ТЕАТЪР В КИНОТО
Педро Алмодовар за женското отмъщение и призраците на старото кино
Най-новият филм на Алмодовар "Човешкият глас" е 30-минутен филм, базиран на едноименната пиеса на Жан Кокто
Автор: 5865 Прочита 11 Коментара
/
"Съвременната жена е толкова умна, колкото са и мъжете. Жената при Кокто се чувства много по-зле отколкото своя любовник. В моята адаптация, въпреки че мъжът е въображаем, от репликите на героинята можем да предположим, че тя е по-умна от него" споделя в интервю за Lenta.ru испанският режисьор.
- Може би едно от най-великите решения във Вашия нов филм е да превърнете апартамента на героинята в своеобразна театрална сцена, декори, които показвате в средата на едно киностудио. Струваше ми се, че това е чудесен начин да покажа перформативния характер на човешките чувства, любовта, която винаги подсъзнателно търси сцената и публиката.
- За мен идеята беше малко по-различна. Представих си жена - приблизително същата жена като в "Жени на ръба на нервна криза", която се е облегнала на парапета на балкона си. И ако в онзи мой филм тя вижда пейзажа на нощен Мадрид, то тук срещу нея просто има празна стена. И още от самото начало идеята ми беше да играя с тези две пространства - апартамента и обкръжаващото я киностудио. Това подпомогна персонажа ми.
Исках да покажа жена, която е сама, в тъмнината, на ръба на бездната.
Веднага разбрах, че действието ще се разиграва в красив, добре обзаведен апартамент, разположен вътре в самото студио. Още в самото начало усетих, че е необходимо да преминем тези граници, да пренесем филма в самото филмово студио. Важно беше акцентът да се премести от театралния към кинематографичния език.
Ако самият филм е екранна версия на театрален монолог, то именно това, което е отвъд декорите, го връща отново в света на киното.
На първо място "Човешкият глас" е наративен експеримент и затова е заснет в късометражна форма. За мен късометражният филм е синоним на експеримент, пълна творческа свобода. В пълнометражен не бих си позволил да построя филма по този начин.
Кадър от филма "Човешкият глас" на Педро Алмодовар
- Вие самият също внасяте допълнително действие в текста на Кокто: героинята на Тилда Суинтън си купува брадва, след това реже вещите на любимия си и така нататък: чупи чинии, играе с куче... Беше ли необходимо това, за да се избяга от театралността в оригинала?
- Да, наистина е така. Но има и още нещо, което е важно. Когато препрочетох пиесата на Кокто и гледах отново адаптацията, филма "Любов" на Роберто Роселини с Ана Маняни в главната роля, осъзнах, че сега ги виждам по съвсем различен начин, възприемам ги другояче, не както преди тридесет години, когато за пръв път ми направиха впечатление...
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Сега бях шокиран от пасивността на героинята, подчинението ѝ на страданието, зависимостта ѝ от нейния любовник, който я е изоставил.
Аз, напротив, исках да покажа една съвременна жена. И макар да изглежда абстрактен късометражен филм, това преди всичко е история за една съвременна жена. Поради тази причина пренаписах текста на Кокто и вкарах действие в него - в моя филм монологът е на жена, която е изтощена от страстта си, благодарение на действието това изтощение се превръща в акт на отмъщение. Тя преодолява тъгата и собствената си гибел и на финала отваря вратата за нов живот.
Кадър от филма "Човешкият глас" на Педро Алмодовар
- Това поражда въпроса каква е съвременната жена?
- Съвременната жена е толкова умна, колкото са и мъжете. Жената при Кокто се чувства много по-зле от своя любовник. В моята адаптация, въпреки че мъжът е въображаем, от репликите на героинята можем да предположим, че тя е по-умна от него.
Второто много важно нещо: тя е лишена от комплекса си за вина, него го няма. Тя приема настоящата ситуация, спомня си, че двамата са установили правилата на играта в отношенията си. Ако при Кокто тя непрекъснато изпитва чувство за вина - героинята през цялото време казва: "Съжалявам...виновна съм...", то тук тя няма подобни реплики, защото мъжът и жената водят диалога наравно. Съвременната жена просто не би се съгласила на по-малко от това.
-Говорейки за идеалната съвременна жена... Какво допринесе Тилда Суинтън с ролята си в "Човешкият глас"?
- Тилда преди всичко е много отличителна. Това е жена с абсолютно неподражаем външен вид. Освен това тя е безкрайно умна. Това, което ѝ казвах по време на снимките, тя го размишляваше на глас и го обсъждаше с мен. Какво допринесе тя? На първо място даде изключителния си актьорски талант. Ум. Очарование, което може да орнаментира всеки костюм. Екстравагантност. И най-важното - сляпата си вяра в мен като режисьор. Заради факта, че от самото начало тя беше напълно уверена в мен, още по време на самите репетиции, когато все още четяхме текста, между нас възникна невероятна химия.
Кадър от филма "Човешкият глас" на Педро Алмодовар
- Ако се опитате да определите кино жанра на "Човешкият глас", тогава това ще бъде ghost story, история за призрак - призрак на мъж, който присъства невидимо в кино пространството. Представяли ли сте си го този човек?
- Да. Когато подготвях текста за героинята на Суинтън, за да бъде по-правдив, написах не само нейните редове, но и всички редове на мъжа, с когото тя разговаря по телефона. Изпратих ги на Тилда, тя ги взе предвид и по време на снимките дори ѝ хвърлих някои от тези въображаеми реплики. Но не сме съставяли останалата част от психологическия портрет на този човек и не сме си поставяли задача да дадем плът на този призрак. Всъщност Вие много точно казахте за ghost story-то като жанр на "Човешкият глас".
В крайна сметка този разговор по телефона наистина изглежда като разговор с призрак, дори въображаем, измислен разговор. Нещо повече, Тилда в кадъра носи AirPods, които само засилват това усещане. Може би няма никой от отсрещната страна? Може би този адресат не съществува? Когато виждам хора на улицата да си говорят с hands free ръце по телефона, понякога обичам да си ги представям като луди, които си говорят сами.
Педро Алмодовар (Снимка: Getty Images)
- Другият призрак в "Човешкият глас" е трупът на старото кино и старата култура с техните архаични ценности, които прекрасно погребвате, променяйки финала. Не е ли така?
- Защо не? Всъщност, оказва се, че моята героиня живее там, където снимат филми - в апартамент, буквално стоящ в средата на студиото за филми. Следователно, може би, самата тя може да бъде призракът на киното, живееща между тези четири стени. За мен беше наистина важно, че снимахме в студио, в което преди това са заснети много различни филми. Духът на тези филми вероятно витае и в "Човешкият глас".
- Давате шанс заосвобождение на героинята Ви на финала. Работата по него вид творчески експеримент ли беше, както споменахте - своеобразен акт на освобождение, авторско прераждане на самия Вас.
- Разбира се, в "Човешкият глас" има известен автобиографичен импулс - но не пряк, а скрит.
На първо място, за мен този филм е опит за повторна среща с младостта ми, връщане към себе си през 60-те години, когато снимах късометражни филми с 8-милиметрова камера. Работата върху този къс формат всъщност върна усещането ми за онази младежка свобода, която имах преди половин век - тогава дори нямаше от какво да живея.
Но проблемът не е, че снимайки пълнометражни филми днес, по някакъв начин съм ограничен от цензура или продуценти. В късия филм обаче мога да си позволя каквото поискам. Например, имах лична необходимост да променя края по мой си начин в сравнение с текста на Кокто и адаптацията на Роселини - аз трябваше да прекъсна връзките с този сюжет.
Ние сме автори, в известна степен, богове. И можем да дадем свобода на героя. Вътрешно се слях с героинята от "Човешкият глас" и изпитах нужда на финала вратата пред нея да се отвори.
Автор: Денис Рузаев; Lenta.ru; превод: Юлия Владимирова
"Човешкият глас" може да бъде гледан от българската публика в рамките на Киномания между 8 и 22 април 2021 година.