На 11 декември се навършиха 100 години от рождението на Солженицин. В Москва бе открит паметник на Нобеловия лауреат и голям патриот на Русия. За Солженицин е писано много, но онова, което остава безценно в душите на много руснаци, е неговият пример за човек и гражданин с будна съвест, неговият патриотизъм. Дългият живот на писателя може да служи за символ на най-трагичните десетилетия от руската история.

  На връчването на Нобеловата му награда

Александър Исаевич Солженицин е роден на 11 декември 1918 г. в Кисловодск, Южна Русия. Младостта му преминава през Гражданската война. В близост до дома му разстрелват заложници, а после ги закопават полуживи в земята, докато вдовиците и децата им вият от ужас и болка. Солженицин ще опише по-късно този вцепеняващ ужас в третия том на романа си "Архипелаг ГУЛАГ".

Солженицин - вляво, със свой боен другар

Още

Пророчествата на Солженицин

Докато още е ученик, се разгръща болшевишката колективизация. Милиони руснаци са обречени на смърт в тайгата, докато социалистическият печат отбелязва патетично успехите на съветската икономика и битката с "враговете" на родината. От онова време са шумните дела, известни като Шахтинското дело, делото Промпартия, меншевиките, троцкистите... На всичко това става свидетел младият Солженицин. Драматични събития, които отекват в съзнанието му по болезнен начин.

По време на Втората световна война, и особено в периода 1943-1944 г., предвкусвайки победата, у руснаците възниква едно особено гордо чувство за воинско лидерство. Но тази победа е оплискана с кръв!...Свободата, по думите на близкия приятел на Солженицин - Николай Виткевич, се оказва "последната романтична илюзия в неговия живот". Той е гневен на "героя" Сталин и открито изразява мнението си. Арестуван е и осъден без съд и присъда , по чл. 58 от Съветския наказателен кодекс.

"Арестът - това е някаква мигновена промяна, "прелистване" от едно състояние в друго...Край. Вие сте арестуван. И нищо не можете да кажете срещу това, освен едно агнешко блеене: "Аз?! За какво?!"

НИИ "Марфинская шарашка"

Лагерният "опит", както той сам го нарича, прилича на "счупване" - разчупването на един човек на две половини!...В началото е в Нови Йерусалим, после в Москва, на строителството на Калужската застава. През 1947 г., като способен математик, го пращат в Научно-изследователски институт в Шарашка. Там е до 1950-а. Тези години от живота си Солженицин описва в романа си "В първия кръг". Заглавието е символично. Това е всъщност първият кръг на Гулагския ад. През 1950-та го пращат в Казахстан, на работа в медните рудници.

Оттогава са трите знаменателни лагерни заповеди, които стават популярни от името на Солженицин:

"Не верь! Не бойся! Не проси!"

"Не вярвай! Не се бой! Не се моли!"

През 1952 г. му откриват рак. Той е може би сред едииците хора по света, излексувани по чудсо от тази коварна болест?...На престоя на писателя в Ташкентската болница, дължим повеста му "Раково отделение".

На входа на редакцията на "Нов свят"

От 1956 г. започват амнистиите в бившия СССР. Солженицин има възможност да се върне в Централна Русия. Заселва се в Рязан и започва работа като преподавател по астрономия в местното училище. Започва да пише "Раково отделение" и "В първия кръг". Вероятно именно тогава възниква и идеята да започне да пише "Архипелаг ГУЛАГ".

През 1959 г. написва повестта "Щ-854", която ще влезе в историята на литературата под заглавието "Един ден на Иван Денисович" /1962 г./ . Тази повест е дадена от цензорите за "преглед" лично на Хрушчов. Каква била изненадата им, когато лично той разрешил да бъде публикувана в "Нов свят". Почти веднага повестта е преведена на основните европейски езици. Буквално за дни Солженицин се сдобива със световна слава.

Със съпругата си Наталия

Не така бързо, обаче, писателят успява да издаде " В първия кръг" и "Раково отделение". В продължение на три години - от 1963-та до 1966-а година Солженицин води безуспешна битка за издаването им, въпреки че през 1963-а е награден с Държавна премия за "Един ден на Иван Денисович".

След оставката на Хрушчов за писателя настават трудни дни. През 1965-а властите провеждат няколко обиска в дома на Солженицин и изземат голяма част от архива му. А той продължава да получава стотици писма от бивши затворници и лагеристи, чиито разкази по-късно ще попаднат в романа му "Архипелаг ГУЛАГ".

Романът е завършен през 1968 г. в пет машинописни екземпляра. По политически причини авторът му не бързал да го публикува. Опасявал се за близките си и за съдбата на хората, упоменати в книгата.

Солженицин във Владивосток, 1994 г.

Дълго време романът остава в тайна за службите, но когато научават за него, ръкописът е иззет. Специално заседание на Политбюро на КПСС заседава по "казуса" с романа. Стига се до събрание на цялото ЦК на КПСС, след което с гласуване, предложено от Андропов, стигат до взимането на решение Солженицин да бъде лишен от съветско гражданство. Брежнев, Косигин и Подгорни предложили алтернативни решения като арест, съд, или лагер извън Европейска Русия?...Друг един - Щелоков - малко известно име в България, и още няколко човека, настояли че Солженицин е творец, който трябва да бъде използван за благото на СССР, но гласовете им не били чути.

Откриването на паметника на Солженицин в Москва

На 13 февруари 1974 г. с Указ на ЦК на КПСС Солженицин е лишен от съветско гражданство и изгонването му от родината е оповестено по всички телевизионни канали и радиа на Съветския съюз.

Това е прецедент, аналогичен само с разпореденото от Ленин през 1922 г. изселване на т.нар. "параход на философите", оглавяван от Бердяев. Тогава прокудените са обвинени в държавна измяна.

Парижкото издание на "Писмото"

Още

Паметник на Солженицин бе открит в Москва по повод 100-годишнината от рождението му

След оповестяването на Указа, Солженицин написва своето знаменито писмо "Писмо до вождовете на Съветския съюз". Времето съвпада с решаването на съдбата на романа му "Архипелаг ГУЛАГ". В това писмо Солженицин прокламира цялостна програма за декомунизацията на СССР.

"Икономическият ръст е не само ненужен, но пагубен. Трябва да се поставят задачи не за увеличение на народните богатства, а за съхранението им. Най-голямото богатство сега е земята. В нея е руската надежда за надпревара с времето и за спасение. Именно тези пространства ни дават надеждата да не погубим Русия в кризата на западната цивилизация", пише Солженицин.

Писмото се коментира в западния свят, а на съветска земя му "отговаря" академик Сахаров. Съветското общество се разделя на две - "сахаровци" и "солженициновци". В това се състои и трагедията на писателя: властите се оказват тесногръди и невъзприемчиви, а патриотите - разединени и чужди на традиционните ценности на родината си, както и на интересите й в световен план.

По време на пътуването си из Русия

През февруари 1974 г. Солженицин е депортиран със специален самолет в Германия. Скоро пристига и семейството му. Писателят известно време пътешества из Европа, става лауреат на Нобелова награда за литература и година по-късно се озовава в Северна Америка. Купува имот близо до Кавендиш, щата Вермонт. Оттам излиза рядко, рядко се съгласява на интервюта, и поради това медиите му лепват прозвището "вермонтския отшелник".

Още

"Един ден на Иван Денисович" по Солженицин ще излезе на екран през 2020 г.

Много биографи на писателя наричат тези негови години "космическата самота" на Солженицин. В Съюза все още се страхуват от него. Даже излиза един роман "Москва - 2042", който с пророчески патос "плаши" с бедствието Александър Исаевич Солженицин, който може да се върне на бял кон в родината си?...

През 1989 г. на главния редактор на "Нов свят" Сергей Залигин му се налага да преодолее много трудности, но получава разрешение за публикуване на откъси от "Архипелаг ГУЛАГ" в СССР. Това своеобразно "завръщане" на Солженицин се превръща в един от първите знаци на Горбачовската либерализация.

Именно Горбачов връща през 1990 г. съветското гражданство на Солженицин, а писателят е награден с Държавна премия за романа си "Архипелаг ГУЛАГ". В централната преса започват да публикуват отделни мисли на писателя за Русия. Една от тях завършва с реторичния въпрос:

"Какво, всъщност, е Русия?"

Владимир Путин и вдовицата на Солженицин - заедно пред паметника му в Москва

Още

Един ден на Иван Денисович (откъс)

За няколко месеца писателят обикаля Украйна, Беларус и Северен Казахстан. Солженицин жадува да види максимално повече от голямата руска страна - своята родина. През това време се опитва да разговаря с хората, дава много интервюта. В тях набляга на хуманното отношение към човека.

"Пазарната икономика и дори всеобщото изобилие не могат да бъдат над човека. Ако се изсекат духовните сили на човека, и най-доброто държавно устройство и промишлено развитие няма да спаси нацията от смърт. Дървото не може да се задържи, ако корените му гният. От всички възможни свободи, все едно първо ще излезе свободата на безсъвестността - нея няма как да я забраниш, няма как да предвидиш някакви закони срещу нея. Чистата атмосфера в обществото не се създава с юридически закони. Държавното устройство е второстепенно, в сравнение с "въздуха" на човешките отношения", написва Солженицин в "Комсомолска правда".

В отделни интервюта той говори за това, че трябва да се сложат ограничения на свръхпотреблението, в това число и на потребността от социални права и гаранции, за да не се злоупотребява с тях.

"Правата на човека са нещо много хубаво, но как в крайна сметка как да следим нашите праватака ,че те да не се поощряват за сметка на правата на другите?! Болшинството с права именно така и постъпва!...", казва Солженици.

От горните цитати става ясно, че Солженицин не е критик само на комунизма, но и на капитализма, който погазва човешките свободи, като ги деформира. Често политолози пропускат този детайл и обвиняват Солженицин в радикализъм, вместо да подчертаят неговото дълбоко хуманно отношение към човека, преди всичко.

Една малка книжка на писателя, със заглавието "Как да устроим Русия", се чете като топъл хляб от населението на отърсващата се от стария строй съветска страна.

С М. Ростропович, на фона на Капитолийския хълм

1991-ва е преломна година за нова Русия и за Солженицин като човек-патриот. Той преживява тежко разделението, което настъпва между руския, украинския и беларуския народи.

"Фанатичното преследване на руския език в Украйна е жестока мярка срещу културните перспективи на Украйна. Крим и целият Югоизточен край, са насилствено притиснати от днешното украинско ръководство и неговото желание да попадне в НАТО". пише Солженицин в самото начало на кризата, и нарича "капитулация" преговорите на Елцин с украинските президенти.

През 1994 г. Солженицин и съпругата му Наталия решават да се установят в Русия. Пропътували голяма част от Русия с влак, за да видят родината си след промените. И се... ужасили!...Солженицин видял най-страшните си предчувствия - как страната "диша трудно под отломъците на рухналата съветска система, пише той.

И чак по-късно, с преобразованията на Путин, писателят вижда някаква светлина в тунела - "макар и много плаха", както се изразява.

"На Путин се падна да наследи една разграбена, с краката нагоре страна, с деморализиран в болшинството си народ. И той се зае с невъзможното - стъпка по стъпка, бавно да я вдигне на крака. Тези усилия не бяха забелязани веднага, и още по-малко оценени, но все пак са някаква светлина в тунела....", казва Солженицин.

Откриването на паметника на Солженицин в Москва

Солженицин има две паметни срещи с руския президентт - през 2000-та и 2002-ра година.

В последното си интервю, когато журналист пожелава на писателя дълъг живот, Солженицин отвръща:

"Не, Не трябва. Достатъчно!..."

Още

10 г. след смъртта си Солженицин е позабравен от младите руснаци

Тази негова фраза ще се прокоментира като огорчение, или умора?... Оказва се пророческа, защото след смъртта на Солженицин, срещу него започва една грозна кална вълна от критики и обвинения. Причината е в това, както казва един журналист, че "...потомците на палачите и потомците на лагеристите никога няма да се примирят един с друг.

Мнозина все още считат, пише в същата статия, че Сталин е главният герой на Отечествената война. И трябва да минат много години, за да бъде извършена наистина реална декомунизация в Русия. Тогава ще бъдат оценени хора като Солженицин.

Той бе герой за света и никога не стана "свой" за цялото руско общество. Такава е участта на много гении!..."

Всъщност, през 1997 г. Солженицин получи голямо признание, като бе избран за редовен член на Руската академия на науките.

Той отвърна на това с огромен реверанс - учреди своя собствена награда за литература от 25 000 долара.

Писателят почина на 3 август 2008 г. През лятото на тази година се навършиха 10 години от неговата смърт, отбелязана от много хора по света с литературни четения на откъси от неговия знаменит роман "Архипелаг ГУЛАГ".

Ако трябва да обобщим биографията на този невероятен човек, то може да се каже, че Солженицин описа най-мрачната страница от историята на Русия, а през целия си живот мечтаеше за нейния разцвет. Мракът и светлината се примесваха както в личната му съдба, така и в творчеството му.

"И той до края си не получи удовлетворение от успехите си в литературата, защото те се градяха повече на "мрака" в душата му, отколкото на светлината, за която жадуваше!", казва неговата съпруга Наталия. По повод на това нейно признание, един критик сполучливо кръсти Солженицин "мрачният рицар на светлината".

Еми МАРИЯНСКА