ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ДИЛЕМИ
Осемдесет и девет думи от Милан Кундера (откъс)
На пазара излиза сборник с есетата "Осемдесет и девет думи" и "Прага, една изчезнала поема" на прочутия чешки писател
Редактор : / 842 Прочита 0 Коментара
Източник: Издателство "Колибри"
Есетата в настоящото издание, озаглавени "Осемдесет и девет думи" и "Прага, една изчезнала поема" (превод: Росица Ташева, художник: Стефан Касъров, стр. 88, цена: 16 лв.), са много лични.
Индивидуалният речник винаги изразява същината на личността.
Това е още по-вярно в случая с Милан Кундера, който виждаше книгите си публикувани на език, на който не са били написани, и по необходимост се взираше във всяка дума. Доказателство за значението, което той отдаваше на речника, е фактът, че по-късно, в "Изкуството на романа", той го оформя в отделна глава, съкращавайки го с около една трета.
Има определени ключови думи, които Кундера повтаря в своите романи и чрез това повторение произвежда смисъл, разкривайки нови пластове и аспекти на съществуването. В "Книга за смеха и забравата" например тези думи са: забрава, смях, ангели, литост, граница.
Да откриеш Аза в романите на Кундера, означава да схванеш същността на даден екзистенциален проблем. А екзистенциалният код на този или онзи герой се състои от определени ключови думи.
Източник: Издателство "Колибри"
ДЕФИНИЦИЯ. Смисловата постройка на романа се поддържа от арматурата на няколко абстрактни думи. Ако не искам да се изгубя в мъглявината, в която всички си мислят, че всичко разбират, а нищо не разбират, аз трябва не само да подбера тези думи с изключителна точност, но и да ги дефинирам и предефинирам. Струва ми се, че романът често не е друго, освен дълго преследване на няколко убягващи ни дефиниции.
ИРОНИЯ. Кой персонаж е прав и кой греши? Непоносима ли е Ема Бовари? Или смела и трогателна? Няма отговор. Романът е по самата си същност иронично изкуство, което означава: неговата "истина" е скрита, непроизнесена и непроизносима.
Човекът желае да види опростения образ на света, в който доброто да е ясно разграничено от злото. С Донкихотовия героизъм романът се противопоставя на това неизкоренимо изискване, разкривайки ни същностното двусмислие на всичко човешко.
Иронията не е лична нагласа на един или друг писател. Тя принадлежи на романа като изкуство. Иронията = начинът да покажеш двусмисленото.
Колкото до есето "Прага, една изчезнала поема", достатъчно е да се прочете този затрогващ и великолепен текст, за да се разбере какво е представлявала за Кундера чешката столица.
Тук писателят описва благоприятната културна среда, от която произлиза и която е подхранвала спецификата на творчеството му, описва богатството на една култура, родена от "малка нация", но придобила универсална стойност.
Тук намираме същата тревожна носталгия като в "Похитеният Запад", двойната присъда над "съветската цивилизация", преследвала и задушила тази култура, и над Западна Европа, не пожелала да я признае, нито дори да я опознае.
Прага, този драматичен и болезнен център на западната съдба, бавно се отдалечава в мъглите на Източна Европа, към която никога не е принадлежала.
Тя, първият университетски град на изток от Рейн, през XV век сцена на първата голяма европейска революция, люлка на Реформацията, град, причинил избухването на Трийсетгодишната война, столица на барока и на неговите безумия, тя, която през 1968 година напразно се опита да ориентира на запад внесения от студа социализъм.
Милан Кундера (1929-2023) не се възприемаше като историк, нито като пророк, а като изследовател на живота. Затова няма съмнение, че "Шегата", "Животът е другаде", "Книга за смеха и забравата", "Самоличност", "Смешни любови", "Валс на раздяла", "Бавно", "Незнанието", "Непосилната лекота на битието" и "Безсмъртие" ще се четат и препрочитат през поколенията. Те принадлежат към един безкраен ерудиран диалог със себе си през вглеждане в множествения образ на твореца изгнаник.
Населени с герои, които преоткриват или митологизират собствения си живот, книгите на Кундера въвличат читателя в самия акт на писане и пораждат каскади от въпроси. Не по-малко притегателни и богати на теми и мотиви са есеистичните му текстове: "Завесата", "Една среща" и, разбира се, "Изкуството на романа".
През ноември 1985 г. есето "Осемдесет и девет думи" е включено в поредицата "Думите под думите", основана от Мишел Турние, заедно с "Малка лексика на креолския език" от Ж.М.Г. Льо Клезио. Есето "Прага, една изчезнала поема", вече е издадено във втория брой на списанието от юни 1980 г.
По думите на Пиер Нора сега, когато Милан Кундера вече не е сред нас, тези два текста, преиздадени едновременно, ни го връщат в неговото най-ярко присъствие: "Нека някои да ги открият като най-доброто въведение в романовата вселена на писателя, а други да си припомнят унищожителната му ирония и проницателните му преценки."
Милан Кундера - "Осемдесет и девет думи" / "Прага, една изчезнала поема" (откъс)
ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТ ДУМИ
На Пиер
През 1968 и 1969 година романът "Шегата" беше преведен на всички западни езици. Но колко тъжно! Във Франция преводачът практически го бе пренаписал, напълно променяйки стила ми. В Англия издателят бе орязал всички пасажи с разсъждения, премахнал бе свързаните с музиката глави, променил бе реда на главите и цялата композиция на романа. Друга страна. Срещам се с моя преводач; той не знае и една дума чешки.
"Как сте превеждали?" Той отговаря: "Със сърцето си", и ми показва моя снимка, която вади от портфейла си. Беше толкова симпатичен, за малко да повярвам, че наистина е възможно да се превежда благодарение на някаква телепатична връзка между сърцата. Уви, всичко беше много по-просто: бе превеждал въз основа на пренаписания на френски текст, също като преводача от Аржентина. В Испания бяха превеждали от чешки. Отварям книгата и случайно попадам на монолога на Хелена.
Дългите фрази, които при мен заемат цял абзац, са разделени на множество прости изречения. Бързо затварям книгата. Дали мъката с преводите свърши с "Шегата"? Да, във Франция, където открих у Франсоа Керел преводач и приятел, верен и достоен за възхищение. Но ми се наложи да прекарам още безумно много време в коригирането на английските, германските и дори италианските текстове на следващите ми романи. И често се оказваше твърде късно за поправяне на щетите.
Ще ми кажете: преводът е като жената - тя е или хубава, или вярна. О, не! Американският преводач работи (по версията, преведена от мен на френски) върху "Жак и неговият господар". Чета ръкописа. Защо навсякъде има толкова грешки? Накрая разбирам. Това не са грешки. Преводачът превежда невярно съвършено методично. Той иска да направи добър английски текст и за тази цел се опитва да забрави, че текстът не е негов, стреми се да мисли, да чувства, да измисля на мое място!
За разнообразие прибавя навсякъде поне една думичка собствено производство и систематично променя словореда ми. Поправям само семантичните деформации. В противен случай, би трябвало всичко да пренапиша... Година по-късно Саймон Калоу, голям английски актьор, иска да играе Жак и сам превежда пиесата.
Всички са съгласни: този превод е сто пъти по-добър от предишния. И всички мислят: "Прочутият актьор сигурно си е позволил много голяма свобода по отношение на оригинала. Затова диалогът е толкова богат, толкова естествен!". Грешка! Този превод е един от най-верните, правени някога на мой текст.
Защото преводът е хубав само когато е верен. Страстта към точността създава истинския преводач! Затова преди няколко години се реших най-после да внеса ред в чуждите издания на книгите ми. Не беше лесно. Наложи се да скъсам с няколко издателства, като се свържа още повече с тези, които продължават да вземат литературата на сериозно: Клод Галимар, Арон Ашър, Катрин Кърт, Роберто Каласо, Кристоф Шлотерер, Робърт Маккрам, Иво Гeй, Беатрис де Моура.
Те ми помогнаха и аз им благодаря. Така през 1980 г. успях да редактирам (заедно с Клод Курто) стария френски превод на "Шегата" и новите преводи на този роман постепенно се появиха в Америка, Англия, Испания и скоро ще се появят в Италия и Германия.
Редактираният превод на "Животът е другаде" ще се появи тази есен в Америка. "Хансер Верлаг" подготвя редактираното издание на всичките ми романи. Надявам се, че и "Аделфи" ще може да направи същото.
Със сигурност съм единственият автор с толкова болезнено отношение към преводите. Не защото другите писатели са по-добре преведени от мен, а защото те нямат основателна причина да бъдат до такава степен засегнати от преведената версия на книгите си. Преди руската инвазия от 1968-а "Шегата" и "Смешни любови" можаха да бъдат издадени в Прага.
Имах моите чешки читатели и малко ме беше грижа за чуждестранната публика. Но след 1968-а не можеха вече да се появят в Чехословакия и бяха издадени в оригиналната си версия от малко канадско издателство в миниатюрни тиражи.
Тогава си въобразявах, че поне няколко екземпляра ще достигнат до предишната ми родина. Но границата не е особено пропусклива. Дори най-близките ми пражки приятели не видяха нито един чешки екземпляр от книгите ми.
Така че за кого е предназначена оригиналната версия на моите романи? За неколцина емигранти от моето поколение. За няколко университетски библиотеки. И за преводачите. Да. Но докато страната ми все повече затъва в маргиналността на незначителна руска губерния, интересът към езика ѝ намалява навсякъде.
Повечето преводачи са слависти, за които чешкият е едва трети или четвърти език. Немалко издатели искат от мен разрешение да ме публикуват в превод от френски.
По принцип отказвам. Но ако в страната им няма преводач от чешки?
Когато пишех "Непосилната лекота на битието", много мислех за Прага, но дали все още мислех за чешките ми читатели? Единственият човек, за когото мислех постоянно и конкретно, беше Франсоа Керел, който щеше да преведе ръкописа. И аз съставях фразите си, като вече дочувах като далечно ехо бъдещата им френска версия.
И тъй като следях отблизо работата по превода, вече не виждах разлика с оригинала и дори позволих да се преведе (в Португалия, Бразилия, Гърция, Швеция, Исландия, Норвегия) френската версия, с която се бях отъждествил.
От няколко години се опитвам да пиша на френски статии и есета. Но да разсъждаваш и да разказваш са две различни операции - не се чувствам способен да напиша роман на френски.
Но и не мога да не гледам на френската версия на книгите ми така, сякаш тя е мой собствен текст. Затова, след като намерих за недостатъчни корекциите, нанесени от мен в "Шегата" през 1980-а, още веднъж изцяло преработих превода, след което редактирах всички френски текстове на книгите ми и оттук нататък мога да кажа, че те са точно толкова автентични, колкото оригиналите.
Един ден Пиер Нора ми каза: "Докато си препрочитал преводите, сигурно си размишлявал над всяка дума. Защо не съставиш свой собствен речник? С твоите ключови думи, с думите, от които се пазиш, с думите, които обичаш?..." Идеята ме въодушеви. И го направих.
Остани с
;void(0);){kind=link}
', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}