Великолепният сайт "Изгубената България" вече е част от семейството на Dir.bg. Неговият създател Пейо Колев разказва:

Причината е в това, че хората забравят. Забравят какво е било и още по-лошо: не ги интересува. Днешните поколения не знаят почти нищо за предишните, не познават бита им, живота им, нито България от "онова време". Те не знаят какво е девствен плаж, не знаят какво е тротоар без паркирани коли, и тиха вечер с дъх на липи в столицата. Също така не знаят нищо за мощта на никога непобедената българска армия, нито за изгубените пристанища по Беломорието. Вече дори не помнят годините на комунизма.

Те не биха могли да си представят колко кръв е пролята за България, нито биха могли да допуснат за съществуването на истинските герои, безброй поборници, хайдути, генерали и обикновени войници - българи...

Представяме ви поредния материал от новата ни поредица.

"Изпращам вам този лик от лице в подарък от сърце, приими ликът ми скромен, той остава за спомен, човек умира и в гроба отива, а ликът му остава за спомен..."

Отлепям последната мокра дрипа от гърба на снимката, с надежда да разбера нещо за човека отпред. Нищо. Все този надпис, вече трета снимка. Стои там, запечатан цял век. В този момент осъзнавам, че аз съм първият, който го чете след цял век. Сякаш го чувам. Обръщам снимката - мъж с костюм, какъвто по нашите ширини не е познат. Стои гордо, с цвете на ревера. Обувките му издават километри ходене. Къде? Сигурно е по-малък от мен, а всъщност отдавна го няма. Емигрант... Подарък от сърце, което отдавна е пръст, за някого у дома, който не съществува. Купил съм малкото оръфано албумче за петдесет стотинки от битака. Петдесет стотинки... крайната, брутна цена на един живот.

Ето го с още двама другари, този в средата се усмихва, сякаш не съществуват никакви трудности и пречки, само светло бъдеще. Над него грубовато е залепена снимката на млада жена - любимата у дома? 1910 г. Титаник още не построен, Балканската война предстои.

На следващата снимка няколко мъже гордо позират, демонстрирайки джобните си часовници и модните си жилетки. Усмихнатият е в центъра, другите са сериозни, двама се държат здраво за ръце. Всичките са с вратовръзки, но и тук се виждат грубите обувки в ярък контраст с облеклото. Като сблъсък на реалността с мечтаното. "Денвер", "АМЕРИКА". Някой е написал внимателно върху снимките екзотичните имена на обетована земя, толкова далечна и така приказна. Колко очи с възхита са гледали тези лица, прекосили цял океан, за да се върнат на село, при домашните. Колко затихнали сърца са се разтуптявали при вида на пощенския плик?

1912 г. значи са изминали пет години от първата снимка, на която собственикът на албума е с чисто нови обувки и костюм, вероятно тези, с които е стъпил на американския бряг. Титаник вече е потънал а заедно с него и неколцина нашенци, точно като тези на снимките. Заминали, с надеждата да пращат същите писма у дома. Но не би.

Още

Ако авиаторите нямаха криле, щяха да бъдат джазмени - една история за първия саксофон в България

Албумчето свършва, последни снимки. Ето го пак, този с усмивката, но оптимизмът е угаснал в погледа му, сериозен е, някак решителен. Облечен е в униформа, пагони с две лентички и два войнишки кръста "За Храброст". Годината, която е написал отгоре е 1917. Значи се е върнал. Защо ли? За да воюва, или заради онова момиче? Или не му е провървяло? Или пък прочутата българска носталгия... Много българи се завръщат за Балканските и Първата свтовна войни, но няма точна статистика. Също и много гърци.

Последна снимка, личи си че е по-нова от останалите, пак се усмихва, много-възрастен е - носи опълченски калпак, двата ордена и още два медала. Отгоре пише "1885 - 1940 = 55 г.". Разлепям. Най-сетне някаква информация: "23 август 1885 г. - 23 август 1939 г. по случай раждането ми аз подарявам на дъщеря ми Петранка лика си. Село Две Могили, Ал. Павлов."

Но датата от лицевата страна е 1885-1940, значи на следващата година Александър е умрял. 55 години, 50 стотиники. Щом албумът е стигнал битака, значи и Петранка вече не е между живите. В село Две Могили през 1907 г. умира и Филип Тотю, дали са се познавали?

Ликът остава. Да, дори не подозираш колко си прав, далечни ми приятелю...

Ако имате интересни снимки и истории към тях, моля пишете на адреса на сайта "Изгубената България" [email protected] или на редакционния адрес.