото трябва да притежава всеки духовен човек. Децата едва в по-късна възраст могат да разберат какво е достойнство, но те от съвсем малки усещат какво е самочувствие.

Едно потискано дете няма шанс да се пробва, да експериментира, да полети...

В ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Невъзпитанието, според вас, не е ли също форма на самочувствие?

- Не, то е форма на комплекс - на липса на реално самочувствие. Невъзпитанието идва тогава, когато липсва възпитанието. Виждате ли как се връщаме пак към родителската отговорност за посоката, в която ще тръгне детето?! Един прост пример в моята област: Представете си как ще се чувства едно дете, попаднало в една световна галерия, ако то не е възпитано да възприема картината като нещо, което вече познава. Обратното, едно дете, за което картината вече не е нещо непознато, и то е наясно, че тя е творба, създадена от човек, който също е бил някога малък като него, и това дете знае как става всичко това -познава процеса на творчеството, това дете няма да се чувства неловко в една такава зала и със самочувствие ще гледа картините, като равно с възрастните. Това е ролята на самочувствието. Но на онова самочувствие, което идва с познанието. Не на голото самочувствие без покритие, което е по-скоро комплекс, отколкото проява на висока самооценка. Отново ще се върна на онази особена форма на демонстриране на самочувствие, която крият комплексите: Тази форма според мен идва от родителите, от семейството.

Ако самите родители притежават някакъв комплекс, те несъзнателно го предават и на децата си. Защото децата са много сензитивни и много лесно копират чувства и състояния. Не само навици, движения и маниер на говорене на своите родители, но и чувствата и състоянията им. Казано най-общо, децата копират модела, философията на родителите си.

Иван Яхнаджиев рисува с деца от Пловдив (Снимка: Личен архив)

- А как вие, като преподавател, как провокирате появата на самочувствие?

- Нека преди това да ви кажа как, според мен, не бива да постъпва един преподавател: Масово сред моите колеги е да дадат един лист на детето и да му кажат: "Рисувай!" След което, ако този преподавател не прояви интерес към онова, което е нарисувало детето, то хвърля рисунката в кошчето. Идва родителят и пита: "Я да видя какво е направило моето дете?" - "Ами, толкова може вашето дете, казва учителят, аз какво да направя?!" И така се приключва всичко. Няма ли отношение, нищо не може да се постигне. В нито една област. Така че, като ме питате за това как работя с децата, скромно ще ви отвърна, че не постъпвам така.

Когато дадеш една задача на детето, ти трябва освен да я подпомогнеш, и да я оцениш - трябва да се създадат отношения между ученика и учителя. Пренебрегнеш ли този момент, всичко губи смисъл.

Иван Яхнаджиев в ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Вие сте човек, който несъмнено открива в рисунките на своите ученици и други, по-дълбоко закодирани чувства. Знаете ли, че в проблематичното ни време, детските рисунки често се използват от психолози като илюстрация на отношенията в семейството, и нерядко в тези рисунки се откриват проблемни отношения като родителското отчуждение?

- О, да. Детските рисунки "говорят" много, и затова е много важно онзи, който ги разчита, да бъде освен компетентен, също и съвестен човек. Много е отговорно да "преведеш" езика на рисунката и да потърсиш отговорите на темите в нея, с точен подход към душата на малкия човек. Децата са подозрителни, и дори само веднъж да ги излъжеш, идва време, когато ще ти го "върнат". Ако откриеш знаците на някаква тревожност, е нужно да намериш и точния подход да излекуваш тази скрита тревога. За жалост, такива специалисти има малко у нас. Иска се култура - голяма култура и голяма човечност в тези тънки работи.

В ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- В едно ваше интервю разказвате за ваш преподавател в Художествената академия, който все ви приземявал с "По-убитичко, по-убитичко!"

- "Убитичкото" е убийство за индивидуалиста. Никога не се вслушах в тези думи, и никога не се примирих със смисъла им. Затова и много си патих, разбира се. Знаете, че биографично съм единственият изключен от членство в СБХ по времето на соца, заради "западното" си мислене. Светлин Русев нанесе големи вреди на изкуството в България, не само на мен. Имаше и хора като Аксиния Джурова, която се противопоставяше на тази ретроградност, но такива хора като нея бяха рядкост. И жалко, че тя не написа една книга, която да направи един разрез на времето, защото тя познаваше много художници - на мен лично ми е откривала две изложби, и само човек като нея може да направи това.

Мен десет години не ми даваха да участвам в изложби, притискаха ме отвсякъде, но не умрях - оцелях. Наранявали са ме много, но не се озлобих и не станах алчен. Съхраних се, въпреки всичко.

Иван Яхнаджиев в ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Как го постигнахте?

- Беше труден момент. Оцеляваш, като се продаваш евтино. Трябваше да правя неща, които да се продават - без значение, дали ми харесват. Но беше единственият изход. Въпросът е да се съхраниш отвътре какъвто си!... Но като стана дума за онзи с "убитичкото", друг мой преподавател беше Дечко Узунов. Той също беше ексцентричен - като стил на обличане, като маниер... И аз много съм го наблюдавал отстрани, защото той не допускаше никого до себе си. Отстрани го гледахме всички, и всеки си взимаше по нещо от него. И аз си взех. И сега като ме питат, какво ми дават децата, ами ето това - ако ти успееш да "откраднеш" нещо от тях, от вярата на детето, да речем, ами това ти дава много - то е богатство!

Децата вярват, дори когато лъжат. Детските хитрости и лъжи мен лично ме изпълват с едно вътрешно, как да го нарека - удоволствие. Но ако ти не им отдадеш нужното внимание, те те зарязват веднага - отиват с телефона и таблета някъде - въобще не се церемонят.

В артистичния си двор (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Живее ли още "детето" във вас?

- Да. И е така, защото си "сверявам времето" с децата. Ако можеш да "играеш" с тях, това те изпълва отвътре с една младежка енергия, и те държи млад. И това страхотно ми харесва!

На двора (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Вие имате и една лечебна теория - че изкуството може да изтръгне, така да се каже, децата от лапите на дрогата и други зависимости, и да осмисли живота им чрез творчеството в друга - градивна посока - на личностно израстване.

- Абсолютно съм убеден в тази моя теория. С такава цел беше организирана и благотворителната изложба "Нарисувана пролет" на Превантивно-информационния център по проблемите на наркоманиите в София, която беше открита от председателя на Народното събрание - г-жа Цвета Караянчева. Тя, междудругото, даде един много добър урок на обществото с това, че бяха допуснати тези деца да представят свои творби в парламента. По този начин им даде самочувствие - да повярват, че правят нещо, което се оценява. Събитието беше организирано в рамките на Програмата за превенция на употребата на психоактивни вещества "Изкуството като алтернатива". В нея бяха включени рисунки на ученици от столични училища, но такива кампании, по мое мнение, трябва да се правят в цялата страна. Трябва да опазим децата си от всякакви вредни влияния, още докато не са им се поддали.

Знаете ли защо мисля така? Когато рисувам с децата и ги наблюдавам, аз виждам, че те рисуват красиви неща. В рисунките им няма наркомани, просяци, боклук по улиците... Изпълнени са със светлина. И трябва да запазим този позитивизъм, да ги предпазим от грозното, вредното и пошлото в живота. Доколкото е възможно...

Пред ателието (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Наркотиците са влезли отдавна в училищата и е нужна всякакъв вид превенция - това е безспорно. Имате ли конкретни впечатления, дали наистина образователни форми като рисуването са реална превенция на дрогата?

- Нямам конкретни впечатления, но съм убеден в това, че рисуването влияе положително на цялостното хармонизиране на личността на детето. Съдя по моите отношения с децата, които обучавам. Фактът, че те се вълнуват какво сме направили и какво ще продължим на правим на следващия и на по-следващия ден, ми показва интерес от тяхна страна да продължат да го правят. Това е знак, че им харесва. Защото съвременните деца са такива, че ако нещо не им харесва, те притежават способността да бъдат категорични - да ти покажат, че не искат да го правят. А когато правят нещо с желание, то този интерес трябва да се "хване" и да се поддържа, и по този начин да насочва към доброто.

Изкуството съдържа този потенциал, който може без насилие да води в желаната посока. Някак невидимо, и в същото време много убедително. И това няма как да не даде добри резултати в цялостното развитие на детето. Защото, докато рисуваме, ние и разговаряме, общуваме помежду си. Говорим си по най-различни теми.

Иван Яхнаджиев в ателието си (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Как се отнасят към вас вашите ученици?

- Като с равен, без разлика с възрастта. Това много ме радва и ме кара да се гордея вътрешно, че съм постигнал това "равенство", въпреки огромната разлика във възрастта между мен и тези деца. В същото време, някои ме наричат Маестро, което схващам като израз на една уважителна дистанция, а също и като едно възпитание, което е препоръчително за обществото. Близостта е хубаво нещо, но трябва да има и малко респект от страна на по-младите към по-възрастните. Знаете ли, ако трябва да обобщя всичко това, бих казал следното: Не знам доколко аз съм полезен на тези деца, но те са много полезни за мен самия.

Защото те ме поддържат в една свежа форма, която ме държи в едно постоянно "будно" състояние на духа. Вдъхват ми позитивизъм и ме зареждат с положителни емоции по такъв начин, че повлияват цялостно на духа ми. В този смисъл ми дават много повече, отколкото аз на тях. Щастлив съм да бъда в такава среда.

Част от ателието на художника (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Напоследък, покрай 40-годишнината от Първата асамблея "Знаме на мира", се повдигна темата за творчеството в неговия глобален смисъл, и затова дали може да се възроди това събитие от многонационално значение отново в България. Жени Живкова обаче каза нещо много страшно - че днес това не би било възможно, защото няма как да се гарантира сигурността на децата...

- Да, това е много откровено и вярно нейно изказване, защото наистина реалиите на живота днес са такива, че ние, възрастните, не можем да гарантираме сигурност на децата си. Целият свят, за жалост, стана едно доста несигурно място за живеене. От друга страна, за организирането на едно толкова мащабно събитие, трябват и финанси. Аз много уважавам Жени Живкова и знам колко голямо е нейното желание да я има отново Асамблеята, но трезвото й чувство за реалност, я е накарало да направи тажи тъжна констатация. Колкото и да е обезкуражително, такава е реалността, в която живеем!...

Покойната Людмила Живкова също беше много широко скроен човек, но хората около нея бяха лицемерни и много навредиха. И сега ги има такива. Аз, например, не знам как са купувани тези картини за галерията за модерно изкуство - какъв е бил критерият, дали са "истински"?...

В ателието (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Как би изглеждала една ваша картина на тема Криза?

- Ами, въпреки всичко ще я нарисувам красива. Вдъхновява ме. Нещо по-дълбоко от провокация е. Който ме познава, ще разбере какво искам да кажа.

Сред цветята на двора (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Ходите ли на мястото, където сте израстнал в София - там вече я няма къщата ви...

- Ходя. Къщата я няма, но стоят акациите. Три акации, посадени от нашите дядо и баба, когато сме се родили аз, сестра ми и братовчед ми. Да гледаш едно дърво, което вече е над 70 години и което е расло заедно с теб, е вълнуващо. Ходя и гледам тези дървета. Каква мъдрост са имали тези хора - дядо ми и баба ми - да засадиш дървета за всяко едно от внуците си!... Колко такива неща правим днес?!?

В ателието (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Спонтанно ми идва да ви попитам, какво мислите за претендиращите за "графити" надписи със спрей по сградите из София, които дръзват да загрозяват дори прясно боядисани фасади...

- Това е меко казано безобразие. Не знам какви мерки могат да се вземат, но трябва да се направи нещо. В същото време си давам сметка, че ако това явление стане наказуемо, то може да стане още по-агресивно. Но тези драсканици, както ги наричаме, ние ги отминаваме и ги наричаме безобразие, но аз мисля, че те трябва по-дълбоко да се изследват. В тях, не като конкретен образ, а изобщо като проява, се крие някакво по-различно послание, което говори за криза. Те са, според мен, пак някаква форма на комплекси, на неудовлетвореност - на някакъв неовладян и хаотичен бунт срещу средата, която обитаваме. Психолози трябва да кажат какво се крие зад всичко това, но не мисля, че са просто хулигански прояви, за каквито съвсем повърхностно ги смятат някои...

В Ню Йорк (Снимка: Личен архив)

Картина, правена в Ню Йорк (Снимка: Личен архив)

- Вие също сте малко "хулиган" - наредихте си творбите до тези на най-големите майстори на изобразителното изкуство в Ню Йорк.Това сам определихте като "самоирония", други ваши "любезни" колеги го нарекоха "палячовщина", а ако питате мен, там болшинството от онези, големите, до които се "поставихте", приживе са били непризнати и евтини, така че - защо не?! Въпросът ми е, какво ви подтикна да го направите?

- Защо го направих? - Ами това е един експеримент. Имах един шанс, че синът ми Александър можа да ми помогне да изложа там мои творби, и се възползвах.

Със сина Александър Яхнаджиев във Вашингтон (Снимка: Личен архив)

Аз го съзнавам и го признавам това - това не може да си го позволи всеки. Моето предимство беше, че имах документ от ООН, благодарение на това, че синът ми работи там. Но някои неща се случват невинаги по пътя на логиката и законите. И едно от тях е ексцентричността. Тя може да се "изплъзне" и на най-добрата администрация /смях - б.а. / Но ето какъв друг пример ще ви дам: Един колега в Рим през нощта боядиса фонтана "Ди Треви" с червена боя. Целият свят отрази това нещо. Него го глобиха, но какво от това?! После той направи нещо друго: взе няколко чувала с разноцветни топки и една сутрин ги пусна по стълбите да паднат във фонтана. Това са мимолетни хрумвания на един творец с различно мислене. Ван Гог си отрязва ухото, но колкото и да го копират имитаторите му, както и да си превързват ухото, никой от тях не може да бъде Ван Гог. И вижте какво се получава - вече никой не помни болката на Ван Гог, а това трагично събитие се възприема акто някаква "атракция"?!? - Как да си обясним това? Ражда се една спонтанност. Няма защо да я осъждаме, или да я копираме, защото нито едно нейно повторение няма да е оригиналът.

Понякога нещата просто се случват. Без да искам бодиартът стана моя марка. Бих искал да говоря за живопис, но все ме питат вашите колеги за бодиарта. Това е изкуство за 10 минути, и после водата го отмива в канала. Но остава усещането за нещо моментно, което те завладява спонтанно, и то се ражда без да се интересува колко кратко ще съществува в пространството.

Бодиарт (Снимка: Личен архив)

- Много често ви питат дали се вълнувате от моделите си, докато им правите бодиарт?

- Не. Съсредоточаваш се в работата и нищо друго не те интересува. Виж, по-скоро моделите ми се чувстват превъзбудени от вида си: "Как ме преобрази!", са ми казвали някои, и дори искат да си останат така, в новата си "кожа" по-дълго време. Имам и един много забавен случай по време на един пленер на Охридското езеро. Там направих бодиарт на една жена, на която приятелят й беше музикант. И на другата сутрин той ми каза, че двамата правили любов така, без тя да си измие боята от тялото, и че той никога не бил изпитвал такава еротика, толкова силно сексуално преживяване, като това през нощта. /смях - б.а./

По време на презокеанското си пътуване в САЩ (Снимка: Личен архив)

- Чувствате ли се богат човек - в прекия и в преносния смисъл на думата? В едно ваше интервю казвате: "Художникът трябва да е гол, и трябва да е на пазара!"

- Богатството е нещо, за което никога не мисля, защото първо никога не съм бил богат. Ако ме питате дали духовно се чувствам богат, и това не знам. Но, да - художникът трябва да е на пазара. Нещата са прости - без добри бои няма как да произведеш картини. Без материали няма как да твориш красота. То и без качествен грим, няма хубави жени./смях - б.а./ Така че, и най-хубавото нещо има нужда от някакъв "макиаж" - от средствата да го направиш.

В ателието (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Вие много лесно се разделяте с картините си - много от тях подарявате с лека ръка. Нещо, което не е типично сред колегите ви. Чувала съм, че някои от тези подаръци, се препродават после. Не се ли ядосвате от това?

- Не, напротив - радвам се. Схващам го като възнаградена щедрост. Като нещо, като че ли картината сама "избира" къде да отиде. Аз наблюдавам с удоволствие този процес, защото за мен е важна съдбата на картините ми - къде ще се озоват те в пространството, и как ще намерят своето място във времето. Но това е нещо съвсем различно.

Ако някой е решил да даде моя подарена картина на друг човек - няма лошо. Няма нищо нечисто в това. Така, по този начин, са стигали до наше време и картините на големите художници. Важното е да има движение - нещо да се случва така, че изкуството ти да достига до повече хора. Всичко на този свят е движение, промяна...

Експонат от "...Ето така..." в галерия "България", вдъхновена от пътуването му в Ню Йорк, Вашингтон и Бостън (Снимка: Личен архив)

- Когато обикаляте световните галерии, виждате ли някаква промяна в съвременното изобразително изкуство?

- Където и да съм ходил в най-големите галерии в света, ми прави впечатление, че вече много силно е застъпена химията, техниката и електрониката.

Аз нямам афинитет към това нещо, но съвременният свят го налага.

Политическият кът в ателието... (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Е, и вие можете да се похвалите със своеобразни арт инсталации...

- Е, да. В училището в "Горна баня" намерихме около стотина бракувани клавиатури за компютри. С децата ги апликирахме с платна, и те ги изрисуваха. Това им създаде голяма емоция, а мен ме изпълни с удовлетворение. Трябва да се измислят забавни неща, забавни идеи. С 5 000 химикалки направихме един таралеж, и Пинокио, и други неща - около 15 работи, и всичко се пази в училището.

- Помня, че рисувахте яйца и жива кокошка по Великден, в което ексцентрично "мероприятие" участва и синът ви Александър. И той явно прилича на вас... Продължава ли да се забавлява по този начин, въпреки че е така високо ценен със сериозните си занимания в чужбина?

- Продължава, да. Приличаме си в "лудостта". /смях-б.а./ Но той направи една много сериозна кариера като парламентарен журналист в Рим, има своя телевизия - "Виста" и изобщо се гордея с него.

На двора (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Покрай другите ви "лудости" се изненадах, че някога сте бил и боксьор...

- Ха-ха, и това бях. Сега, с напредването на годините, само се моля да бъда здрав, защото имам още "сметки за уреждане" в този живот - и със самия живот, и с изкуството.

С хората - не, макар че много са ме наранявали.

Ексцентричен, както винаги... (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- Определят ви като авангардист. Според вас самия, какъв е вашият стил на рисуване?

- Не мога да кажа. За мен картината е един диалог с другите. С онзи, който я гледа.

- А публиката на коя страна по света ви оценява най-високо като художник

- Италия. Само там ми се е случвало да чуя така спонтанно от някой непознат на улицата: "Здрасти, Майсторе - голям художник си!" Тук такова нещо не ми се е случвало.

- Имате ли любим художник? Аз не съм специалист, но на мен лично работите ви по нещо ми напомнят на Густав Климт...

- Много го харесвам! Той много умее да борави с черно и бяло - агресивен е. И ви благодаря за този комплимент, защото наистина много го харесвам. Като съм във Виена, винаги ходя да му гледам творбите - не ми омръзва. И искам някои неща да ги правя като него, но то това не може да го изкопираш.

Пред ателието (Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg)

- А не ви ли е хрумвало, че има нещо езотерично в това, някои творци да се възприемат като изключителни, като по-добри от другите, макар на пръв поглед да не изглежда така?

- Естествено. Когато вече ни пуснаха да излизаме в чужбина, а за мен това се случи на една късна възраст - бях вече на 50, когато вече имах възможност да застана лице в лице примерно с картини на Пикасо, си помислих същото: Защо неговата картина струва милиони, а моята - стотина, 300 евро? - Неволно се чудиш, защо е тази разлика?!?... И тогава започваш да вярваш, че други неща движат изкуството и самото отношение на хората към него...

Няма логика. А където няма логика, има нещо друго - нещо магично, езотерика.

И в тази връзка се сещам да ви разкажа нещо много интересно, което кой знае защо, се случи на мен: През 1972-ра година от Академията ни пратиха на бригада в подземието на Софийски университет. Там имаше стотици папки, прогнили от влагата, от 1900-ната година. Една папка ми привлече погледа, и аз не знам как?... На нея пишеше Д.Д. Разлистих я и гледам снимки - 5-6 човека с Димчо Дебелянов. Взех тази папка аз и я прибрах вкъщи. Дълго не я отворих повече. Мина време и ми дойде на гости един литературен критик - Георги Цанков, и аз му показах папката. Оказа се, че в нея има един ръкописен текст на Димчо Дебелянов, писан през 1907-а година. Един именник. Мина много време - повече от 40 години, и един ден аз правя изложба в Сметната палата, и там научавам, че един от основателите на Сметната палата е бил Димчо Дебелянов. Работил е дори там известно време, след което отива на фронта и там го убиват. Занесох онзи документ там и им го предадох. И ето че сега, с днешна дата - наскоро, Пловдивският театър направи една страхотна пиеса "Дебелянов и ангелите". Поканиха ме на премиерата в Народния театър, и на входа аз виждам на афиша на представлението онзи документ, който аз намерих съвсем случайно, или не съвсем /!/, през далечната 1978-а година!

А сега вие ми отговорете, какво ме накара тогава, сред толкова мухлясали папки, които изнасяхме без да ги погледнем дори, аз да обърна поглед точно към тази папка?! - Нямам обяснение. Нещо ме е накарало, по някаква вътрешна причинност, която аз не разбирам - нямам обяснение за нея, именно аз да забележа тази папка и да открия в нея нещо, което е чакало да излезе на бял свят след сто години!

Интервю на Еми МАРИЯНСКА

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

Димитър Маринов пред Dir.bg: Подготвям моноспектакъл, липсва ми сцената

Тази година съм отказал роли в 3 сериала, защото това бяха неща, които вече съм ги правил и не искам да ги правя, разказва актьорът

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър