СЪВРЕМЕНЕН НЕОРЕАЛИЗЪМ
"Божията ръка" на Сорентино: Портрет на кинорежисьора като млад
Автобиографичната драма на Паоло Сорентино за израстването в Неапол е чувствена, тъжна, но и възвишена история за живота в духа на "Амаркорд" на Фелини
Автор : / 5144 Прочита 4 Коментара
Филипо Скоти в ролята на Фабио Шиза - алтер-егото на Сорентино в "Божията ръка" (Снимка: Нетфликс)Последният филм на италианския режисьор Паоло Сорентино, който се появи в "Нетфликс" в края на миналата година ще бъде италианският претендент за награда "Оскар" в категорията чуждоезичен филм. И има голяма вероятност да спечели.
Всички филми на Сорентино досега изглеждат като ода към романтиката на старото кино, но "Божията ръка" е нещо повече от това. Във вените на този филм тече кръвта на Сорентино с носталгичното му връщане към детството в Неапол.
Това е своеобразна приказка в стила на неореализма, която ни отпраща едновременно към ерата на Фелини, но и към златното време на футбола и Диего Марадона. Филмът е смешен, тъжен, скръбен, но в същото време жизнерадостен.
Какво е добър филм?
Според отговорите на този въпрос в "Божията ръка", филмите са абсолютно безполезни, освен когато служат за "отвличане на вниманието от реалността", нещо, от което се нуждаем, защото така или иначе "реалността е отвратителна".
Тук спор няма и трябва да отбележим, че това схващане е застъпено от Федерико Фелини. В средата на 80-те той идва в Неапол, за да снима следващия си филм. Не го виждаме на екрана, но думите му стигат до Фабио Шиза (Филипо Скоти), запален по киното тийнейджър, който е в центъра на тази история за съзряването.
Това е и история за това как младият режисьор изтръгва призванието си от реалността, която е и смешна, и омагьосана, и объркваща, и трагична.
Такава среда често се оказва съкровищница за Паоло Сорентино, който и в предишни свои филми като "Звездата" ("Il Divo") и "Великата красота" ("La Grande Bellezza"), както и сериалите "Младият папа" и "Новият папа" се оказва доста проницателен с умението да надниква и усеща социалния, политическия и сексуалния контекст на съвременна Италия.
Този път той е насочил вниманието към собственото си минало.
Има такива прецеденти, както в италианското кино, така и в творчеството на някои съвременници на Сорентино.
"Божията ръка" застава редом до мемоарни филми като "Рома" на Алфонсо Куарон и "Белфаст" на Кенет Брана, излязъл тъкмо в края на миналата година.
Ако трябва обаче да опишем Сорентино през Фелини, влияние, което той винаги преднамерено подчертава в работата си, то "Великата красота", носител на "Оскар" през 2014 г., е Сорентиновата "La Dolce Vita" , а "Божията ръка" е неговият "Амаркорд".
Както казва Сорентино пред медиите:
"Най-голямата разлика между този филм и другите ми е в отношението между истината и лъжата. Докато другите ми филми се подхранват от лъжи с надеждата да открият частица истина, този филм започва от истинските чувства, които след това бяха адаптирани към кинематографична форма."
Темата е в сърцето на Сорентино, става дума за детството му - бурно, колоритно, с огромно южноиталианско семейство, което се събира на дълги обеди на открито в провинцията близо до Неапол и спори, шегува се, лели жонглират с портокали, всички викат по терасите, защото Марадона става част от отбора на Наполи. До края на филма момчето постепенно стига до идеята, че иска да стане режисьор.
Фабието е на 16, той е в неловката ситуация да не знае какво му предстои в живота, изпитва невъобразими еротични фантазии към своята леля Патриция, която често посещава психиатрията.
Ослепителната леля Патриция (Луиза Раниери) е първият персонаж, който срещаме във филма. Тя стои на опашка на автобусна спирка в бяла, прозрачна рокля, в която виждаме добре прозиращите пищни гърди.
Мъж в лимузина я спира, твърдейки, че е Свети Дженаро, покровителят на Неапол. Той ѝ казва, че може да ѝ помогне да зачене, нещо, за което тя мечтае.
Следващата сцена е фантастична и странна, заредена с мистерия, религиозен фолклор, със южняшка сексуалност.
Когато Патриция се връща у дома обаче, нейният ядосан съпруг (Масимилиано Гало) смята, че тя му изневерява, нарича я проститутка и я гони, за да я бие. На помощ се явяват Фабието, майка му Мария (Тереза Сапонджело) и баща му Саверио (Тони Сервило).
Патриция се оказва една от онези италиански жени, пристрастени към голите слънчевите бани и безгрижието, а Фабието я обожава.
Той също така има брат, амбициозният актьор Марчино (Марлон Жубер) и сестра тийнейджърка, която никога не виждаме до самия край, защото прекарва цялото си време в банята.
Сорентино измерва спомените си в сцени, които на моменти са толкова магически и причудливи, че свидетелстват, че са създадени с безгранична обич, в която режисьорът е напълно отдаден.
Поредиците с южняци, млади и стари, наслаждаващи се на къпане в морето, на големите вечери на открито с прясна, току-що приготвена храна, където местните ексцентрици разкриват своите умения, са направени едновременно шеговито и любовно.
Фабието, алтер-егото на Сорентино е объркано дете в огромна фамилия.
Освен семейството, Диего Марадона е другата отправна точка във филма.
Сред всички събития в Неапол през 1980-те, едно се откроява най-много за Фабието: пристигането на великия футболен майстор Диего Марадона, за да играе за отбора на Неапол.
Слуховете, които се разпространяват за подписването на Диего Марадона с отбора на Наполи, предизвикват бурно вълнение из нагорещените неаполитански улици с отворени прозорци, през които се чуват страстни запалянковци, викащи на италиански.
И Марадона е този, който неволно спасява Фабието от семейна трагедия, заради която остава сирак. Фабието моли да си остане в Неапол и да пропусне почивка с родителите, за да може да види как играе Марадона.
Фразата "Божията ръка" е взета от реалния живот на Марадона. По време на Световното първенство в Мексико през 1986 г. той вкара два победни гола за Аржентина срещу Англия. Вторият гол, според историята на футбола е смятан за вечен шедьовър.
Но при първия повторенията разкриват, че ръката на Марадона е фаулирала топката.
Когато е попитан след това от пресата за случилото се, Марадона отговоря:
"Малко с глава, малко с Божията ръка"
Във втората половина тонът на филма се измества и става по-интроспективен и сдържан. Изглежда малко по-мрачен. Но тогава сценарият и героите придобиват повече дълбочина. Сцените в първата част разбира се са важни, необходими и забавни, но сякаш във втората половина започваме да разбираме Фабието като личност, а не просто като пасивен наблюдател.
Във филма има много запомнящи се герои. Например баронесата, която живее в апартамента на горния етаж и винаги подчертава, че социалното ѝ положение е много по-високо от това на семейство Шиза. В края на филма тя отнема девствеността на Фабието, за да му помогне, доста мил и окуражителен жест, който е едновременно щедър, но малко страховит.
Други герои също правят силно впечатление, като "най-злата жена в Неапол" - сеньора Джентиле (Дора Романо), роднина на Шиза с наднормено тегло, която се появява на семейно събиране с бъдещия си съпруг, който е загубил гласа си и говори чрез апарат с машинен глас.
На Фабието му се случват много неща и повечето от тях са очаквани и наистина банални за филм, в който фокус е порастването. Фабието си намира нов приятел контрабандист, губи девствеността си... До голяма степен преживяванията му са конвенционални, но Сорентино на практика отказва да ги третира като обикновени събития на обикновени хора от живота на едно подрастващо дете.
Композициите му са пищни, чувствени и чудати и заради майсторската работа на неаполитанската операторка Дария Д"Антонио.
И ако трябва да завършим отново през думите на Фелини за киното като отвличане на вниманието от ужасната реалност, то не бих казала, че този филм го прави. Това е филм за истинския живот, който сам създава филми.