КИНОТО НА ХХ ВЕК
Жан-Люк Годар, който трансформира киното
Революционният френски режисьор избра да напусне този свят чрез евтаназия на 91-годишна възраст
Автор : / 2041 Прочита 0 Коментара
Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Медийното отразяване на смъртта на Жан-Люк Годар никога няма да изпълни това, което той заслужава. Той е явление в киното и променящ играта на нивото на Сергей Айзенщайн, Чарли Чаплин, Д.У. Грифит и други, които промениха граматиката на филма завинаги.
Годар беше и този, който доказа, че боксофисите и големите награди нямат нищо общо с кинематографичната стойност.
Според стандартите, по които днес се оценяват успешни режисьори - боксофис и награди - Годар би бил играч от второстепенна лига.
Годар никога не е бил номиниран за "Оскар", номиниран е за награди "Сезар", които той никога не печели. Много по-късно е почетен с почетни награди. Дори от ключови фестивали като фестивалите в Кан, Берлин и Венеция, той има оскъден, мимолетен успех.
"Алфавил" печели Златната мечка в Берлин през 1965 г., а кинофестивала във Венеция присъжда Златния лъв на "Име: Кармен" през 1983 г.
Роденият и извършил собствената си смърт в Швейцария режисьор оголи киното до неговата смислена същност.
Годар и френската актриса Изабел Юпер в Ню Йорк, 1980 г. (Снимка: Getty Images)
"Всичко, от което се нуждаете, за да разкажете една история във филм е момиче и пистолет"
Като гледате филми на Жан-Люк Годар, това автоматично предизвиква изискването да ги гледате отново, за да откриете техните пълни значения.
"Съвременното ново кино започва тук", пише филмовият критик Роджър Еберт за дебютния филм на Годар "До последен дъх" ("A bout de souffle", 1960).
"Нито един дебютен филм след "Гражданинът Кейн" през 1942 г. не е бил толкова влиятелен и важен" допълва още той.
Жан-Люк Годар изхвърля условностите от френското кино и въведе експеримента като техника - експеримент в камерата и начинът на снимане, ползвайки ръчни камери, както и редакции и диалози, които много често се измислят на място на снимачната площадка.
Историята на пръв поглед е класическа и четейки синопсис за филма, ще си кажем, че не е нещо кой знае какво. Мишел (Жан-Пол Белмондо) е местен гансгтер, който открадва автомобил в Марсилия, застрелвайки преследващия го полицай на един междуградски път.
Останал без пари и бягащ от закона, той търси помощ от приятелката си Патриша (Джийн Сибърг), американска студентка по журналистика, продаваща вестници по улиците на Париж. Тя го приютява в апартамента си, където заживяват заедно и се влюбват. Патриша в един момент разбира, че обектът на нейните чувства се движи извън закона и след като е разпитана от полицията, го предава, а Мишел, опитвайки се да бяга, е прострелян на улицата, умирайки, останал без дъх.
Този филм е като глътка свеж въздух - не само заради диалозите, снимките в близък план в апартамента, които на моменти изглеждат като кадри от документален филм, но и заради темпото и времето на самата лента.
"До последен дъх", Жан-Люк Годар
Годар създаде звезди като Жан-Пол Белмондо и Джийн Сибърг, а неговите аморални, недоволни от света герои повлияват на световни артисти като Ал Пачино, Робърт де Ниро и Куентин Тарантино.
След "До последен дъх", Годар прави много бързо и филма "Малкият войник" (Le Petit Soldat, 1961), трилър, който е забранен за 3 години във Франция, защото разказва за дезертьор, който минава на страната на терористична организация по време на събитията в Алжир.
Това е и първото открито политическо изявление на режисьора, което го кара да измисли фразата:
"Киното е истина с 24 кадъра в секунда"
Филмов постер на филма "Да живееш живота си" на Жан-Люк Годар
Това е и първият филм, в който Годар режисира своята муза и бъдеща съпруга Анна Карина.
Карина участва и в "Да живееш живота си" (Vivre sa vie, 1962), където играе младата парижанка Нана, която се стреми да бъде актриса, но всъщност става проститутка.
"Vivre sa vie" е повратна точка за Жан-Люк Годар и остава един от най-динамичните му филми, съчетаващ брилянтен визуален дизайн с въздействащо и трагично изследване на характера на едно момиче.
Историята се разгръща в 12 глави, описващи малки, но важни събития в живота на Нана, като камерата често се задържа върху лицето на Карина в близък план, което изобразява нейните блянове, мечти, тъга и разочарования.
Анна Карина, муза на Жан-Люк Годар, станала по-късно и негова съпруга
Годар каза, че филмът е неговият опит "да заснеме умът в действие, вътрешността на някой, видян отвън".
Това се превръща в един от най-големите му успехи и този филм ще запази едни от емблематичните кадри между Годар и Карина.
Той е може би първият по-остър социално критичен филм, който поставя под въпрос съществуването на младите хора във Франция в едно крайно несигурно и непредвидимо общество, оставено да се движи в инертна скорост.
Филмът на Годар "Презрението" (1963, "Le Mépris") е единственото му начинание в по-високобюджетното кино, с участието на най-известната френска актриса Бриджит Бардо.
Филмът започва с дълга сцена в леглото.
Кадър от филма "Презрението" с Бриджит Бардо
Адаптиран по романа на Алберто Моравия от 1954 г., той проследява провалил се драматург (Мишел Пиколи), който е нает от корумпиран американски филмов продуцент (Джак Паланс) да напише екранна адаптация на "Одисеята".
Сценаристът е принуден да направи сценария по-комерсиален, против визията на режисьора Фриц Ланг (който играе себе си).
Пол се предава на холивудското изкушение, защото иска с парите от този проект да плати апартамента, за който Камила (Бардо) толкова мечтае.
Компромисите, които трябва да направи вървят паралелно с влошаващите се отношения с неговата съпруга.
В "Презрението" от 1963 г. пък Годар използва всички свои качества, за да видим сблъсъка между възвишеното и баналното. Сцените между Камий и Жавал могат да бъдат и обикновена сапунена опера, но благодарение на елегичната музика на Жорж Делерю, използването на цветовете, невероятният интериор и дизайн, местата (голяма част от филма е заснет в Капри), героите придобиват невероятна сила.
Това е също филм-бунт на Годар- противопоставящ се едновременно на брака, филмовата индустрия и отново излагащ за анализ темата за алиенацията. Защото какво, ако не това, е Камий, отегчена до безкрай от живота, в който не вижда нищо впечатляващо.
Ана Карина в "Лудият Пиеро" на Жан-Люк Годар
"Лудият Пиеро" от 1965 г. продължава онези трилър истории, започнати от "До последен дъх", в които Белмондо е нещастно женен съпруг, който бяга с бившата си приятелка Мариан (Ана Карина), която пък на свой ред е преследвана от гангстери от Алжир.
Постепенно, след 60-те години Годар се превръща във все по-политически и радикален за времето си режисьор.
Кадър от "Лудият Пиеро" на Жан-Люк Годар
Франция създава Годар, когато той ѝ е много нужен: във време на буржоазен упадък и обществена деградация. Франция го създава точно така, както е създала преди това дадаизма и сюрреализма. Годар вярва в марксизма и също така донякъде и в маоизма. Но по собствения си начин, не както го правят "великите" диктатори.
Жан-Люк Годар е роден в Париж на 3 декември 1930 г. Израства по парижките улици и ъгълчета. По това време Сартър владее Париж с екзистенциализма и прилежащите му кафенета, ресторанти и барове.
Годар казва:
"Израснах в буржоазно семейство и един ден избягах. Дойдох в света на кинопроизводството вместо да тръгна по пътя на марихуаната и ЛСД-то. Тогава открих, че светът на киното е най-буржоазното семейство, което съм виждал някога."
Филмите на Годар са и цинични. Той не харесва изгубения индивидуализъм в разхвърляните по улиците на Париж заблуди и самотници. Градът е Париж.
Винаги е Париж. Неговите ресторанти, алеи, разхождащите се проституки, хотелските стаи, река Сена, изобилието на този град, богатството му и насред това - индивид, който се лута във всичките тези неща без посока.
Френската "Нова вълна" в киното до голяма степен се определя от неговото присъствие. Този нов стил в кинематографията, подобно на италианския неореализъм, е роден след ужаса на Втората световна война. Годар е сочен като най-страстния, най-безкомпромисния, най-провокативния от режисьорите на своето поколение.
След 60-те години френският режисьор се ангажира все повече политически, продължавайки темата темата за буржоазното лицемерие на френското общество. Известен е с левите си възгледи, защитава палестинската кауза в Близкия изток и не се бои от неприемането на политическите си възгледи от широката общественост.
През декември 2007 г. получава Награда за цялостно творчество от Европейската филмова академия.
Последните си години Годар живее в Швейцария, близо до Женевското езеро - там, където е израснал.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}