СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Александър Донев: Новаторското кино е винаги опозиционно
"Вярвам, че независимостта е най-ценна, защото тя гарантира, че филмът не следва определена формула, а предава естествено емоцията, възгледа, стила на човека, който го е създал", категоричен е кинокритикът
Автор: / 1519 Прочита 0 Коментара
Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Книгата "Картографиране на филмовата неопитоменост. Независимо, аматьорско и алтернативно кино в България след 1989 г." от кинокритика Александър Донев ще има премиера на 29 септември на Фестивала на българския игрален филм "Златна роза" във Варна".
Изданието е част от проекта на Института за изследване на изкуствата "Посттоталитарно българско кино - модели и идентичности", осъществен с подкрепата на фонд "Научни изследвания".
Авторът предлага обзор и анализ на разнообразни форми на творчество, постигнали по-широка или по-ограничена видимост, въпреки че са реализирани без държавни или обществени средства. Това е проблем, който за първи път се тематизира в цялостно българско научно изследване.
Независимото филмово произведение е разгледано като белег не само за демократизиране на формите на кинематографично изразяване, но и за премахването на институционалните, икономически и други прегради пред филмовите творци да общуват директно със своята потенциална публика.
Доц. Александър Донев (Снимка: Личен архив)
- Г-н Донев, книгата е научно изследване и това може би прави излишен въпроса за аудиторията ѝ. Вероятно обаче ще е интересна и за широк кръг читатели - с богатата историческа фактология, статистика, анализи на десетки филми и на разнообразно видеосъдържание, с което е пренаситен интернет?
- Стремя се методите ми да са научни, но езикът - не. Опитвам се да не изграждам излишни прегради и да давам сравнително прости обяснения на понякога сложни неща. Не съм сигурен доколко се получава, преди да срещна читатели, които искат да разговарят за това, което съм написал.
Опитвам се да търся отговорите на въпроси, които на мен лично ми се струват важни и предполагам, че и други хора, които се интересуват от кино, биха си задали. Може би, това е най-точното определение на аудиторията към която се стремя: хора, които гледат кино, за да си отговорят на някакви въпроси - за живота, но и за съвременното кино.
Употребявам "кино" често като синоним на всяко филмово творчество: независимо от формàта на създаване и на гледане, независимо дали е с високи естетически амбиции, или е направено за забавление - на самия автор и на публиката, към която се стреми. Но е важно да съдържа висока степен на личностно присъствие и стремеж да влезеш във връзка с другия. Това е за мен основното в понятието за творчество.
Знам, че съвременната филмова ситуация поставя много дилеми: къде да гледаме, как да гледаме, какво да гледаме. Опитвам се да обясня защо нищо не би трябвало да бъде забранявано, нищо не би трябвало да бъде подценявано сред океана съвременно филмово съдържание.
Моника Найденова във филма на Светла Цоцоркова "Сестра" (2019)
- Не се ли разширява прекалено понятието "филм" с разглеждането на видеа от различни жанрове, в това число на "танковата касета" на Евгений Михайлов от началото на демократичните промени и на записите от протестите миналото лято? Това не са ли по-скоро репортажи, хроники и т.н., най-общо казано, документи - както и любителските филми, които /ако мога да си позволя това непрофесионално мнение/ неоснователно се присъединяват към "киното като изкуство"?
- Опитвам се да разсъждавам върху понятието филм от гледна точка на зрителя. Защото той всъщност е целта на всяко занимание с кино.
Опитвам се "да разконспирирам" цялата система за създаване на авторитет на филмовата творба, маскиран зад понятието "изкуство". Това са механизми, които не винаги са честни към публиката, които сякаш имат за цел да херметизират филма, да покажат, че той е нещо трансцендентно, нещо непостижимо, което е достъпно за малцина - като занятие и като познание. Това не е вярно.
В наше време правенето на кино е като писането - всеки може да го прави.
Разбира се, достъпността е условие, но тя не гарантира автоматично успех. Важно е успяваш ли да въздействаш на хората, на непредубедената публика. Филмът трябва да те засегне. Може да не разбираш всичко, но трябва да го почувстваш. Ако зрителят реагира емоционално на твоите филмови опити, ако успяваш да ангажираш чувствата и мисълта на хората, ако предизвикаш определени техни действия, промяна на възгледи или позиции, или ги накараш просто да се усмихнат, значи си постигнал определен ефект.
Изкуството и филмът трябва да предизвикват промяна, положителна промяна, пък било то и само на настроението на зрителя, ако не успеят да въздействат по-дълбоко. Ако не можеш да ги промениш, опитай се поне да ги забавляваш.
Маргита Гошева в "Урок" (2014) на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов
- Каква е връзката между най-новите тенденции в световното кино и това разширяване на понятието "филм"?
- Мисля, че свободното боравене на все повече хора с технологиите за създаване на филми възможността за масово изразяване с филмови образи, пък било то и на най-примитивно равнище, създаде ново разбиране за свобода, за честност и непосредственост в този род творчество. Именно затова се интересувам и посочвам важността на всички онези явления, които се намират в периферията на кинопрофесионализма, онова, което наричам "филмова неопитоменост".
Критериите за това какво е ново, какво е въздействащо и оригинално, днес се променят много по-бързо, много по-спонтанно и въобще не зависят от размера на финансирането и използването на най-върховите технологии.
Не художественото и техническото майсторство са определящи, а умението да се транспортират емоции и идеи по най-бързия и въздействащ начин. А хората, които не се занимават професионално с филма, не се страхуват да сбъркат. Те са готови да рискуват и често правят неочаквани открития.
Именно тези нововъведения все по-често намират място във високохудожественото, най-новаторско съвременно филмово творчество.
Весела Казакова и Асен Блатечки в "Мила от Марс" (2004) по сценарий и режисура на Зорница София
- В центъра на вниманието в изданието е и терминът независимо кино - различното му съдържание във времето и според различни автори. В това отношение придавате голямо значение на начина на финансиране, но същевременно и на естетическия подход, стила, езика, авторската позиция и т.н. Не е ли уместно по първия критерий /включително независимостта от институции и организации/ филмите да се определят като независими, а според естетиката и съдържанието - като арт филми /за които има и места за гледане - арт кина/?
- Мисля, че независимостта е определящото понятие.
Разбира се, има филми, финансирани извън институциите, които се поставят в зависимост от вкуса на една разглезена и инертна публика. Както има и институционално финансирани филми, които са алтернативни спрямо масовия вкус, но са направени в подчинение на някакви норми за висока художественост, провъзгласени от критиката и международната фестивална конюнктура.
Вярвам, че независимостта е най-ценна, защото тя гарантира, че филмът /в повечето случаи/ не следва определена формула, а предава естествено емоцията, възгледа, стила на човека, който го е създал.
"Източни пиеси" (2009) на режисьора Камен Калев
Т. нар. художествени филми, направени с обществени средства, доколкото кандидатстват за такова финансиране, много по-често се придържат към някакви утвърдени, често изкуствени, демодирани и закостенели критерии, по които една творба може да бъде определена като арт филм или не.
Дори да се стремиш към най-високото изкуство, ако се противопоставяш на някои фиксирани критерии за тема, тип герой, жанрове, послания, естетика, може да не получиш финансиране. Ако се опитваш да останеш честен към себе си и да рискуваш, да правиш нещо, което никой друг не е правил, може да възприемат заявката ти като недостатъчно художествена.
Въобще цялата система с оценъчни комисии на художествени проекти в нашите условия е силно компрометирана. Именно затова дори крайно несполучливи независими опити са ми по-интересни, защото зад тях виждам хора, които не се преструват на нещо, което не са, не се опитват да се харесат на всяка цена, а говорят за това, което считат за важно. Колкото и инфантилно да е то понякога и колкото и неумело да го правят.
Валентина Каролева във филма на Яна Титова "Доза щастие" (2019)
- Цените високо ролята на най-успешните наши филми без държавно финансиране /"Мила от Марс" на Зорница София, "Източни пиеси" на Камен Калев и "Урок" на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/ за международния "пробив" на новото българско кино. И отбелязвате, че по отношение на независимото българско кино част от филмовата ни критика продължава "да изпълнява криворазбрани охранителни функции като ревностен пазител на високия филмов вкус" - вероятно имате предвид оценки на свои колеги към снимани без държавни средства развлекателни продукции. Все пак /с риск да прозвучи "старомодно"/ не е ли необходимо вкусът да се изгражда, "да се възпитава" - не дидактично, разбира се?
- Да, вкусът се изгражда, но той не може да се повлияе от простото заявление: това е долнопробно, това е художествено; гледайте, четете, слушайте това, а не онова.
Художественият вкус е комплексна категория, той е функция на начина на живот, има значителни социални и дори икономически предпоставки. Обществените блага и образователните възможности не са разпределени равномерно. Не всички хора имат лесен достъп до истинска художествена култура от най-ранна възраст.
Не всички хора упражняват труд, който им позволява след работно време да се наслаждават на високо изкуство. Те са ощетени в този смисъл, но те също имат естетически потребности в диапазона на онова, което те възприемат като красиво. То също за тях носи определено естетическо удоволствие и удовлетворение според техните разбирания. Нямат ли право на това?
Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
В същото време съм отвратен от политическото и партийно говорене срещу чалгата, докато същите тези политици и министри не въвеждат нито една мярка, която да стимулира разширяване на възможностите за културно потребление, а правят директни услуги на чужди страни.
Мисля си дори, че не е важно кой е министър на културата, а каква е културата на финансовия министър и на министър- председателя. Какви книги четат и какви филми гледат, с какво изкуство общуват. Вярват ли, че културата всъщност е крайната цел на всяко икономическо развитие и каква е стратегията им за реализиране на този възглед.
Защото равнището на културно потребление е най-категоричният критерий, че нацията живее по-добре. Няма как да живееш при примитивни условия, сред политическо и социално лицемерие, и да се наслаждаваш на висока култура.
Ованес Торосян в "Източни пиеси" (2009), режисьор Камен Калев
- Критичен сте към начина на финансиране на нашето кино, но нали следваме европейски модел - в частност френския /или поне замисълът беше такъв/. Не одобрявате и че се подкрепят основно арт проекти - не е ли обаче това ролята на държавата? Мислите ли, че поне част от проблемите с финансирането се решават с последните промени в Закона за филмовата индустрия? А какво става с фонд "Българско кино", за който се говори от години и на който се възлагаха големи надежди?
- Нашият модел отдавна е побългарен по най-вулгарен начин. По дълбоката си философия той няма нищо общо нито с френските, нито с европейските правила. Нашата система не гарантира нито компетентност, нито честност при разпределение на финансирането. Всичко се е превърнало в непрекъснат пазарлък, компромиси и задкулисни уговорки.
Истинско чудо и резултат от лични усилия и смелост е, че все още у нас се създават филми, които стигат до най-големите фестивали. А най-очевидният пример е цялата процедура по приемане на последните поправки в Закона за филмовата индустрия. Всичко е втренчено в борбата за няколко милиона повече.
Аз съм свидетел как парите, давани от държавата за филми, макар и бавно, все пак се увеличават. И в същото време е очевидно, че повечето пари водят до повече проблеми и не гарантират стимулиране на качеството. Не се подкрепят реални високохудожествени проекти, а се следват демодирани и елементарни представи за това какво е арт кино.
Съвременното кино е безкрайно далеч от критериите, по които се избират българските филми. Модерното, днешното новаторско кино въобще не се определя като "арт", то е естетически предизвикателно отвъд установените норми, то е граждански активно, социално ориентирано, насочено срещу системата и управляващите, то е винаги опозиционно.
За колко от новите български филми се отнасят тези характеристики? За не повече от 4-5 за последните десет години, а българското кино има много по-голям потенциал.
Интервю на Пенка МОМЧИЛОВА
Доц. Александър Донев (Снимка: Личен архив)
Александър Донев е роден на 6 юни 1961 г. в Димитровград. Завършва НАТФИЗ /тогава ВИТИЗ/ през 1988 г.Работил е като редактор в сп. "Кино"/до 1991 г. "Киноизкуство"/ и като управител на издателство "Народна култура". Бил е директор на "София филм" ЕАД, което управлява софийските държавни кина, заместник програмен директор на БНТ и изпълнителен директор на НФЦ, продуцент и филмов разпространител. Има многобройни публикации като кинокритик от 1984 г. до днес.
Доцент в Института за изследване на изкуствата при БАН и преподавател в НАТФИЗ.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}