ФОКУС ПОЕЗИЯ
За преводите на Райнер Мария Рилке от Кирил Кадийски и за някои нашенски проблеми – не от вчера
"Дуински елегии" – един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, Рилке създава в замъка "Дуино", който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика
Автор: / 1620 Прочита 3 Коментара
Кирил Кадийски в кадър от премиерата на книгата "Дуински елегии" от Райнер Мария Рилке в Casalibri (Снимка: Елица Кръстева)
Impressio публикува отговор на доц. Георги Цанков на критическия анализ на германистката проф. Мария Ендрева за излязлата наскоро книга "Дуински елегии" от Райнер Мария Рилке, публикуван в "Литературен вестник" (26/24).
Чета в новия, 26-ти брой на "Литературен вестник" статията "За книгата "Дуински елегии" от уважаваната германистка Мария Ендрева и не мога да повярвам, че наистина са изречени някои от изразените твърдения.
Първо: "Издателският бум и интензивният интерес към "Дуински елегии" контрастира рязко с пълната забрава на Рилке в немскоезичния свят.
Кадър от премиерата на книгата "Дуински елегии" от Рилке в Casalibri (Снимка: Елица Кръстева)
Рилке там се счита за безвъзвратно остарял реликт от историческия развой на немската литература, който няма връзка с нашата съвременност.
Заниманието с него се смята за изчерпано, а интересът към поезията му, извън историческия подход в училищните и академичните среди, все повече е сведен до тривиалното използване на извадки от негови стихотворения, подходящи за поздравителни адреси по повод рождени дни, пенсионирания или изработка на календари с бисери от световната мъдрост."
Дори в немската уикипедия е записано, че "Рилке е един от най-важните творци на европейската модерност". Най-новото му академично издание в оригинал е от 2003 г., а предстои издаването на отдавна планирани 26 тома.
Сред най-авторитетните преводни издания на шедьоврите му през 21-и век са руското издание в три тома, украинското в два тома, английските преводи на френскоезичното творчество на поета, а преводите на Робърт Блай от началото на 80-те години на миналия век и до днес се преиздават и четат.
Кадър от премиерата на книгата "Дуински елегии" от Рилке в Casalibri (Снимка: Елица Кръстева)
Сред най-новите изследвания, посветени както на поета, така и на автора на десетки хиляди писма, са "Лу-Андреас Саломе и Рилке - една любов" от Луна Венд, 2010, "Рилке и жените. Биография на любовника" от Хаймо Швилк, 2015, Рилке: Далечният магьосник" от Гунар Декер, 2023, а през 2007 г. например излезе том "Сто години полска рецепция на Рилке".
Стотици са значимите изследвания, монографии, дисертации, посветени на "Дуинските елегии" на "Сонетите за Орфей", на романа "Записките на Малте Лауридс Бриге" ( във великолепния превод на Александър Андреев от 2013 година, ик "Лабиринт"). Сред множеството блестящи преводачи на Рилке веднага се сещам за стореното от Петър Велчев, от Венцеслав Константинов, от Стоян Бакърджиев, от Петя Хайнрих, от Пламен Хаджийски, че и от Владимир Сабоурин....
Така че, изказаното становище на Мария Ендрева се разминава с истинското положение на осмислянето на творчеството на "остарелия реликт", както и с неговата рецепция по света.
Знаменитият постмодерен роман на Томас Пинчън "Дъгата на гравитацията" започва именно с първите редове от "Първа елегия" на Рилке - там звученето наподобява свистене на ракета V-2, насочена от нацистите към Лондон. До 2014 година са известни 24 английски превода на "Дуинските елегии", руските преводи са още повече, немалка част и от едните, и от другите са от подстрочник...
Но всъщност сега продължавам с представянето на основната теза на авторката, заради която е написана статията, а именно: "Доверяваме се на преводачите, защото очакваме, че те са ако не вкоренени, то поне доста добре потопени в културната традиция на езика, от който ни превеждат.
Това в случая с Кирил Кадийски не може да се очаква, тъй като той очевидно не е запознат в достатъчна степен с немскоезичната литературна традиция и не владее в детайли не само езика, но и всички съпътстващи литературния процес особености.
Кадър от премиерата на книгата "Дуински елегии" от Рилке в Casalibri (Снимка: Елица Кръстева)
Именно по тази причина считам приоритета, който издателството дава на подхода на "поетическо претворяване" от поети, които не владеят езиците, от които претворяват, за неуместен. Подходът е непрофесионален и неприемлив за сериозните читатели, които искат автентично представяне на даден автор на собствения си език."
Малко по-нататък следва категоричното заключение: "Тази практика, която очевидно е продължение на концепцията на "поетическото претворяване", приложена при "Ад" на Данте и "Сонетите" на Шекспир, според мен е пагубна за същността на поезията като рожба на творческия дух на човека, защото я унифицира под едно точно определено разбиране за "поетичност" и я принизява до захаросан продукт, готов за продажба."
Обвиненията са към издателството - за заиграване с читателите с непретенциозен вкус, и най-вече, към вечната жертва на "Литературен вестник" - към поета, преводача, есеиста Кирил Кадийски, който принизявал литературата "до захаросан продукт, готов за продажба".
Имах честта да говоря на премиерата на "Дуински елегии" от Райнер Мария Рилке, а аудиторията, далеч по-многолюдна, отколкото сме свикнали да виждаме на поетична премиера, се състоеше от елитна интелигенция. Категорично, нямаше случайни посетители, а възхищението от изданието беше всеобщо.
Говорихме за връзките между поезията на Рилке и метафизиката на Емануел Сведенборг, за общото им възприятие, че "още от рождението си човекът представлява голямо небе в миниатюра".
Няма съмнение, че "един субстанциален човек вижда субстанциалните хора, тъй ясно и отчетливо, както материалният човек вижда материалните". За съжаление, като че ли в нашето драматично и тревожно време материалните и особено, политкоректните хора стават все повече и повече.
Затова и се опитват да ни убедят, че визията на Рилке била подходяща за пенсионирания и за юбилеи...
Представете си поздравителна картичка, съдържаща трагичното питане на Рилке: "Как е възможно да живеем, когато елементите на този живот са напълно неразбираеми за нас? Ако непрекъснато сме неадекватни в любовта, несигурни във вземането на решения и неспособни да се изправим лице с лице със смъртта, как е възможно да съществуваме?" Ами, ще си живуркаме, залъгвайки се със съвършенството на елитарните си представи, ще твърдим, че хубавият превод на посланието на Рилке е : "и така пак се сдържам, преглъщам повика на тъмното хлипане. Ах, от кого ли можем да имаме нужда?" вместо трактовката на Кадийски: "Ах, по-добре да мълчим, своя мрачен / плач да преглътнем. Кого да зовеш, от кого ли/ помощ да чакаш?"
Ето началото на "Първа елегия" в интерпретацията на Сабоурин: "Кой, щом изкрещя би ме чул от ангелските / чинове? И дори да допуснем, че някой / внезапно ме притисне до сърцето си: аз ще угасна пред лицето/ на толкова по-силното му битие." Големият поет и преводач Драгомир Петров пък ни казва (използвал е подстрочник ): "Кой би ме чул, ако викнех, из вашето воинство / ангели? Пък и да кажем, че някой дори / в миг би разтворил за мен сърцето си, аз / щях да изчезна в по-силното му същество..." Ето го и "захаросаният продукт, готов за продажба" на Кирил Кадийски: "Кой моя вопъл дочул би сред сонма от ангели, / щом възопия? На кой херувим милосърден сърцето / ще се разтвори за мен - без мигом да падна / в плен на могъщата негова власт?"
Източник: Издателство "Колибри"
Всяка следваща световна награда за поета и преводача Кирил Кадийски ще е като капка отрова за нашия "сонм от завистници".
На 16 април Министерството на културата в Рим връчи "Националната награда за превод" на издателство "Колибри" за новия превод на "Ад" от Данте Алигиери, осъществен от Кирил Кадийски.
Не четохме ли някъде попръжни и срещу това титанично дело на твореца? За преведените от Кадийски "Сонети" от Шекспир авторитет от класата на проф. Людмил Димитров твърди: "Сам автор на оригинални експериментални сонети в личното си творчество, преводачът демонстрира виртуозна стихотворна техника и в подстъпа си към 154-делния корпус се ръководи от най-новите открития в шекспирознанието.
Така, за разлика от известните досега подходи към Сонетите, тук Кадийски предприема не толкова превод-преизговаряне, колкото превод-пресътворяване на заложения в тях нееднозначен и многопластов смисъл, който достига до читателя с хармоничното звучене и органичността на българския език." Ето я тайната. Член-кореспондентът на академия "Маларме", почетният гражданин на "Монмартърската република", носителят на наградата "Макс Жакоб" за цялостно творчество, за когото с възхита говорят световни литературни знаменитости, е трън в очите на нашенските самозвани елити.
Чуйте Марина Цветаева, която на 6 юли 1926 г. пише на платоничния си любим Рилке: "Аз не съм руски поет и винаги се чудя, когато ме смятат за такъв и ме разглеждат като такъв. Човек затова става поет, за да бъде всичко, а не французин, руснак и така нататък. Или: човек е поет, защото не е французин.
Националността: капсулованост и затвореност. Орфей взривява националността или пък я разширява толкова, че в нея са включени всички ( минали и настоящи ).
Щете - не щете, Кирил Кадийски винаги - и в личното си творчество, и в преводите, които също са част от неговия разговор с Небесата - следва лирата на Орфей. И аз съм дълбоко благодарен на издателство "Колибри" че му повери поетичната поредица, в която ни очакват срещи с шедьоврите на световното поетично наследство.
Тъй както вече в българската културна традиция има Шекспир на Валери Петров или Гьоте на Любомир Илиев, ще ги има и томовете с неповторимите преводи на Кирил Кадийски. Ще завърша не с обобщение или с хули към опонентите, а със стихотворението "Призори" от "Изгнаник на земята", появилата се преди броени дни нова поетична книга на Кадийски. Посвещавам го на всички, които виждат в многоликото творчество на този писател "захаросан продукт, готов за продажба".
ПРИЗОРИ
Месечината - зурла наточена
на небесната черна свиня -
рие, рови - вселенската кочина
ще събори... Нощта посиня,
изсветля и доскоро надупчена
от всеядните звездни молци,
се разпада и трупа на купчина
жалки дрипи. Чии ли? Мълчи
битието... Лъжа или истина -
колко трудно, уви, се делят.
Като в книга, веднъж ли разлистена,
нова страница пак е денят.
Всичко, всичко отива на купища -
от ненужно до вредно дори...
Ах, горко ти, душа, алчно трупаща
грехове и греховни пари!
И какво ли доброто и злото са -
знае Онзи с върховната мощ,
който мъдър и равен е с лотоса
на луната в блатистата нощ.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}