Великолепният сайт "Изгубената България" вече е част от семейството на Dir.bg. Неговият създател Пейо Колев разказва:

Причината е в това, че хората забравят. Забравят какво е било и още по-лошо: не ги интересува. Днешните поколения не знаят почти нищо за предишните, не познават бита им, живота им, нито България от "онова време". Те не знаят какво е девствен плаж, не знаят какво е тротоар без паркирани коли, и тиха вечер с дъх на липи в столицата. Също така не знаят нищо за мощта на никога непобедената българска армия, нито за изгубените пристанища по Беломорието. Вече дори не помнят годините на комунизма.

Те не биха могли да си представят колко кръв е пролята за България, нито биха могли да допуснат за съществуването на истинските герои, безброй поборници, хайдути, генерали и обикновени войници - българи...

Представяме ви поредния материал от новата ни поредица.

Още

Ако авиаторите нямаха криле, щяха да бъдат джазмени - една история за първия саксофон в България

"Блондинка, заради която свещеникът би строшил с шут олтара..." Думите на детектива Марлоу сами изникват, докато се чудя какво да напиша за поредната анонимна съдба, чиято история стои заключена в стотина снимки. Разпилял съм ги по цялата масата. Руси плитки, големи сини очи. Небрежният аристократизъм, присъщ на благородната кръв, някак естествено е че само две-три фотографии са надписани - животът тече, няма време да го описваме, трябва да го живеем.

Този архетип, така типичен за руското дворянство и офицерство от Бялата гвардия - "Беляците". Подписала се е Тамя. Сигурно от Тамара. Очевидно най-старата фотография е от времето на революцията. Може би 1917 година. Млада жена, облечена в бели дантели, държи на коленете си сламенорусо момиченце на не повече от две години. Зад тях, облечен в имперска униформа гордо се е изправил бащата. Офицерът има няколко ордена, гъста тъмна брада и носи пенсне - от тези телени очила, които се закрепят на носа. Родителите са тъмни, но детето е съвсем русо. По-нататък виждам, че ще се превърне в ослепителна красавица.

Снимка: "Изгубената България"

Най-вероятно това е първата им фотография в новата родина - България.

Още

Непознатите последни снимки на Романови

След залповете на Аврора и няколко години неуспешна борба за запазване на Империята Бялата армия на генерал Врангел се разпуска. Смъртта на Романови, обявяването на комунистическата власт и плачевният край на Първата световна война слагат край на всички надежди. Както се оказва впоследствие за почти век. Все пак около 1920 година Бялата армия е дислоциирана в Галиполи, добре въоръжена и дисциплинирана, но твърде малка, за да промени нещо.

Главнокомандващият генерал Пьотр Врангел официално моли правителствата на Югославия и България да приемат хората му, разпускайки войската. В България Стамболйски се колебае, защото мрази монархията, но все пак приема, мислейки, че може би ще извлече полза от това. Греши. Пристигат около 24 000 белогвардейци със семействата си и още много интелектуалци, благородници и артисти - общо около 35 000 души. Между тях са синът на граф Игнатиев - Леонид, графиня Олга Толстой, Варвара Гурко - дъщеря на генерал Гурко, и т.н.

Още

Емигранти - изгубените мечти

Заедно с ветераните от Руско-Турската война белогвардейците - беляци и останалите представляват сериозна диаспора. Повечето са добре образовани и в науките, и в изкуствата. Тези им качества дават значително отражение на местния живот и култура. Интересен факт е, че през 1922 г. Стамболийски имал опасения от преврат, организиран от беляците и с указ ги разоръжава. Същевременно обаче ветераните му изпращат писмо, в което молят за финансова помощ във вид на пенсия, заради заслугите им в освобождението на България. Получават я. Не само това - безпрецедентно за руската емиграция в целия свят, емигрантите получават пенсия до края на живота си, независимо от това дали са в България или в чужбина.

Това трае до 1934 г., когато Царство България установява дипломатически отношения със СССР. Болшевиките не гледат с добро на останките от Руската империя и българското правителство начело с Кимон Георгиев ограничава пенсиите на руските емигранти до получаването им само от тези, които живеят в България. Те я получават до 1944 г., а преживелите ветерани от Руско-Турската война и техните вдовици - не повече от двайсетина души, получават пенсия до края на дните си.

Някъде около този период - края на 30-те и началото на 40-те, свършват и "моите" снимки. Русото момиченце е пораснало. Виждам я като гимназистка в "девическия интернат" във Варна през 1926 г.

Снимка: "Изгубената България"

Сигурно подобен образ е развълнувал и Набоков - черната ученическа престилка, русите плитки, небрежно падащи пред гърдите и. Огромни сини очи. Офицерът е остарял, но пенснето, неизменно кацнало на носа му, и униформата, вече без пагони и ордени, му придават суров и стоически вид. Майката е отрязала косата си, сякаш се е разделила с част от упадъчния разкош на дворянството.

Снимка: "Изгубената България"

Като на лента от ням филм тя се променя след всеки кадър - със съученички на моста на езерото Ариана, с младеж сред боровете на Борисовата градина, вероятно първа среща. След това сякаш има малка пауза и тя вече е омъжена. Вечерна рокля рокля от бял сатен, русите къдри са сплетени в лакиран кок по подобие на филмовите звезди от 30-те. Последен кадър, тя позира седнала на тревата в морската градина във Варна, но сякаш е в самия Бевърли хилс. Август 1935 г.

Снимка: "Изгубената България"

Снимка: "Изгубената България"

Снимка: "Изгубената България"

Да, добре го е казал Марлоу. Впрочем и Набоков.

Пейо Колев, "Другата България"