През 2017-а година на търг на "Сотбис" в Париж се появи нещо невероятно - последното писмо на Артюр Рембо. То е написано на 10-и юли 1891-ва година - 126 години по-рано, малко преди смъртта на поета.

Писмото е адресирано до сестра му Изабел, а съдържанието му е прощално. Рембо е с току-що ампутиран крак в болница в Марсилия и изглежда примирен с участта си, в очакване на смъртта.

Прощалното писмо на Артюр Рембо до сестра му Изабел, написано в болницата в Марсилия /Снимка: Sotheby's

Няколко месеца след това сбогуване - на 10 ноември 1891-ва година, поетът, наречен от Юго "невръстен Шекспир", умира. Само на 37, преди 130 години.

Приключва един живот, под знака на "красивото нещастие". Така го нарича един литературовед, а историята на Рембо е точно такава - стихове, изпълнени с красив символизъм, но изразяващи кошмарните лични преживявания на автора си. Нежната, но объркана душа на поета по призвание, през всичките му земни дни го кара да се лута между комплексите си и демоните на изкушението.

Той не е подготвен да понесе товара на живота, и сякаш отслабената му воля е предопределена някак съдбовно. Рембо расте с деспотична майка. Бездруго меланхоличната му натура все повече се затваря в себе си още в детските му години, и в същото време неистово се стреми да се освободи от оковите на предразсъдъците и провинциалния живот.

Ето защо, по-късната му среща с Пол Верлен се оказва фатална за младежката му неопитност. До края на дните си Рембо не може да се справи с противоречията вътре в себе си. До степен, че престава да пише и не харесва онова, което е написал. Приживе не издава нито една стихосбирка.

Всичко, което е достигнало до нас, е плод на закъснялата с две десетилетия от смъртта му оценка на другите за неговото творчество. Приживе, самият Рембо едва ли е очаквал да остане в историята на литературата, като сравним с поет от ранга на Шарл Бодлер. Отива си от този свят като напълно непознат - дори за самия себе си.

Младият Артюр Рембо / Снимка: Getty Images

Артюр Рембо е роден на 20 октомври 1854 г. в Шарлевил-Мезиер, Франция, в семейството на морски капитан, който напуска авторитарната си съпруга, като я оставя с четири деца и без почти никакви средства. Артюр е най-кроткото и мечтателно дете, което човек може да си представи.

Обича да се уединява и да си измисля истории, които записва на малки листчета хартия. Самото му лице отрано изразява този характер на "роден меланхолик". Всъщност, всичко което е написал, е сътворено в юношеските му години - между 15-ата и 19-ата му годишнина. В поезията му диша бунтар, който иска да се освободи от оковите си, и в същото време не знае как. Постоянно е изпълнен с невяра в себе си и в постижимостта на щастието.

В този смисъл, сякаш е бил роден за символист, с типичното за модернизма чувство за обреченост. Като младеж той силно желаел да скъса с тъжния си роден дом и мечтаел за Париж. Когато най-сетне набира смелост да тръгне за града на мечтите си, едва ли е осъзнавал, че свободният живот изисква контрол и воля - две качества, за които се оказва неспособен.

Като "предизвестие" за неговата несигурност звучи един откъс от стихотворението "Пияният кораб":

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора - песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах как морската дива стихия -
пощръкляла чарда - свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.

Артюр на 12 години, худ. Патерн Беришон за La Revue blanche, 1897 г.

Всичко тръгва от едно писмо, с което Рембо изпраща стихотворението си "Пияният кораб" на вече известния парижки поет и бохем Пол Верлен. Получава обратно покана, изразяваща повече от възхищение, и... билет до Париж. По онова време Верлен е женен за 17-годишна жена, и чака дете, но според светските клюки вече бил опитвал любовта и "на другия бряг".

Между него и младока девственик Рембо, се заражда странно привличане. Преживяват страстно и бурно съжителство, което в очите на мнозина изглежда като "неприлична връзка", макар Верлен да отричал до края си подобна близост. За противоречивата връзка между двамата разказва филмът "Пълно затъмнение" ("Total Eclipse"), в който в ролята на Рембо играе Леонардо ди Каприо, а Верлен е Дейвид Тюлис.

Една двуетажна къща на "Роял Колидж Стрийт" №8 в Лондон се отличава с мраморната си табела, на която пише, че там - от май до юли 1873 г. са живели френските поети Пол Верлен и Артюр Рембо.

Къщата е вече историческа сграда, около която витаят призрачните сенки на една история за страст, лудост и самоунищожение. Именно там се случва една от най-необикновените любовни истории в световната литература.

Портрет на Рембо, худ. Реджиналд Грей

Когато пристига в Париж, за да се запознаят, Рембо е на 17, а Верлен - на 27. И двамата са интелигентни - търсят предизвикателства и в изкуството, и в живота. Верлен е вече утвърден поет, а Рембо - неизвестно провинциално момче.

Бракът на Верлен е скучен, а Рембо излиза от скуката на собствения си живот и е готов на всякакви младежки дързости. Пристига в Париж неуверен, с почти дрипави дрехи, а градът на мечтите му грее в светлините на нощта и ръка му подава един от видните му представители - Пол Верлен.

Гравюра на Феликс Валотон, илюстрация в "Книга на маските" на Реми дьо Гурмон, 1896 г.

Деверът на Верлен от пръв поглед не харесва наглед миловидната физиономия на Рембо. Нарича го "неприятно, злобно, отвратително и вулгарно гимназистче". Верлен, обаче, е буквално запленен от ангелското лице на своя нов познат. Харесва му дори това, че Рембо си позволява да го дразни.

Не се оплаква, че в признак на детинска ярост, Рембо забива нож в бедрото му. Мазохичната страст на Верлен все повече го тласка към младежа. Въвежда го в интелектуалните среди и се опитва да накара всички да го забележат. Околните не отричат таланта на Рембо, но не могат да приемат връзката им, която става все по-обсъждана като неприлична в обществото.

Съпругата на Верлен - Матилда, настоява мъжът й да изхвърли "наглия младеж" от дома им. Тогава Верлен наема стая за Рембо, след което заживяват там заедно. Цял Париж е скандализиран от безсрамната им афера. Двойката се принуждава да замине за Брюксел, а след това в Лондон - в къщата на "Роял Колидж Стрийт" № 8. Там започват безпаметни дни на запои, хашиш, абсент и забранена любов.

Рембо така се поддава на изкушението да се радва на всичко прежде забранено, че престава да пише. Води празен и безделнически живот, като си намира оправдания от рода на максимите "Моралността е слабост на ума" и "Животът е фарс, който всеки е принуден да изпълнява".

На пръв поглед връзката между Рембо и Верлен наистина изглежда "неприлична" - особено за времето си, но по-страшното е, че тя се оказва много по-дълбока от увлечение, и непосилно изтощителна и за двамата.

Забележете, как описва Рембо самият Верлен:"Беше висок, добре сложен, почти атлет, със съвършен овал на низвергнат ангел, с рошави светлокестеняви коси и светлосини тревожни очи". Това е описание, достойно за обект на дълбоки чувства. В същото време връзката им постоянно е на ръба между лудостта и садо-мазохизма.

У дома поетите често се бият, нараняват се с ножове и си крещят с думи, непристойни за поети. Докато в онази юлска нощ на 1873-та нещата ескалират. Верлен се връща у дома с херинга в едната ръка за вечеря, а Рембо го подиграва. Верлен го удря с рибата през лицето и ядосан напуска любовното им гнездо - отправя се към Брюксел.

Рембо хуква да го търси. Открива го в един хотел, където отново се скарват. И така се стига до изстрела с револвер. С първия изстрел Верлен ранява приятеля си в ръката, а вторият рикошира в стената. Рембо е ранен, но в онзи момент, изведнъж изтрезнява и осъзнава, че Верлен е решителен да го напусне. Разтревожен е, моли го да не го изоставя. Верлен, обаче, напуска дома и тръгва по улицата с револвера в ръка, като заплашва Рембо да не смее да го следва, защото отново ще стреля по него.

Тогава Рембо осъзнава, че не може да спре лудостта му и потърсва помощ от случайно минаващ полицай. Верлен е арестуван и осъден.

В затвора се отдава на творчество. Написва 32 стихотворения, безценни за световната литература. След като излиза на свобода, се виждат един-единствен път с Рембо. Разривът между двамата отдавна е настъпил. Верлен известно време учителства в Линкълншир, Англия, след което се връща в Париж и заживява по стария си начин на живот. И така, до смъртта си - пагубно, и въпреки славата.

Февруари 2017 г. Търг на "Сотбис" в Париж, с писма на Рембо / Снимка: Getty Images

Разочарован ли е останал от Рембо? - Всички очакват, че след като Верлен влиза в затвора, Рембо ще изпита някакво угризение, или съчувствие към приятеля си. Вместо това, изненадващо за всички, той се хвърля в обятията на нова интимна близост - с Жерменом Нуво. Двамата заживяват заедно в Англия. Артюр Рембо "сменя курса" в нова житейска посока. Непрекъснато пътува. Ту започва да учи немски, ту тръгва с някакъв цирк за Швеция. След това се озовава в Австрия, откъдето изгонен тръгва пеш през Алпите, за да стигне до Италия. Там се захваща да учи италиански. После се насочва към Испания, където учи испански. Преспива в тези държави при милостиви хора, между които има вдовица, фермер и кръчмар.

След скитанията си, най-накрая за кратко се прибира при... деспота мама в родния си край. Там всичко е мрачно, но пък родно и познато. Като оазис за скиталческата му душа. Кратка почивка, и той отново тръгва да пътува: към Египет, Кипър, арабския свят. Ексцентризмът му е плашещ, но по-лошо от това е, че с писането му е свършено - става търговец на кафе, злато, диаманти, платове и оръжие в Етиопия, а накрая се прибира във Франция с идеята да се... ожени. Дали наистина е имал такова намерение, за което споменава и в писмото до сестра си? Диагнозата рак, парализата на крака и амбупатацията му, слагат край на всичките му планове и надежди:

"Каква досада, какво отегчение, каква тъга, като си спомня миналите пътешествия... Къде са планинските върхове, ездата, разходките, пустините, реките и моретата? А сега живея като инвалид", пише Рембо в писмото до сестра си.

Поетът сякаш отново се връща в ада на комплексите от детството си и самотата, която мрази и от която бяга. Предчувствайки края си, написва няколко писма до единствените си близки - сестра си и майка си. Зад редовете на тези писма изглежда като човек, който се чувства "предаден от съдбата" - напълно непотребен и лишен от бъдеще. Оживяват старите демони на несигурност в душата му, но и някаква искрица смелост, която сякаш се опитва да се примири със смъртта.

Рембо на 30 години. худ. Патерн Беришон, по рисунка на сестрата на поета Изабел Рембо

Творчеството му се осмисля почти две десетилетия след физическия край на Рембо. Сякаш небето отваря някакво ново начало - нов поглед към неговата личност. Оценката, която му дават - на модернист от висша степен, достоен да застане до най-големите литературни имена на своята епоха, сякаш опрощава всичките му земни грехове. Предоставя нов "прочит" на живота му - като поезия, прогонена от демоните на разврата.

Артюр Рембо е буквално митологизиран след смъртта си. Парадоксалното е, че като всички "поетично объркани" души, приживе самооценката му е била повече от ниска - той намирал стиховете си за "абсурдни, глупави и отвратителни". Не така мислят литературоведите. Според тях творчеството му, а всъщност и самият му живот, се отличават с много нетрадиционна философска концепция.

"Той би бил модерен и днес", заключава един френски критик. Писателят Роб Удуърд пък казва: "Рембо не е гений, а феноменален вагабонт, който обещава да достигне величие, но не го достига", пише писателят.

Вървях, юмруци свил в джобовете съдрани,
с палто - за вехтошаря отдавна идеал -
под свода скитах, Музо, до късно - твой васал;
с какви мечти - ехей! - бе пълна любовта ни.

С такава самоирония започва "Моето бохемство" - един от най-добрите сонети на Рембо. В "Парижка комуна" пък откриваме бунтаря Рембо. Но както правилно забелязва един критик, навсякъде в поезията му, като червена нишка преминава нещо, което той самият е искал да пребори - съзнанието за безсилие.

Но каква точно сила е очаквал да намери 17-годишният Рембо? - Бил е твърде млад, за да не бъде дръзновен, и твърде неопитен, за да бъде зрял. В едно писмо откриваме следното, написано от него:

"Идеята е да се стигне до непознатото, чрез разстройство на всички сетива. Това включва огромни страдания, но човек трябва да бъде силен и да бъде роден поет. И разбрах, че съм поет. Наистина не съм виновен".

Рембо сякаш непрекъснато се лута между двата полюса - на самоизграждането и саморазрушението. Абсентът, хашишът, безразборният секс и пиянските свади го тласкат ту в едната, ту в другата посока. Той живее като разпънат между стремежа да кали волята си и разкаянието, че не успява. Едва ли е бил виновен за това, че е търсел път към себе си, тласкан от някакво постоянно неудовлетворение.

Можем ли да търсим причините за това раздвоение в детството му? - Вероятно. Баща му е бил войник - обичал сраженията, а се спасява с бягство от дома. Майка му била консервативна и несложно скроена, но пък сама отглежда децата си. За да изглежда силна, изтрила усмивката от лицето си и никога не прегърнала нито едно от децата си. Липсвала ли му е майчината прегръдка, на Рембо? Защо така бързо се е хвърлял в обятията на непознатото?

Бил ли е по природа хомосексуалист, или просто се случва така, че при Верлен за пръв път открива любовта? Защо толкова силно са го привличали непознатите емоции? Изглежда някаква дълбока липса вътре в него, постоянно го е подтиквала да търси онова, с което да я запълни, и винаги оставал разочарован, че каквото и да прави, то не се е оказвало "онова"... Забележителният сонет на Рембо "Гласните", всъщност е инспириран от експериментите му с наркотици.

Разгулният живот на Рембо и Верлен не успява да отблъсне от поезията им и най-големите пуритани. Обратното, вдъхновил е много творци на изобразителното изкуство, киното и музиката, като Пати Смит, Джим Морисън, Пийт Дохърти, Боб Дилан и др.

Мисли на Артюр Рембо

Ако вярвам, че съм в ада, значи съм.
Никога не бих могъл да изхвърля любовта през прозореца.
Моят Бог беше нещастието.
Моралността е слабостта на ума.
Поетът се превръща в ясновидец в дългия, обширен и болезнен път на чувствата.
Сатана, клоун такъв, искаш да ме изкушиш със своя чар!
На седемнадесет човек е само млад.

Любов... няма такова нещо. Това, което събира семействата, е глупост, егоизъм или страх. Но не и любов. Тя не съществува. Има интерес, привързаност, базирана на личностна печалба, самодоволство. Но не и любов.

Когато умира в болницата в Марсилия, всички там мислели, че пациентът им е търговец. Никой не подозирал, че 20 години по-късно цяла Франция ще чете неговите стихове.

Музеи на Артюр Рембо има в родното място на поета - Шарлевил-Мезиер и в Харар. По повод 150-годишнината от рождението на Рембо бе открита и втора къща-музей на поета в Шарлевил-Мезиер - в сграда, която семейството му е обитавало между 1869-а и 1875-а година.

Артюр Рембо е една от най-тъжните легенди на световния символизъм, но затова пък - толкова привлекателна и любопитна сама по себе си. Може би, той просто е трябвало да остане един "невръстен Шекспир", както го нарича Юго. Зад интереса към личността и творчеството на Рембо винаги ще наднича миловидното лице на един младеж, неуспял да проумее света и себе си, но затова пък - откровено истински.

Еми МАРИЯНСКА