ЛАТИНО РЕАЛИЗЪМ
Биой Касарес, или за удоволствието да разказваш истории
По думите на Лиляна Табакова, разказите в "Другият лабиринт" разбиват предразсъдъците, познатите теории, предопределеността, приковаваща героите към дадено място или дадена епоха
Редактор : / 970 Прочита 0 Коментара
(lИзточник: Lecturassumergidas)
Излезе от печат сборникът с избрани разкази на Адолфо Биой Касарес "Другият лабиринт" в превод на Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев.
По думите на Лиляна Табакова, която е и автор на предговора, разказите в "Другият лабиринт" (456 стр., цена: 26 лв.) разбиват предразсъдъците, познатите теории, предопределеността, приковаваща героите към дадено място или дадена епоха:
"Това са темите на Биой, винаги едни и същи, винаги различно разказани. Прочитът на тези разкази, въпреки присъствието на фантастичното, въпреки честата ирония и тънкия хумор, винаги отвежда към дълбокото проникване в душевността на героите - противоречива и предсказуема, в която духът и материята са във вечно единоборство.
Желанието за живот, стремежът към безсмъртие е оста, около която се развиват много от разказите. Как да се избегне смъртта? Как да се продължи магията на живота? Изход няма, но тъй като човекът е тяло и мисъл, а "въображението е подобие на вечността", героите му не се предават, борят се ако не за друго, то поне да понесат поражението с известно достойнство.
И трябва да се съгласим с мексиканския Нобелов лауреат за литература за 1990 г. Октавио Пас, който обобщава, че Биой ни отвежда към метафизическите вълнения и към проникване в трансценденталното. Да, метафизика, но не педантична и отегчителна, а облечена в сюжети, които увличат читателите, като в най-добрите криминални или приключенски истории."
Творчеството на Адолфо Биой Касарес (1914 - 1999) често се нарежда до постиженията на Хорхе Луис Борхес и Хулио Кортасар.
Автор e на сборници с разкази и романи, чиито образи тънат в загадки и несъмнено допринасят за чародейството на испаноезичната белетристика. През 2014 г. "Колибри" издаде "Шест задачи за дон Исидро Пароди" - необикновена творба, плод на общото увлечение на Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес по детективския жанр, която двамата любители на литературната мистификация публикуват под псевдонима Онорио Бустос Домек.
Този сборник с разкази не е първата среща на българския читател с Адолфо Биой Касарес (1914-1999). През 2009 година излезе "Изобретението на Морел" (изд. "Рива"), най-известният и високо оценяван от критиката и читателите негов роман, останал някак незабелязан у нас. Познати са ни също и детективските разкази "Шест задачи за дон Исидро Пароди" (изд. "Колибри", 2014), написани съвместно с Хорхе Луис Борхес (1899-1986).
Дълго време кармата на този аржентински писател сякаш бе да стои в сянката на именития си сънародник и близък приятел Борхес.
Дори не липсват заблудени читатели, убедени, че Биой Касарес е негов псевдоним. Макар повечето от произведенията на Биой да са преведени на редица езици и да са често цитирани, едва след кончината на автора на "Алефът" той заема мястото си по достойнство в аржентинската и в световната литература. През 1990 г. е удостоен с двете най-престижни литературни награди за цялостно творчество на испански език - "Мигел де Сервантес" и "Алфонсо Рейес".
Всъщност Хорхе Луис Борхес е първият сериозен читател, критик и творчески гуру на Биой Касарес. Той пише хвалебствен предговор към "Изобретението на Морел" (1940). Още с първата дума - Стивънсън - определя принадлежността на младия си приятел към предпочитаната от самия него англосаксонска традиция на фантастичната литература (Де Куинси, Честъртън, Уелс, Джойс и т.н., с две изключения - Кафка и Леон Блоа).
1940 е годината, когато Биой - елегантният младеж от богато и аристократично буеносайреско семейство, оставил зад гърба си няколко несполучливи писателски опита, щедро финансирани от баща му - вече е достигнал творческата си зрялост. Заедно с Борхес и със съпругата си Силвина Окампо (1903-1993, художничка, поетеса и писателка) участва в подбора и издаването на една прочута и преиздавана и до днес "Антология на фантастичната литература".
Макар да не е есеист, нито теоретик като Борхес, пише предговора и разкрива чрез него как те тримата ("божественото триединство" или "дяволска тройка" са ги наричали съвременниците им) разбират фантастичното. Биой изказва общия възглед, че в литературата несъмнено съществуват правила и че писането е непрекъснат процес, в който писателят или ги открива, или се проваля.
Говори за различните видове фантастични разкази, за всеки от които авторът, след като е овладял общите правила, трябва да измисли нови. Ако например - пише Биой - се проучат сюжетите или изненадата като литературен ефект, веднага се вижда как литературата променя читателите и как вследствие на това те изискват от нея да се променя непрекъснато.
Верен на тези възгледи, с времето Биой постепенно се превръща от нещо като Борхесов Голем в оригинален писател със собствени стил, творчески търсения, естетически критерии и напуска орбитата на своя учител. Това,
което споделя с него завинаги, е стремежът към една напълно "литературна литература", или казано с други думи, автореференциална, независима от обкръжаващия свят.
Както Борхес, така и Биой тръгват от моделите на "периферните" жанрове за масово потребление с криминални и фантастични сюжети, презирани от много от "елитарните" им колеги, но умело ги отклоняват от установения канон и полагат началото на една нова за времето си и много плодотворна тенденция в аржентинската литература.
Спецификата на Борхесовата фантастика е в това, че "атакува" (според думите на Ана Мария Баренечеа) "устойчивостта на Вселената и на човека във Вселената", като подлага на непрекъснато съмнение познанието, достигнато през вековете. Освен това, както пише Биой в предговора към "Антологията":
С "Приближаването към Алмутасим", с "Пиер Менар" и с "Тльон, Укбар, Орбис Терциус" Борхес създаде един нов литературен жанр, обединяващ есето и художествената фикция (безкрайни упражнения в интелигентност и находчиво въображение, в които липсват унинието и разните човешки страсти - патетични или сантиментални), предназначен за читатели интелектуалци, познавачи на философията, почти специалисти по литература.
При повечето разкази на Биой Касарес не става дума за неусетното проникване на фантастичното в реалния свят, а за навлизане на героите в някакво неподозирано пространство, различно от привичното, което съществува успоредно с познатата действителност, без да я докосва, без да ѝ влияе. Свят, напълно чужд и безразличен, но по някакъв тайнствен начин свързан с реалността на героите.
Поради някаква случайност ("За формата на Земята", "Прекият път", "Небесната тъкан", "Чуждата слугиня") или в резултат на методично търсене ("За формата на Земята", "Другият лабиринт", "Стремежите") героят попада в друго измерение, управлявано от различни закони. Героят напуска действителността, в която царуват редът и навиците, и попада в друга действителност - странна, тревожна, застрашаваща, в която понякога му се налага да играе някаква непривична за него роля.
Героите в разказите на Биой тръгват на път и той ги отвежда в света на свръхестественото. Или се връщат след дълго отсъствие към мястото, където детството им е протекло безгрижно и където ги очакват старите приятели ("Другият лабиринт", "Страната на сянката").
Но връщането към миналото, към "изгубения рай" води до мрачни разкрития; всичко на пръв поглед изглежда както преди, но е променено по зловещ начин и ужасът дебне отвсякъде. Същото се случва и при попадането в далечни страни ("Страната на сянката", "Градината на сънищата").
Самият Биой признава, че е обсебен от пътуванията и винаги му се е струвало, че ще разреши проблемите си, като замине. Героите му се движат между две действителности - познатото и непознатото, светлината и мрака, мъничкото отечество на човека и необозримата мистерия. Темата за бягството от клаустрофобичното усещане, че животът се върти в затворен кръг, е една от константите в творчеството на Биой Касарес.
Пътуването е прелюдията или мостът, по който се минава от една действителност към друга, скокът към която винаги се осъществява в затворени пространства - стари къщи, болници, казарми, обградени от гори или от необятна пустош; острови насред огромни водни площи, а също влакове, параходи и самолети, откъдето персонажите са катапултирани в неизвестното, непознатото, неочакваното.
Това са пространства, които не принадлежат нито на всекидневната рутина, нито на "другата действителност", но някак си ги свързват помежду им. Всички те сякаш са затвори, заличават идентичността на героите и им придават нова, а илюзиите там се превръщат в капани. Любовта у Биой Касарес е друга постоянна тема.
Но почти винаги се изправяме пред разминаване с истинската любов, което не изключва физическата ѝ реализация. Физическата любов почти винаги се случва по инициатива на жените, незабравими и силни, понякога леко фатални, като героини на Стендал, както самият Биой ги определя. Чрез удоволствието се търси истинската близост с другия, но по различни причини тя никога не се осъществява.
Отчаяно и вълнуващо е желанието на героите на Биой да продължат съществуването си или това на любимите си хора. Желанието за живот, стремежът към безсмъртие е оста, около която се развиват много от разказите. Как да се избегне смъртта? Как да се продължи магията на живота? Изход няма, но тъй като човекът е тяло и мисъл, а "въображението е подобие на вечността", героите му не се предават, борят се ако не за друго, то поне да понесат поражението с известно достойнство.
Проблемът за човешката идентичност вълнува аржентинския писател. Да разберат кои са, дали отговарят на стереотипираната роля, която им се полага да играят всеки ден; дали зад познатото лице не се крият много други, неподозирани - на тези въпроси, които си задават героите, авторът не отговаря, а ги насочва в сферата на фантастичното, където свободата отново е недостижима, защото "другата действителност" не предоставя безкрайни възможности; в нея властва несигурността - законите са различни от познатите и често са много по-безкомпромисни и страховити.
И е странно, но героините на Биой са по-активни и решителни, справят се с най-невероятните ситуации с естествена лекота, докато мъжете изживяват съмнения и угризения на съвестта, страхуват се и мечтаят да се върнат към временно изгубеното спокойствие на рутината и на дома.
Разказите в този сборник разбиват предразсъдъците, познатите теории, предопределеността, която приковава героите към дадено място или дадена епоха.
Това са темите на Биой, винаги едни и същи, винаги различно разказани.
Прочитът на тези разкази, въпреки присъствието на фантастичното, въпреки честата ирония и тънкия хумор, винаги отвежда към дълбокото проникване в душевността на героите - противоречива и предсказуема, в която духът и материята са във вечно единоборство.
И трябва да се съгласим с мексиканския Нобелов лауреат за литература от 1990 година Октавио Пас, който обобщава, че Биой ни отвежда към метафизическите вълнения и към проникване в трансценденталното. Да, метафизика, но не педантична и отегчителна, а облечена в сюжети, които увличат читателите, като в най-добрите криминални или приключенски истории.
Лиляна Табакова
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}