СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Бояна в Страната на голямото кино, където се сбъдват мечти
"Като се върнах от Лос Анджелис, започнах да работя по първия си независим кино проект в България и имам шанса да го правя с прекрасни млади и талантливи колеги", разкрива младата актриса
Автор : / 4300 Прочита 0 Коментара
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив
"Докато още учех със студентска виза, започнах да търся проекти, в които да участвам. Добра идея беше да се запозная с различни хора в индустрията в Холивуд и да събера материал за моето портфолио. Това е нещо, което всеки актьор трябва да има, на всички езици, които владее. Преподавателите ни казваха:
"Чудесно е, че се намирате в Лос Анджелис. В този град са най-добрите университети за филмово изкуство, което означава, че тук има студенти, които след 5-10 години ще бъдат режисьорите, сценаристите, операторите на вашето поколение.
Преподавателят ни по "Бизнес за актьора" обичаше да ни напомня: "Не си мислете, че ще стъпите тук на холивудска земя и Стивън Спилбърг ще ви се обади и ще иска да работи с вас. Но може да имате възможност да работите с бъдещия Стивън Спилбърг...!", разказва Бояна Авджиева.
Бояна Авджиева е родена през 1995 г. в София. Дъщеря е на Александър Авджиев, популярен български журналист и телевизионен водещ.
Още от съвсем малка, тя пее в "Бон-Бон", по-късно става водеща в предаването на вокалната група, излъчвано по Българската национална телевизия, като паралелно с това посещава детска актьорска работилничка "Хлапетата", с ръководител Ганета Атанасова-Ганди. На седемгодишна възраст е приета в Италианския лицей.
Бояна Авджиева (Снимка: Личен архив)
Занимавала се е с класически балет, народни, бални танци и различни изкуства. Междувременно посещава Младежка театрална формация "Студията" в Народно читалище "Славянска беседа". След завършването на Италианския лицей е приета в НАТФИЗ, дипломира се в класа на проф. д-р Атанас Атанасов и още на 24 години се сбъдва най-голямата й детска мечта - участие в мюзикъла "Чикаго".
Мерилин Монро, Джейн Фонда, Пол Нюман, Ал Пачино, Робърт де Ниро, Ан Банкрофт, Дъстин Хофман, Джеймс Дийн - всички тези велики имена от световното кино са се учили да играят от Лий Страсбърг, големият театрален педагог, създал школа в актьорското майсторство.
В нея учи повече от година със стипендия и българката Бояна Авджиева, дъщерята на Александър Авджиев, останал завинаги в историята на БНТ като талантлив журналист, водещ на легендарното предаване "Добро утро" и публицистичното "Навигатор".
С най-добрата й приятелка Мария пред надписа Холивуд (Снимка: Личен архив)
С Бояна Авджиева за уютната обстановка в Института "Лий Страсбълг", която те кара да се чувстваш като у дома си, за срещите с големите в киното, които вдъхновяват, за бъдещето, което й предричат...
- Сбъднаха ли се очакванията ти от обучението в Института "Лий Страсбърг", Бояна?
- Животът ми претърпя доста голяма промяна. Не знаех какво да очаквам. Единствено знаех, че ще е много вълнуващо. Малко ме беше страх, разбира се, че ще живея съвсем сама на другия край на света в толкова голям град като Лос Анджелис.
Всеки преподавател, с когото се срещнах там, предложи огромно богатство в часовете си.
Всеки един от тях по собствен начин работи върху това да извлича нашата индивидуалност като артисти, независимо дали работим върху конкретен персонаж или просто върху техническите упражнения от метода на Лий Страсбърг.
Това беше нещо, което наистина надмина очакванията ми, защото ми даде конкретна техника, а и промени самочувствието и увереността ми като актриса, най-вече, докато се явявах на кастинги. Там понякога имаш по 3 кастинга на ден.
Докато още учех на студентска виза, започнах да търся студентски проекти, в които да участвам. Добра идея беше да се запозная с различни хора в индустрията в Холивуд и да събера материал за моето портфолио. Това е нещо, което всеки актьор трябва да има, на всички езици, които владее. Преподавателите ни казваха: "Чудесно е, че се намирате в Лос Анджелис. В този град са най-добрите университети за филмово изкуство, което означава, че тук има студенти, които след 5-10 години ще бъдат режисьорите, сценаристите, операторите на вашето поколение.
Преподавателят ни по "Бизнес за актьора" обичаше да ни напомня: "Не си мислете, че ще стъпите тук на холивудска земя и Стивън Спилбърг ще ви се обади и ще иска да работи с вас. Но може да имате възможност да работите с бъдещия Стивън Спилбърг...!". (смее се)
- Какво е впечатлението ти от Института "Лий Страсбърг"?
- Място, което по най-добрия начин е доста по-скромно, отколкото звучи. Аз само мога да го сравня с НАТФИЗ. Той ми се стори доста по-монолитен и страшен, когато влязох в него. (смее се)
Институтът " Лий Страсбърг" като обстановка е доста уютно място, напомня на нечий дом. За известно време и самият Лий е живеел в апартамент на втория етаж, неслучайно често се шегувахме, че неговият призрак витае по коридорите, заедно с този на Мерилин Монро.
Във фоайето на Института до бюста на Лий Страсбър (Снимка: Личен архив)
Навсякъде по стените има цитати на Лий Страсбърг и портрети на легендите, които са учили при него. И ти се чувстваш по някакъв много странен начин свързан с тях. Имаш усещането, че ако бяхте родени по едно и също време, щеше да си седиш на диванчетата и да си приказваш с тях и да си репетирате откъсите по актьорство.
В библиотеката на Страсбърг, с пиесата ОТБЛИЗО (Снимка: Личен архив)
Дори и в библиотеката в института, в която има невероятна колекция от пиеси, сценарии и книги, имаш чувството, че си влизаш в хола и си сядаш на канапето. Изключително силно чувство за общност има там, което е рядкост в този град.
От други хора, с които се запознах, които не са част от института и бяха дошли самички от други краища на Америка или света, преследвайки мечтата си да станат актьори, разбрах, че Лос Анджелис е много самотно място. Приятелствата са много повърхностни и имат доста кратък "срок на годност". Всеки е съсредоточен да си намери следващия проект.
И ако отидеш там и си сам, без посока, и не знаеш точно накъде да тръгнеш, можеш да се загубиш.
На червения килим (Снимка: Личен архив)
Институтът е като някакъв оазис в този отчужден свят. И съм изключително благодарна, защото го усетих с най-прекрасната общност от хора. Извадих голям късмет, защото по същото това време в института учеха и други двама българи. Чувствах се като у дома си.
- С кои от преподавателите се сближи?
- Безкрайно съм щастлива, че имах прекрасни преподаватели. Една от тях е Ан Де Салво - американка с италиански корени. Започнала е актьорската си кариера на Бродуей. На младини е участвала в един филм със самия Лий Страсбърг, има роли в почти всички сериали, които сме гледали по телевизията. Аз съм я гледала в "Сексът и градът".
Тя ми беше любимата преподавателка. С нея много си паснах. Тя е естествена, пряма, много колоритна жена. Накрая ми каза: "Ти, моето момиче, ще работиш тук! И само да ти кажа, че това не го казвам на всеки." Разказвала ни е как двамата с Ал Пачино репетират заедно, когато той има нужда от партньор за репетиции.
С Ан Де Салво и състуденти във фоайето на Института (Снимка: Личен архив)
Друг преподавател, който също ми беше любим, е племенникът на Лий Страсбърг. Той се казва Саша Крейн и е режисьор. С него имахме часове по анализ на сценарий. Всичко, което този човек ни преподаваше, се превърна в моята Библия, когато става въпрос за подготовка "на маса", анализ на персонажа и на сценария.
Мой преподавател беше и Диг Уейн. Той ми разказа, че на младини през 70-те години е бил солист в пънк банда. Сега много не ми личи, но като тийнейджърка постоянно слушах пънк.
Много се бях "зарибила" по историята на пънка. Всичко знаех. Най-любимата ми банда е Ramones. Те са икони. Има един бар в Ню Йорк, CBGB, който по това време е бил "меката" на пънкарите. Всички там са започнали кариерите си...
В първия ми час с Диг, той ми каза: "Виждам, че носиш тениска на Ramones. Аз често свирех с тях в CBGB". Едва не паднах на земята, като ми го каза. (Смее се)
С Диг Уейн (Снимка: Личен архив)
Диг Уейн като преподавател е по-строг. Държи всички да сме облечени в черни работни облекла, което по странен начин ме накара да се почувствам като у дома си, тъй като в НАТФИЗ също трябва да си облечен така по време на занятия. Много държи на дисциплината и не прави изключения за никого.
- Той е бил в България на уъркшопа тази година?
- Да, тази година той беше поканен във второто издание на уъркшопа на Института в България. Позволи ми да гледам част от часовете им. Беше сюрреалистично изживяване, дори само да наблюдавам - как един от най-любимите ми преподаватели, с които съвсем до скоро работех в Лос Анджелис, сега работи в моята София и не къде другаде - а на сцена 47 в НАТФИЗ.
На тази сцена се явих на кандидат-студентските изпити, на тази сцена съм играла дипломния си спектакъл, а в края на уъркшопа през това лято и вторият българин, носител на стипендия за Института "Лий Страсбърг", бе награден на тази сцена. Интересно нещо е животът.
- Работила си на живо и със сина на Лий Страсбърг - Дейвид...
- Да, с него имахме специални часове, извън програмата, а в края на семестъра той разглеждаше нашата работа и правеше бележки. Дейвид е като лавина от информация. Говори много бързо и изисква пълно внимание. Естествено, като син на Лий Страсбърг, той познава до дъно методиката на баща си и работата с него е възможност да се докоснеш до самия източник на тази актьорска техника.
Дейвид говори с теб като с равен, но е респектиращ, без първоначално да си даваш сметка защо. Впоследствие осъзнаваш, че е такъв, защото е доста добър психолог, който има умението много бързо да види що за човек си, от какво се страхуваш и каква маска носиш, за да се пазиш от тези страхове... И много бързо те провокира да преминеш през тези ненужни неща и да се изправиш директно срещу самия себе си.
Само така можеш да изчистиш фалшивия герой, който си създал за себе си в обществото, и ще можеш да се свържеш с художествения герой, написан от автора на пиесата или сценария.
С Дейвид Страсбърг (Снимка: Личен архив)
Затова този метод не е за всеки. Много актьори искат да са актьори, защото са суетни, искат да се докажат на някого. Докато те е страх да погледнеш себе си без маската на суетата, трудно ще можеш да изиграеш истински какъвто и да е образ на сцена или пред камера. На сцената може и да успееш да се скриеш от най-задния ред зрители, но камерата вижда всичко.
Имахме и забележителни гостуващи лектори. Единият от тях беше Анди Гарсия, другият - авторът Джон Патрик Шанли.
Поводът да дойде Гарсия беше, че се създаде стипендия на негово име. Някои от нас имахме възможността да му зададем въпроси.
Попитах го как се подготвя, когато работи върху нов персонаж. Той каза, че винаги търси паралел със себе си, какво е нещото, което може да направи с героя - това, което никой друг не може да направи... Не да играеш просто себе си, ами да намериш кое всъщност на теб ти е интересно в този герой. Защо изобщо искаш да го играеш...
С Анди Гарсия в Института Страсбърг (Снимка: Личен архив)
А срещата с Джон Патрик Шанли беше една невероятна възможност. Той направи едноседмичен уъркшоп на новите си, все още неиздадени пиеси, с актьори извън института. Но на студентите беше разрешено да ходят и да гледат.
От ръководството на института ме помолиха да бъда асистент на Джон Патрик Шанли, като задачата ми беше да водя записки върху всяка една пиеса, която се работеше на сцената, да записвам бележките на Джон и въпросите на хората от публиката.
Джон Патрик Шанли е писател, един от най-боготворените и признати живи автори на съвременната драматургия. Автор е на "Дани и дълбокото синьо море", "Съмнението" и много други световни заглавия. Носител е на "Пулицър", "Оскар" и "Тони". А сега той се обръщаше към нас, за да си кажем мнението за новите му текстове, които все още са в процес на създаване. Все едно Шекспир да те попита какво мислиш за новата му пиеса "Хамлет". Има ли нещо в сюжета, което нещо няма много логика? Ти как би го променил? Това наистина беше възможност, която се случва веднъж в живота.
С Джон Патрик Шанли (Снимка: Личен архив)
- Да се учиш да пишеш от най-големите майстори, е голям шанс...
- В Института горещо ни препоръчваха да запишем и часовете по режисура, продукция и сценарно писане. Аз отдавна имам такива амбиции, но навремето прецених, че в България е по-трудно да се развия в това поле.
Оказа се, че имам талант и за писане. В часовете по филмова продукция създавахме по един двеминутен късометражен филм на седмица.
Поощряваха ни да мислим иновативно, затова един от първите ми опити се превърна в stop-motion анимация, което много впечатли преподавателския екип.
Междувременно всеки от нас работеше по свой сценарий за игрален късометражен филм. В края на семестъра преподавателите щяха да изберат двата най-добри сценария от целия клас и да ни разделят по екипи, които да ги реализират в истинска късометражна филмова продукция.
На Родео Драйв (Снимка: Личен архив)
Александър Авджиев на Алеята на Славата в Холивуд (Снимка: Личен архив)
Единият от избраните сценарии беше моят. Това ми даде мотивация да продължа с писането и в последствие написах първия си пълнометражен сценарий, който сега се опитвам да реализирам заедно с колеги в България. Виждам как, когато има желание да се създаде нещо хубаво и искрено, има начин за реализация.
Пресъздава снимката на баща й на Алеята на Славата (Снимка: Личен архив)
Бих искала да споделя с колегите в България ценните знания, които научих в Холивуд, и съм решила да разгърна развитието си отвъд актьорската си кариера, включително и като сценарист и режисьор. Смятам, че имам какво да кажа, а работата с талантливи колеги винаги дава повече мотивация за творчество.
С брат й Борис на същото място от снимката на баща им (Снимка: Личен архив)
- Получила си доста мотивиращи оценки по време на обучението...
- Кандидатствах за работна практика, докато все още се обучавах, и ме одобриха. Това ми даде възможността да остана за още няколко месеца в Лос Анджелис, след като завърших обучението си, но вече имах разрешително да работя като актриса срещу заплащане. Всеки щат има различни закони, и според щата Калифорния, след едногодишно обучение, имах право на 3 месеца практика.
В кадър от филм (Снимка: Личен архив)
Мислех, че за три месеца нищо няма да направя. Но все пак реших да пробвам. Имах повече от 50 кастинга в този период, от които спечелих десетина. На някои трябваше просто да откажа, защото нямаше как да съм на няколко места едновременно.
Имах удоволствието да снимам с най-престижния филмов институт в света - AFI (American Film Institute).
В един от последните проекти, които снимах там пък, ме избраха да играя Одри Хепбърн.
На снимки в ролята на Одри Хепбърн (Снимка: Личен архив)
Друг независим филм, който също снима по време на тази практика, наскоро беше в официалната селекция на първия по рода си филмов фестивал за хорър филми в България - It"s Alive Horror Film Festival, и имах възможността да го гледам на голям екран, тук в България, в Дома на киното.
Това също беше сюрреалистичен момент за мен, не съм очаквала, че нещо, което съм снимала там, ще стигне чак до тук. Тези малки постижения ме обнадеждават, че съществува изобилие от неконвенционални начини човек да постигне смелите си мечти, само трябва да погледне отвъд познатото.
На снимачната площадка на първия й късометражен филм (Снимка: Личен архив)
- Сега какво предстои? Искаш ли да се върнеш в Града, както наричат Лос Анджелис?
- В процес на създаване съм на първия си независим кино проект в България и имам шанса да го правя с прекрасни млади и талантливи колеги от българското кино и театър. Вече ти казах.
Нямам търпение да завършим проекта. Наистина е обещаващ. Отделно от това, продължавам да съм все така обнадеждена, че тепърва ще имам възможност да участвам и в други български проекти. Силно се надявам, че проправяме път към по-стойностно българско кино, виждам много доказателства за това напоследък, и че оставяме зад нас порочните практики, на които нашите колеги са ставали жертва в близкото минало.
На червения килим (Снимка: Личен архив)
Стремя се да изградя кариера на международно ниво и опитът в Америка ми позволи да създам портфолио, с което в момента кандидатствам за виза за артист, за да имам възможност да работя като актриса на територията на Америка.
Нямам намерение да се местя да живея перманентно там към момента, но с тази виза ще ми се отворят повече възможности за работа, тъй като повечето световни кастинги и продукции (дори и такива, които се снимат в България), започват продукция именно от Холивуд.
Все още чакам резултатите за визата и се надявам, че отговорът ще е положителен. Бих искала да дам пример на младите хора, които се стремят към реализация на световно ниво, че не е задължително да избягаш или да отречеш всичко, което досега си научил и изживял, да смениш идентичността си, за да я постигнеш.
В кадър от филм (Снимка: Личен архив)
Преди снимки (Снимка: Личен архив)
А напротив - да се стремят да надграждат върху тази ценна основа. Вярвам, че именно, защото аз съм си аз, защото идвам от България и знам какво е да се трудиш здраво и целенасочено, се ориентирах толкова бързо в този толкова чужд град, за толкова кратко време.
В кадър от филм (Снимка: Личен архив)
Мой много близък човек, американец, който също е актьор и работи в този бизнес от четири години, искрено ми сподели колко се вдъхновява от моята история... как за девет месеца съм постигнала неща в този град , които мнозина не успяват да постигнат с години. Винаги ще помня тези негови думи.
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}