ПОЕТИЧЕСКИ СВЕТОВЕ
"Дуински елегии" от Райнер Мария Рилке в превод на Кирил Кадийски
През зимата на 1912 г. Рилке започва да пише поетическия цикъл "Дуински елегии" в замъка "Дуино", който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика
Редактор : / 379 Прочита 1 Коментара
Райнер Мария Рилке със съпругата си, скулторката Клара Уестхоф (Снимка: Getty Images)"Дуински елегии" e един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, дело на Райнер Мария Рилке.
Блестящата поетическа версия дължим на Кирил Кадийски, големия наш майстор на поетическия превод, сам известен и оценен като поет не само у нас, но и в чужбина. Художник на корицата е Иво Рафаилов.
През зимата на 1912 г. Рилке започва да пише поетическия цикъл "Дуински елегии" (152 стр., 24 лв.) в замъка "Дуино", който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика.
В градината на замъка той усеща неудържима енергия: Първа елегия го осенява като просветление и с нея той поставя началото на едно лирично свидетелство за крехкостта на човешкото съществуване.
Именно в замъка "Дуино" Рилке създава първите две елегии и части от следващите, както и началото на Десета елегия, която е замислена като венец на цикъла:
Някой ден, осенен от жестоко прозрение,
ще запея - възхвала тържествена за благосклонните ангели.
Поетът завършва елегиите цели десет години по-късно - през мразовития февруари на 1922-ра, който прекарва в писателска треска в кулообразната постройка замъка "Мюзо" - мрачно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис.
Подпомаган от меценати, които поемат грижата за всичко насъщно - за светлината на свещите, писалището, зеленчуците в чинията, които икономка сервира веднъж дневно - Рилке работи като обсебен, за да завърши творбата на живота си, която за него е повече от поредната стихосбирка.
Елегиите са неговото завещание, те са поезия, "насочена към сърцето".
След шестгодишното прекъсване между 1915-а и 1921-ва, когато светът е потънал в развалини, от Рилке се излива удивителен поток скръбни писма, в които поетът задава най-големите въпроси на живота. От кой мрак произхождаме? В кой мрак потъваме след краткия си престой на бял свят? Какво ни свързва с безкрайната вселенска шир? И за какво точно сме на тая земя? Каква задача ни е дадена?
"Дуински елегии" са публикувани от лайпцигското издателство "Инзел Ферлаг" през 1923 година.
Настоящото българско издание съдържа десетте елегии, както и шестнайсет други стихотворения на Рилке. В приложение са добавени откъси от "Писма до един млад поет", "Писма до една млада жена" и "Райнер Мария Рилке до Марина Цветаева" в превод на Мария Енчева, от "Флорентински дневник" и "За поета" в превод на Бисерка Рачева. За илюстрации в изданието са използвани скулптури на Огюст Роден.
Райнер Мария Рилке (1875-1926) е всепризнат като един от най-забележителните поети от края на XIX и началото на XX век, изключителен майстор на формата. Поезията на Рилке - от неговата първа книга "Живот и песни" до последните му предсмъртни стихове - е проникната от копнеж по съкровена човешка близост, чиято непостижимост води до все по-дълбока самота и самовглъбяване.
В духа на немския неоромантизъм Рилке създава "чисто изкуство", адресирано към човека като единствена значима реалност. В чест на поета е учредена престижната награда за лирика "Райнер Мария Рилке".
Откъс от "Дуински елегии"
Кой моя вопъл дочул би сред сонма от ангели,
щом възопия? На кой херувим милосърден сърцето
ще се разтвори за мене - без мигом да падна
в плен на могъщата негова власт? Та нали с красотата започва
страшното... Ужасът, който все пак поносим е,
щом тя възторгва ни, някак нехайно пропуснала
да ни затрие до крак... Всеки ангел, уви, е ужасен!
Ах, по-добре да мълчим, своя мрачен
плач да преглътнем. Кого да зовеш, от кого ли
помощ да чакаш? От ангели - не. И от хората - също!
И прозорливите твари разбрали са вече
как беззащитни сме даже в дома си, в самия
свят със значения пълен...
Из "Първа елегия"
* * *
Роденият с лира -
кой бог го дари! -
все пее, не спира
край Лета дори.
Щом с мъртви, с измрели
той вкусвал е мак,
сам ронил би трели
и в бездни от мрак.
Ликът във водата,
макар замъглен,
е чист и човечен.
Че само в два свята -
сред двойния плен -
гласът е всевечен.
Из "Сонети към Орфей"
* * *
СТРАХ
В гората оголяла птичи вик,
безсмислен сред гората оголяла.
И все пак чу се този птичи вик,
виси като застинал в свода миг,
в небето над гората оголяла.
И в този вик е вече всичко тук:
лежи земята сякаш глухоняма,
небето зее като празна яма,
и новата минута в потрес плах
мълчи смълчана, бледа - сякаш знае,
че вече тук самата смърт дошла е
и изход няма.