ТЕАТЪР В КИНОТО
Педро Алмодовар за женското отмъщение и призраците на старото кино
Най-новият филм на Алмодовар "Човешкият глас" е 30-минутен филм, базиран на едноименната пиеса на Жан Кокто
Автор: / 5613 Прочита 11 Коментара
3 септември, 2020 г. - Педро Алмодовар и Тилда Суинтън на премиерата на филма "Човешкият глас" на 77-ото издание на кинофестивала във Венеция. (Снимка: Getty Images)
"Съвременната жена е толкова умна, колкото са и мъжете. Жената при Кокто се чувства много по-зле отколкото своя любовник. В моята адаптация, въпреки че мъжът е въображаем, от репликите на героинята можем да предположим, че тя е по-умна от него" споделя в интервю за Lenta.ru испанският режисьор.
- Може би едно от най-великите решения във Вашия нов филм е да превърнете апартамента на героинята в своеобразна театрална сцена, декори, които показвате в средата на едно киностудио. Струваше ми се, че това е чудесен начин да покажа перформативния характер на човешките чувства, любовта, която винаги подсъзнателно търси сцената и публиката.
- За мен идеята беше малко по-различна. Представих си жена - приблизително същата жена като в "Жени на ръба на нервна криза", която се е облегнала на парапета на балкона си. И ако в онзи мой филм тя вижда пейзажа на нощен Мадрид, то тук срещу нея просто има празна стена. И още от самото начало идеята ми беше да играя с тези две пространства - апартамента и обкръжаващото я киностудио. Това подпомогна персонажа ми.
Исках да покажа жена, която е сама, в тъмнината, на ръба на бездната.
Веднага разбрах, че действието ще се разиграва в красив, добре обзаведен апартамент, разположен вътре в самото студио. Още в самото начало усетих, че е необходимо да преминем тези граници, да пренесем филма в самото филмово студио. Важно беше акцентът да се премести от театралния към кинематографичния език.
Ако самият филм е екранна версия на театрален монолог, то именно това, което е отвъд декорите, го връща отново в света на киното.
На първо място "Човешкият глас" е наративен експеримент и затова е заснет в късометражна форма. За мен късометражният филм е синоним на експеримент, пълна творческа свобода. В пълнометражен не бих си позволил да построя филма по този начин.
Кадър от филма "Човешкият глас" на Педро Алмодовар
- Вие самият също внасяте допълнително действие в текста на Кокто: героинята на Тилда Суинтън си купува брадва, след това реже вещите на любимия си и така нататък: чупи чинии, играе с куче... Беше ли необходимо това, за да се избяга от театралността в оригинала?
- Да, наистина е така. Но има и още нещо, което е важно. Когато препрочетох пиесата на Кокто и гледах отново адаптацията, филма "Любов" на Роберто Роселини с Ана Маняни в главната роля, осъзнах, че сега ги виждам по съвсем различен начин, възприемам ги другояче, не както преди тридесет години, когато за пръв път ми направиха впечатление...
Сега бях шокиран от пасивността на героинята, подчинението ѝ на страданието, зависимостта ѝ от нейния любовник, който я е изоставил.
Аз, напротив, исках да покажа една съвременна жена. И макар да изглежда абстрактен късометражен филм, това преди всичко е история за една съвременна жена. Поради тази причина пренаписах текста на Кокто и вкарах действие в него - в моя филм монологът е на жена, която е изтощена от страстта си, благодарение на действието това изтощение се превръща в акт на отмъщение. Тя преодолява тъгата и собствената си гибел и на финала отваря вратата за нов живот.
Кадър от филма "Човешкият глас" на Педро Алмодовар
- Това поражда въпроса каква е съвременната жена?
- Съвременната жена е толкова умна, колкото са и мъжете. Жената при Кокто се чувства много по-зле от своя любовник. В моята адаптация, въпреки че мъжът е въображаем, от репликите на героинята можем да предположим, че тя е по-умна от него.
Второто много важно нещо: тя е лишена от комплекса си за вина, него го няма. Тя приема настоящата ситуация, спомня си, че двамата са установили правилата на играта в отношенията си. Ако при Кокто тя непрекъснато изпитва чувство за вина - героинята през цялото време казва: "Съжалявам...виновна съм...", то тук тя няма подобни реплики, защото мъжът и жената водят диалога наравно. Съвременната жена просто не би се съгласила на по-малко от това.
-Говорейки за идеалната съвременна жена... Какво допринесе Тилда Суинтън с ролята си в "Човешкият глас"?
- Тилда преди всичко е много отличителна. Това е жена с абсолютно неподражаем външен вид. Освен това тя е безкрайно умна. Това, което ѝ казвах по време на снимките, тя го размишляваше на глас и го обсъждаше с мен. Какво допринесе тя? На първо място даде изключителния си актьорски талант. Ум. Очарование, което може да орнаментира всеки костюм. Екстравагантност. И най-важното - сляпата си вяра в мен като режисьор. Заради факта, че от самото начало тя беше напълно уверена в мен, още по време на самите репетиции, когато все още четяхме текста, между нас възникна невероятна химия.
Кадър от филма "Човешкият глас" на Педро Алмодовар
- Ако се опитате да определите кино жанра на "Човешкият глас", тогава това ще бъде ghost story, история за призрак - призрак на мъж, който присъства невидимо в кино пространството. Представяли ли сте си го този човек?
- Да. Когато подготвях текста за героинята на Суинтън, за да бъде по-правдив, написах не само нейните редове, но и всички редове на мъжа, с когото тя разговаря по телефона. Изпратих ги на Тилда, тя ги взе предвид и по време на снимките дори ѝ хвърлих някои от тези въображаеми реплики. Но не сме съставяли останалата част от психологическия портрет на този човек и не сме си поставяли задача да дадем плът на този призрак. Всъщност Вие много точно казахте за ghost story-то като жанр на "Човешкият глас".
В крайна сметка този разговор по телефона наистина изглежда като разговор с призрак, дори въображаем, измислен разговор. Нещо повече, Тилда в кадъра носи AirPods, които само засилват това усещане. Може би няма никой от отсрещната страна? Може би този адресат не съществува? Когато виждам хора на улицата да си говорят с hands free ръце по телефона, понякога обичам да си ги представям като луди, които си говорят сами.
Педро Алмодовар (Снимка: Getty Images)
- Другият призрак в "Човешкият глас" е трупът на старото кино и старата култура с техните архаични ценности, които прекрасно погребвате, променяйки финала. Не е ли така?
- Защо не? Всъщност, оказва се, че моята героиня живее там, където снимат филми - в апартамент, буквално стоящ в средата на студиото за филми. Следователно, може би, самата тя може да бъде призракът на киното, живееща между тези четири стени. За мен беше наистина важно, че снимахме в студио, в което преди това са заснети много различни филми. Духът на тези филми вероятно витае и в "Човешкият глас".
- Давате шанс заосвобождение на героинята Ви на финала. Работата по него вид творчески експеримент ли беше, както споменахте - своеобразен акт на освобождение, авторско прераждане на самия Вас.
- Разбира се, в "Човешкият глас" има известен автобиографичен импулс - но не пряк, а скрит.
На първо място, за мен този филм е опит за повторна среща с младостта ми, връщане към себе си през 60-те години, когато снимах късометражни филми с 8-милиметрова камера. Работата върху този къс формат всъщност върна усещането ми за онази младежка свобода, която имах преди половин век - тогава дори нямаше от какво да живея.
Но проблемът не е, че снимайки пълнометражни филми днес, по някакъв начин съм ограничен от цензура или продуценти. В късия филм обаче мога да си позволя каквото поискам. Например, имах лична необходимост да променя края по мой си начин в сравнение с текста на Кокто и адаптацията на Роселини - аз трябваше да прекъсна връзките с този сюжет.
Ние сме автори, в известна степен, богове. И можем да дадем свобода на героя. Вътрешно се слях с героинята от "Човешкият глас" и изпитах нужда на финала вратата пред нея да се отвори.
Автор: Денис Рузаев; Lenta.ru; превод: Юлия Владимирова
"Човешкият глас" може да бъде гледан от българската публика в рамките на Киномания между 8 и 22 април 2021 година.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}