Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Марияна Арсенова: Дойдох в Музикалния театър и побързаха да ме съблекат... за хубавата Елена

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Марияна Арсенова: Дойдох в Музикалния театър и побързаха да ме съблекат... за хубавата Елена

Поех поста на директор с огромен страх дали ще се справя, а имаше и много саботьори, казва тя

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

Марияна Арсенова е родена в град Пловдив, в лекарско семейство. Завършва гимназия, в специализирана паралелка по биология. След това завършва полувисш медицински институт със специалност акушерство.
През 1991 г. започва обучението си в Музикалната академия "Панчо Владигеров" в класа по оперно пеене на доц. Констанца Вачкова. Като студентка в трети курс печели 3 място на международния студентски конкурс по камерна музика в гр. Енсхеде - Холандия. След завършването на Музикалната академия през 1995 г., след конкурс, е приета за солистка на Държавна опера гр. Стара Загора. Там коронната й роля е Розина от "Севилският бръснар" от Росини. Друга роля е Дорабела от "Така правят всички жени" от Моцарт, под диригентството на хер Нагел.

От 1997 г. след издържан конкурс е приета за солистка на ДМТ "Стефан Македонски". През 2001 г. печели 1 награда на националния конкурс за оперета и мюзикъл "Мими Балканска". От тогава до ден днешен тя изпълнява всички централни роли от репертоара на класическата оперета и немалко такива от мюзикълния репертоар на театъра. Първата й роля е на Елена от "Хубавата Елена" от Жак Офенбах. След това идват Валансиен и Хана Главари от "Веселата вдовица" от Лехар, Вера Лизавета от "Последният Валс" от Оскар Щраус, Силва от неповторимата "Царица на чардаша" от Имре Калман, Марица от "Графиня Марица" от Калман, Зорика от "Циганска любов"от Лехар, Виктория от "Виктория и нейният хусар" от Пал Абрахам, Ким от мюзикълът "Мис Сайгон" от Клод -Мишел Шонберг, Айрини Малой от "Хелоу, Доли" от Джери Хърман, Деметра и Гризабела от "Котки" от А.Л.Уебър и много други.

През 2004 г. е удостоена с Кристална лира, връчвана от Съюза на българските музикални и танцови дейци, за ролята на Анжел Дидие от оперетата "Граф фон Люксембург" от Лехар.

През 2007 г. е поканена за ролята на Валансиен на летният фестивал в Солотурн, Швейцария, а през следващата 2008г. на същия фестивал изпълнява ролята на дона Елвира в Моцартовата опера "Дон Жуан".

От месец август 2010 г. до октомври 2013 г. след обединението на ДМТ "Стефан Македонски" и балет "Арабеск" в Софийски балетен и музикален център, тя е заместник директор на центъра и артистичен директор на Музикалния театър, а понастоящем е директор. Завършва втора магистърска степен по музикално-сценична режисура.

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

Едно ексклузивно интервю на директора на Софийския балетен и музикален център"Стефан Македонски" г-жа Марияна Арсенова пред Dir.bg:

- Г-жо Арсенова, вече повече от 3 години сте "човекът Музикален театър" - играете на сцената, администратор сте, отговаряте за всичко и всички. Коя роля е по-тежка - на сцената или тази на администратор?

- В качеството си на директор отговорността е по-голяма. По какво съдя. Преди никога не ми се е случвало да се събудя в 3 часа през нощта и да се питам - това направих ли го, на този обадих ли се, добре ли планирахме, добре ли се случват нещата, да не забравя това. Нещо като паник атака е. Отговорността да си директор е голяма.

На Новогодишния оперетен бал на Музикалния театър - 2018 (Снимка: Национален музикален театър)

- Значи като артист спите по-спокойно?

- Определено. Много ми липсва сцената, защото сега играя много рядко. А иначе, когато има спектакъл, това ме зарежда.

Театърът ми даде всичко. 20 години съм солист в Музикалния театър. Изпяла съм всички централни оперетни роли, изиграла съм всичко, за което може да мечтае един музикален артист.

Марияна Арсенова и Александър Мутафчийски в ролите на циганката-гледачка и ратая Иван (Снимка: Национален музикален театър)

- 20 години солист - какво означава...
- За мен това е всичко. Това е животът ми до този момент. Това за мен е едно огромно израстване. Това е една победа над самата мен.

Сбъдване на мечта. И сега ще се повторя, защото го казвам често, но благодаря на Господ, защото ме направлява в моя път. Аз мога да кажа, че просто попаднах на мястото си, намерих пътя си и ми се случиха всички тези хубави неща.

Още

Марияна Арсенова: Когато човекът на изкуството обича, той прави чудеса!

Марияна Арсенова: Когато човекът на изкуството обича, той прави чудеса!

- Кога един артист като вас, който е постигнал една от целите си - да стане солист, си казва аз успях...
- При мен това аз да си кажа - ето аз постигнах нещо, е онзи момент, в който аз се оглеждам. Постигнала съм нещо, ок. И тогава си казвам - ето, аз мога да направя и това. Това е моментът, в който си казвам - направих, изпях. Такъв момент за мен бе преди няколко години, когато записах да уча режисура. Говоря за период в живота ми, в който разбирам, че имам желание да правя и още нещо. Неслучайно казвам, че за 20 години театърът ми даде всичко, за което мога да мечтая. Сега е време и аз да му дам, това което мога. Какво имам предвид, когато говорим за момент, в който човек си дава реална оценка за постигнатото... Като млад артист аз бях човек с огромна сценична треска. В един момент си казах, че след като гласът ми трепери толкова, след като не мога да вляза, след като не мога да се успокоя имам два избора - или се стягам и го правя, или не съм за тук. Явно в този момент проявих някакъв вътрешен самоконтрол, проявих и амбиция, които ми помогнаха да го преодолея. След това, когато вече бях солистка в театъра, получих първата си награда като изпълнител - "Кристална лира". Това бе много сакрален, вълнуващ момент. Тогава за първи път публиката в едно представление не спря да ме аплодира. Говоря за лични аплодисменти, които бяха специално за мен. И в този миг си дадох сметка, че аз седя доста по-дълго време на сцената от обичайното. Доста по-дълго от това на репетициите. Защо ли? А аплаузите не стихваха. След това, навлизайки от роля в роля, получавах все повече и повече благодарност от публиката, все повече аплаузи, започнах да получавам и отзиви, които съвсем не съм очаквала... Положителни и възторжени, разбира се. Ето в такъв момент един артист се чувства жив и оценен, в такъв момент разбира, че е на мястото си.

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

- Кога един артист обръща повече внимание на публиката - когато се вдигне завесата, излезе на сцената и види залата, или след края на представлението, когато всичко е вече минало...
- Артистът, според мен, в началото на спектакъла се абстрахира от публиката, концентрира се. Може би накрая, когато вече светне салонът и се видят лицата на хората в залата, когато видиш колко са били, как изглеждат, когато видиш отражението в лицата им на това, което си направил, което си им дал, енергията която си разпръснал...

Според мен именно публиката прави спектакъла такъв, какъвто става. Говоря за емоционалността на публиката, защото, смея да твърдя, тя прави спектакъла.

Какво имам предвид. Има спектакли, в които няма никаква реакция. Ти играеш, но имаш чувството, че нещо не става.

Снимка: Национален музикален театър

- Някак си все едно си неразбран. Така да го разбирам...
- Да. И на финала гръмовни аплодисменти. Има и други моменти. Тръгва спектакълът, нещо не ти е добре, гласът ти не е във форма, но на втората дума публиката реагира. И публиката те дърпа с тази реакция, ти се отпускаш и става един приятен спектакъл. После, примерно, го гледаш на запис и казваш: Това със сигурност не е най-доброто... Но всъщност емоцията е един път. Публиката крещи и вика... И това е причината да казвам, че изкуството е дар от Бога.

Никога не можеш да си дадеш сметка и да предвидиш как ще протече едно представление, случва се на живо. С времето вече като си чуя първите тонове на гласа, знам как ще протече всичко. Дали ще е добре, дали ще има притеснение. Това обаче го усеща и публиката. Има абсолютен обмен на енергия между артистите и публиката, има емоция. Това е изкуството.

Снимка: Национален музикален театър

- Солист, утвърден изпълнител на родната сцена. Не ви ли е минавало през ум за кариера в чужбина?
- Пяла съм в постановки в други държави, но не съм имала предложения да остана. Не говоря само участие в други държави с трупата на театъра. Пяла съм на фестивали, пяла съм "Дон Жуан", пяла съм "Веселата вдовица", участвала съм в концерти и т.н. В Германия имам отлични рецензии за мои изпълнения, като например за ролята на Розалинда в "Прилепът". Но никога не съм имала амбицията да се явя някъде на прослушване, да искам да изляза навън. Вижте, толкова много си се чувствам на мястото в България, предвид това, което съм постигнала, че не съм имала нужда от друго нещо. Всъщност да кажа така - аз съм постигнала мечтата на един млад оперен певец в България. Аз съм изпяла всички централни роли в един национален културен институт какъвто е Музикалният театър.

Получила съм огромната благодарност на публиката. Какво друго мога да кажа освен благодаря на Господ - аз съм си на мястото.

Не съм се стремяла към работа навън, не съм се явявала на прослушвания. Винаги съм си мислела, че ако отида в чужбина, няма да мога да чакам едно прослушване, второ... Одобряват те, не те одобряват. А и аз не съм конкурсен тип човек. Много трудно е човек да се представи от една ария в пълния си блясък, както са прослушванията. Мога да изиграя три спектакъла един след друг, но това е вече друго. Спектакълът ти дава възможността да покажеш всичко. В едно цяло театрално изпълнение артистът може да се разгърне. При мен какво стана.

Дойдох в театър и побързаха да ме съблекат. Аз пях по токчета и бельо, защото не трябваше да се различавам от балерините. Говоря, за мое щастие, за любимата ми роля на легендарната красавица Елена от оперетата на Офенбах.
Пея, а ролите са такива, че всяка оперна певица може да се затрудни, танцувам - правила съм циганско колело на сцената, шпагати, а това е трудно за един оперен певец. Говорила съм така, че съм карала публиката да плаче, въпреки че не съм искала това. Просто така се е получавало. Усещала съм ролята, усещала съм присъствието си и нещата са били както трябва. Значи нещата са се получавали. Къде да го намеря това в чужбина? Има и езикова бариера, която трябва да се преодолее. Какво да търся в чужбина... Да искам да ме харесат, да ги карам да ме харесват... Защо? Аз съм имала всичко в България.

В ролята на царицата-мащеха в "Снежанка и седемте джуджета" (Снимка: Национален музикален театър)

- Играла сте царица, принцеса, мащеха, зла, добра, циганка... Как една царица управлява "кралството си" Музикален театър "Стефан Македонски"?
- (Усмихва се) Добре, че не ме попитахте как една циганка управлява театъра...

- Ще си поправя въпроса тогава. Как една циганка управлява Музикалния театър...
- Трябва да си артист, за да управляваш театър. Това е. Моята дъщеря беше много сладка веднъж, когато ми каза: Мамо, аз съм свикнала да те гледам като принцеса, графиня, царица... Винаги съм вярвала, че имаш някакъв аристократизъм в себе си, но в образа на циганката в "Българи от старо време" - ти не игра циганка, ти беше циганка... Мамо, трябва ли да се плаша... (Усмихва се)
Това означава, разбира се, че по някакъв начин съм довела образа до някакво емоционално състояние, което съм предала на публиката. И да се върнем на въпроса, все пак. Не мога да кажа, че царица или циганка управлява театъра. И това е така, защото аз не съм се стремяла към поста директор. Когато театърът бе в едно изключително тежко положение и аз като човек, който има някакъв опит като заместник-директор, който е издържал преди това конкурс, на който останах на второ място, реших, че мога. Трябва да призная, че дойдох на поста с огромен страх дали ще се справя с положението. Хората бяха уплашени от ситуацията. Нямаше доверие. Имаше много саботьори решили, че ако те не са в театъра, то него не трябва да го има. Борих се с много проблеми от различно естество - финансови, технически, синдикални.

И това, което ми се струва, че успях да направя, е да предам моята огромна любов към театъра на хората около мен. Аз подходих към директорския пост не точно като администратор, а с увереността, че този театър трябва да просъщестува и трябва да го го има.

Усилията нямат значение. Много трудно беше. Въведохме представления в неделните дни от 17 часа, което се оказа едно печелившо решение. Преди това в неделя театърът почиваше. Това доведе до преизчисляване на работното време и промени, които срещнаха в началото неодобрение. След време, когато хората в театъра видяха, че неделята е най-пълният салон като посещаемост, започнаха да оценяват положителните резултати и да вярват в правилността на това решение.

Поставихме няколко нови и атрактивни заглавия, които привлякоха още публика. Имало е преди това постановки, които се играеха пред 50-60 човека. Това е много болезнено за артистите и за хората в театъра. Постепенно обаче повярваха. Това, респективно, и на мен вдъхна увереност, че се движим по правилен път.

След това и финансовите резултати показаха, че сме на прав път. Още на втората година реализирахме положително салдо. Беше много трудно да се излезе от един затворен кръг, защото нямаме пари, а хората искат да гледат нови спектакли, а нашите спектакли са скъпи. Оперетата и мюзикълът са скъпи продукции. Докато се завърти всичко това, ни беше много трудно.

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

- Има ли творчество в администрацията?
- Има, разбира се. Предимно творчество има. (Усмихва се) Особено като се съберем на творчески съвет. Програмата се припокрива и при обсъждането на работния график, всеки колектив дърпа към себе си, защото неговото е най-важно. Че тази репетиция трябва да стане, пробите на костюмите трябва да са по това време, хорът има репетиция тогава и т.н. И в един момент им казвам: Хора, я се усмихнете, нали помните думите от еди коя си пиеса, в която има хумор, примерно, и всички започват да се усмихват. Става весело. Има и друго творчество. Става въпрос за срещите ми със спонсори, които ни помагат.

- И така скачаме в следващия въпрос. Какъв образ играете пред тях, за да ги спечелите и да ви помогнат. Влизате ли в роля?
- (Усмихва се) Не влизам в роля, за да играя. Просто аз съм такава актриса, толкова много обичам театъра, че винаги искам да предам това на хората. Когато ги накарам да дойдат да гледат, когато им говоря за театъра като един артист, на когото целият живот е минал в театъра, откликват. Няма как да не им прави впечатление това, че не отиваш при тях като един сух администратор. Аз съм преди всичко артист.

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

- Как бихте определи нивото на театралното изкуство днес...
- Оценка не мога да дам. Изкуството е изключително субективно нещо. Всеки човек си има вкус. Не можеш да кажеш, че това е изкуство, това е халтура, това е училищно ниво или нещо от сорта. Трудно е да се каже. Едно е да възпитаваш вкус в публиката, друго е да залагаш на критерии. За мен подобно възпитание трябва да залегне още в детската градина. Децата трябва да ходят на театър. Да гледат. Да сравняват. И ако това продължи и през училище, то като завършат, ще имат изграден вкус. Друго е това да правиш елитарно изкуство и да казваш - трябва да го харесваш, но залите да са празни. Тук, според мен, и държавата трябва да има своя програма за развитие. Пак ще се върна на това, че децата от малки трябва да ходят на опера, на балет, на театър, да се запознават с класическите образци. После има имат правото да си изработят свой вкус. А не както казва моят племенник, който е интелигентно дете, защото е IT специалист: Лельо, ми аз не знаех, че толкова много мелодии за gsm ще чуя днес. Направо съм учуден?
Как може той да се запознава с музиката на Йохан Щраус, защото я е чул като мелодия за телефон!? Това не е мой пропуск. Все пак съм му леля. Той беше пеленаче, когато гледа "Хубавата Елена". Той е ходил на театър. Гледал е. Но в училище нищо няма по темата. Друг е въпросът, че се нароиха толкова много частни трупи, които бълват непрекъснато продукции. Човек не може да отиде да изгледа всичко. Но за мен просто публиката трябва да бъде възпитавана. Хората трябва да са гледали от ранна училищна възраст, за да могат да изработят своя критерий и да сравняват. Далеч съм от мисълта и не говоря за сравнение между чалга, класика и такива неща. Има вече май 55 театъра в България. Трябва да има организация в това. Така че няма как да се каже на какво ниво е изкуството в България. Изкуството е процес и то динамичен.

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

- Какво значи един театър да е в тежко състояние?
- Когато поех театъра, той беше с отрицателен баланс. Работихме на вересия, за да ни плащат заплатите. Това е системата на делегирания бюджет. Ще отговоря така. Има много "за" и "против" тази форма на финансиране. През годините се промени формулата. Сега зависим от това какви са ни посещенията и каква публика влиза. Колкото приход получаваме, такава е и субсидията върху всеки един лев от продаден билет. От позицията ми на директор вече смея да твърдя, че делегираният бюджет в нашия театър е успешна форма на финансиране. Когато вече се обърнаха нещата, когато имаме публика, вече имаме и достатъчно финанси, за да си позволи ръководството да повиши заплатите с 30% и да се изплаща на 4 месеца по едно ДМС. Но всичко зависи от приходите. Това пък зависи от продукцията, която предлагаме, респективно и от парите, които влизат от билети. За миналата година имаме 800 хил. остатък, а когато дойдох, бяхме на минус 500 хил. лева. Това беше преди малко над 3 години. Салдото се обърна за около 2 години. Но вече работим и мислим за нови спектакли по-спокойно.
Положителните промени зависят от хората в трупата. Ето това беше тежкото положение в Музикалния театър. В театралното изкуство не можеш да си абониран за успеха. Би било наивно да се мисли така. Не винаги можеш да правиш само хитове.

- Как се поддържа нивото на един театър, в случая визирам, разбира се, Музикалния театър?
- Добра режисура, добро пеене, избор на добри заглавия, атрактивни постановки.

За "Фантомът на операта" се ушиха над 400 нови костюма. С прочит на постановките, който е близък до усещанията на съвременността.

Направихме една "Царицата на чардаша", нова постановка, в която участват много млади хора. Отношенията в постановката се изградиха по такъв начин, че ако си затвориш очите, ще си помислиш, че това е сцена от сегашния живот. Когато ги отвориш, когато видиш класическите костюми, се пренасяш в епохата. Ето това е за мен успешната формула.

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

- "Фантомът от операта" вече се играе при вас... И въпросът ми е следният. Кой е ангелът на музиката на Музикалния театър?
- (Усмихва се) Това е една тема, върху която можем да направим поредица от разкази. (Усмихва се) Ние сме театърът, който наследява първите частни трупи в България. През тази година честваме 100-годишнината на Музикалния театър. Тук е била първата сграда за театър. Когато се разхождаш из театъра, когато той е пуст, когато са загасени лампите, имаш чувството, че някой те наблюдава. Имаме един огромен склад за костюми, в който, като влезеш, можеш да се загубиш. Театрален склад на 100 години. Нали разбирате колко история има вътре, колко съдби са минали, какви преживявания са имали тези костюми. Когато застана аз вътре, освен че е студено и призрачно, имам чувството, че оживяват емоциите и чувствата на всички костюми, а с тях и хората, които са ги носили. Говоря за аплаузите, за успехите, за животите, за любовите... Аз съм убедена, че в театъра ни емоциите са само положителни. Просто оперетата е красив, оптимистичен жанр. Винаги всичко завършва с хепиенд.

При нас, в Музикалния театър, нямаме ангел, имаме ангели на музиката, имаме фантоми, които ни помагат. Изразът, че "у дома и стените помагат" при нас важи с пълна сила. При нас помагат духовете на всички, които са оставили душата и сърцето си на сцената. И аз съм им благодарна.

Концерт на Музикалния театър (Снимка: Национален музикален театър)

- Можем ли да говорим вече, след 100 години, че Музикалният театър е институция?
- Да, и отдавна той е такъв. Трупата, която предава от поколения на поколения любовта към това изкуство, е много силна и стилна. Ние сме национална институция, която представя най-високо професионално качество мюзикъл. Държим първенството. За определени заглавия, защото публиката ни вече може да ни сравнява, чуваме отзвуци, че сме на световно ниво.

- Споменахте, че работите с млади хора, които се развиват в музиката. Как решавате с тях един сложен въпрос. Идва при вас младият артист и си говорите за актьорската работа. Това е лесно. Когато ви се постави въпрос: Колко ще получавам? Какво отговаряте. Как задържате младия артист при вас?

- Не са ни високи заплатите.

- Как го задържате?
- Издавам ви моята рецепта. Още преди да знам, че ще стана директор, записах да уча режисура. Второ висше. Тогава за първи път се сблъсках с това да виждаш млади хора, да работиш с млади хора, които да реализират твоята визия, думи и продукция. Работейки с такива млади хора, в началото даже апатични, безразлични, придобиваш нов усет. В течение на работата ги запалих и така видях какви таланти имаме. И когато ги запалиш, когато им спечелиш доверието и те ти повярват, стават уникални неща. Аз нямаше как да взема много от тях. И затова взех няколко души в хора. Стъпвайки на сцената, получавайки постепенно малка роля, след това виждаш таланта им. И няма закъде да чакаш. Направо в дълбокото. Хвърляш ги. Така вече имаме 4 човека, които участват във водещ репертоар. Говоря за деца, които преди 2 години бяха в хора, говоря деца, защото са по-малки от дъщеря ми, а сега водят. Станаха солисти. Да, за тях има значение заплатата. Но те вече до такава степен за заразени с любовта към театъра, че в един момент парите не са тема №1. Те получават една заплата, която след това расте, когато имат роли получават и ДМС. Така разбират, че за тях се прави каквото може. Нещата се променят. Това е моята формула на работа с младите.

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

- Може би малко хора знаят, че вие сте работили и като акушерка. Защо една акушерка стана оперна певица?
- Аз съм от лекарско семейство, но винаги съм искала да бъда оперна певица. Винаги съм имала един природно поставен оперен глас. Като малка съм била на сцената като художествена самодейност, винаги съм правила някакви творчески неща. Тоест имало е някакъв талант, който е търсил поле за изява. Акушерка станах, защото съм от лекарска фамилия. Биологията ми вървеше. Смятам, че от мен би станал и добър лекар. Случвало ми се е неведнъж да поставям някакви диагнози от пръв поглед, които после са се потвърждавали. Скоро имаше един случай. Бях поканена на питка на една моя приятелка, а свекър й вдигнал кръвно, боли го стомах, повръща. Ходили в болница, за някакво натравяне тръгнали да го изследват. Аз ги насочих, да отидат в кардиология. В едната не го приели, стигат до Пета градска и там веднага го поемат. Оказва се пред масиран инфаркт. Слагат му 3 стента и така го спасиха. Бил е на минути от смъртта. Можело е да стана и добър лекар. Иначе акушерството, защото съм държала бебе в ръцете си, израждала съм, казвам, че когато поемаш новия живот, между теб и природата не седи никой друг. Същото е и на сцената. Когато играеш, ти носиш една дарба, дадена от Господ. Ти си проводник между това, което ти е дадено, и това, което предаваш на публиката. Винаги съм се водила от това, че човек трябва да е добър, толерантен, да обича това, което прави. Изкуството се прави с любов и доброта, не става насила. Защото талантът, това, което имаш ти, което си положил усилия да развиеш, е дарба и ти трябва да си благодарен, че го носиш.

- И накрая да слезем за малко от сцената, да излезем от театъра. С коя роля пленихте съпруга си?
- (Усмихва се) Аз се омъжих малка и се разведох малка. Бях много млада. Това е втори брак и за двамата. Всичко започна с едни големи букети от рози, който започнах да получавам в началото съвсем анонимно. Реално съпругът ми ме е харесал пред театъра, а не вътре в него. След като се запознахме, започна да гледа постановки с мое участие. Но аз съм му много благодарна, че той има огромно търпение и че ме приземява. В този смисъл съм длъжница на дъщеря ми, която израсна без особено голямо мое присъствие и влияние. Но се надявам да се реванширам с внучетата.

Интервю на Калин Каменов  

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър

Дейвид Гарет: ICONIC е пътуване през времето и историята на музиката

Прочутият цигулар идва за два концерта у нас