Кирил Манолов е едно от блестящите български имена в световния оперен афиш. Най-силното му оръжие на сцената е контрастът между мащабната му фигура и елегантното му пеене, което изобилства от богатство на нюанси и тънки детайли. В живота е директен и без претенции за величие, не обича да парадира с това, което е постигнал. А то никак не е малко, щом самият Рикардо Мути го определя като най-добрия Фалстаф на нашето време. Превъплъщенията му на сцената са винаги вълнуващи, а тайната за това се крие в изключителния респект, с който подхожда към ролите, които изпълнява.

Снимка: Личен архив

Представяме Ви Кирил Манолов ексклузивно пред Dir.bg:

- Как реши да се занимаваш с пеене?
- Винаги съм имал глас, пял съм по някакви детски хорчета, а много по-късно се опитах да кандидатствам Музикална педагогика в Софийския университет. Съдбата си знае работата - там срещнах Павел Герджиков, който ми каза "Моeто момче, ти тука работа нямаш. Да вземеш да ми се обадиш в Консерваторията".Така и стана. И от 1995 година станах студент там.

- А в семейството ти има ли други музиканти?
- Никой, аз съм пръв и последен. Всички други са "нормални хора". Икономисти са майка ми и баща ми, брат ми завърши адвокатура в Единбург. Дядо ми беше доктор, баба ми е завършила география. Хора със сериозни професии. Сега ще ви кажа нещо, без да се притеснявам, аз трябваше да стана доктор, защото това ми е интересно страшно много . И мисля, че щях да бъда много добър лекар, защото имам състрадание към хората. Но, каквото е трябвало...

Баритонът Кирил Манолов в ролята Амонасро в "Аида" от Верди (Снимка: Личен архив)

- Но сега си страхотен оперен певец.
- Е, не знам доколко страхотен, но съм оперен певец.

- Добре , но кога разбра, че наистина ставаш певец?
- Когато почнаха да ми плащат добре за тази работа и да ме канят в различни театри... Шегувам се, разбира се, да се лишавам от купони и забавления в името на пеенето.

- Кога изгради връзката с гласа си, защото певецът се идентифицира с него?

- Аз много често се шегувам с жена ми, че много бързо ще забравя, че съм оперен певец, ако спра да пея. В рамките на три месеца съм приключил с пеенето. Защото човек губи техниката, това е мускул, който ти, ако не го използваш, той спира да ти се подчинява. Също като при спортистите - не тичаш ли всеки ден, нищо не става. А връзката с гласа вече е друга, тя е малко на по-друго ниво, на чисто психологическо - аз знам, че това е нещо, което ме отличава от другите. Това е нещо, което ми дава една независимост, една сигурност, едно представяне пред другите. Гласът ми е много ценно нещо, ние сме си много на "ти" с него и много си се глезим.

- Как го глезиш?
- Глезя го с всичко, каквото иска. Почивам си, пия хубави питиета, ям хубава храна.

- Мълчиш ли?
- Мълча, да. Сънят за мен е най-важното нещо. Има хора, които не могат да спят преди да пеят, пречи им, когато спят. Аз, ако преди спектакъл не спя поне час, чувствам много зле. Единственото нещо, което ме спасява, е сънят и мълчанието.

- Какво най-много те изнервя в работата ти?
- В последно време ме изнервя ужасно много непрофесионализма, който за съжаление го забелязвам масово. Слава Богу, виждам места в България, в които започват да се случват много хубави неща, но има и места, където са много зле нещата. Адски много се дразня на неподготвеността на хората, че не обръщат внимание на това, което правят. Аз разбирам много хубаво, че всичко опира в един момент до финанси и че сигурно, ако на тези хора им плащаха по-добре, отколкото им плащат, те щяха да са по-заинтересовани да работят повече, мотивацията им определено щеше да е друга. Но пък мисля, че когато се занимаваш с класическа музика и опера, би трябвало поне малко да се стараеш да бъдеш на добро някакво ниво заради самия себе си. Учудва ме много факта, че започвайки нов проект в някой театър, заварвам в залата за репетиции хора, на които им е все едно дали ядат салата и пият ракия или правят опера. Това нещо е ужасно и със сигурност не е изкуство, а нещо друго!

- Ти можеш да направиш сравнението между тук и навън, какво е то?
- Хората ще кажат "Разликата е тази, че те имат много повече средства, отколкото ние тук". Това е вярно, защото, имайки някакви средства повече, ти можеш да си избираш по-добри певци, режисьори и диригенти. Но не мога да кажа, че и в чужбина навсякъде е добре. Разбира се, в големите театри все още има респект и отношение към певеца, има високи критерии към постановките, но има и много посредствени неща, които не ми харесват.

- Добре, тогава къде е удовлетворението?
- Да изляза и да пея по начина, по който аз искам. Като свърши спектакълът да си кажа "Добре, стана, 95% от нещата, които исках да направя - станаха". Ето това е нещото, което мен ме топли, нещото, заради което пея. Стремежът ми е да извлека максимума от гласа си по време на спектакъла, интерпретирайки и изграждайки драматургичния образ. Защото операта е музикален театър. Ние не само пеем, ние правим театър с гласа си.

- Да поговорим тогава за сцената навън. Кой е театърът, в който обичаш да пееш?
- Винаги ще се радвам да се завърна на сцените на театри като Щатсопер Берлин, Хамбург, Щутгарт, да се върна в Севиля, в Рим, Парма, Равена. На тези сцени съм преживял големи певчески триумфи, а и съм изпитал върховно удовлетворение, защото хората са ме оценили високо, канейки ме отново за нов проект. Това е много важно нещо. И е най-добрата критика и най-обективната оценка за теб самия.

- Кои са хората, които са те научили на важните неща в това изкуство?
- Моят професор по пеене в Консерваторията Илка Попова, която ми даде свободата да търся себе си в пеенето си, без да ми пречи, насочвайки ме много внимателно по правилния път. Имаше много преподаватели, които пречеха и забраняваха на учениците да ходят на друго място. Мен никога никой не ме е спирал за каквото и да е, напротив, помагано ми е с всичко. Павел Герджиков, разбира се, моят професор, моят ментор, човекът, който ми е дал първите крачки на професионалната сцена, научил ме е на дисциплина в работата и на професионализъм. А мисля, че е научил и помогнал не само на мен, а на една плеяда оперни певци от моето, от предишното и от поколението след нас. Имал съм и много други важни срещи в живота ми с хора, които по един или друг начин са добавили "зрънце" към изграждането ми не само като певец, но най-вече като човек. Ще спомена Юлия Винер и Никола Гюзелев, а много важна следа у мен остави и проф. Оливера Миакович във Виена, при която пеенето ми изведнъж се "отпуши" И разбира се, не на последно място, моята пианистката Вяра Шуперлиева, която страшно много ми е помогнала през годините, в които работехме заедно. Всеки ден или през ден години наред. Тя е човекът, с когото "намерих" пеенето си. Всъщност "намерих" не е най-точната дума. Човек не се "намира", той се създава. Същото е и с пеенето. Тя беше неотлъчно с мен всеки ден, безкомпромисна и пряма и не ми даваше да изпея нито един грешен тон или тон, който не си е на мястото. Музикантите ще разберат какво имам предвид. Вяра беше човекът, кото ми даде сила и ми върна вярата в мен самия, в гласа ми и в неговите възможности. За мен в процеса на изграждане на един певец съществена роля играе неговият корепетитор. Това е човекът, на когото вярваш и на когото се уповаваш, той е твоето вярно ухо, обективен слушател и най-яростен критик. Процесът е дълъг и по този път мнозина са се отказали "загубени в превода" или заслепени от собствената си представа за величие, пренебрегвайки чисто музикантската страна на нещата. Сам по себе си гласът е стихия, енергия и, ако не си на нивото му, може да те отвее. Но само той като природна даденост не е достатъчен.

- В България като че ли на певците им липсва работата с диригент, а навън ти имаш този шанс.
- Когато излязох от България, първите ми лични ангажименти бяха Хърватия, където работих почти 7 години. И попаднах на една група млади оперни диригенти, които имаха таланта, желанието и доверието на съответните оперни директори и съумяха да създадат прекрасна среда за работа на изключително високо музикално и вокално ниво. Обичаха, ценяха и обгрижваха певците. Всички бяхме млади, талантливи, жадни за роли и сцена. Например в Сплит беше Иван Репушич - голям приятел и велик музикант, който в момента е един от най-големите диригенти в Европа, може би. Ние започнахме заедно. Човек, който обича певеца, обича гласа, обича да ти даде свободата да пееш, но същевременно ти е пълна опора, "диша" с теб, виждаш го да пее с теб, правите изкуство и музика заедно. След Хърватия съм имал страшно много срещи с велики диригенти. Но, за да учиш, да черпиш от тяхното познание е необходимо ти самият да си узрял като музикант, за да ги разбереш.

Ето, че отново имам щастието да работя с маестро Рикардо Мути. Този път "Аида" в Чикаго. Много се вълнувам и съм горд и щастлив, че ще съм част от този голям проект.

Още

Легендарният маестро Рикардо Мути покани двама българи за "Аида" в Чикаго

- Страшно ли е да пееш срещу Рикардо Мути?
- В началото, разбира се, си доста стресиран. След това разбираш, че с гений се работи лесно. Но първия ден, в който започнахме да работим заедно, щях да получа удар. Той е от диригентите-диктатори. Аз отидох вече с 10 предишни продукции на "Фалстаф" при него. Всяка продукция отнема по около 2 месеца репетиции и средно по 5-10 спектакъла. Но след първата репетиция мислех, че никога през живота си не съм пял тази роля. Той ме направи "на нищо", унищожи ме, срути ме, размаза ме. Всички колеги мислеха, че няма да се върна. След тази репетиция се прибрах, цяла нощ не спах и на другата сутрин отидох и направих без една грешка всичко, което Мути искаше и той каза "Ние ще се намерим с тебе". След премиерата написа в клавира ми "На най-добрия Фалстаф в света с пожелания за една блестяща кариера". Много се харесахме с него, той оцени това, че аз обичам да работя, да чопля малки работи, обичам да изпипвам нещата докрай. Предполагам, че хареса и как пея. Казват, че той не обича големи гласове, това не е вярно, обича, но тези големи гласове трябва да пеят, да не викат. И с други диригенти също съм работил добре. С Марк Пюле, който беше главен диригент във Висбаден, и с Карло Рици, с маестро Приер Джорджо Моранди, Иван Чампа и много, много други.

Кирил Манолов и Рикардо Мути - след Фалстаф (Снимка: Личен архив)

- Имаш страхотни приятелства с колеги, как го постигаш?
- Едно време когато започвах да пея в едно интервю бях казал, че искам да приличам на Камен Чанев. Защото никога не съм чул някой да каже една лоша дума за Камен Чанев. Камен ми е като брат. Аз съм по-близък с него, отколкото с някои мои роднини, а най-важното е, че ние взаимно го имаме това чувство. Винаги, когато ми е тъпо мога да му се обадя и тъпото да ми мине. А иначе човекът, на когото се възхищавам, от дъното на душата си - това е Владимир Стоянов. Влади е всичко, което трябва да е един голям артист. Прекрасен е. Той го прави това нещо от 25 години, на най-високо ниво, по най-големите театри на света, което значи страшно много.

- А какво, според теб, не разбират младите хора, които искат да се занимават с опера?

- Те не разбират, че нашата работа е страст и огромен, ежедневен робски труд. Пълно себеотдаване на музиката и гласа. Но тази страст трябва да се култивира - ти трябва да се интересуваш, да слушаш, да поемаш информация, да мислиш, да говориш.

Ние едно време в Академията говорехме само за пеенето. И слушахме, и се чудехме как става тази работа. Сега разбирам от мои колеги, че казват на студентите "Чуйте този запис на Гяуров". А те питат кой е Гяуров. Тъжно, нали? Разбираш ли? Не може да бъде това нещо!

- Приемаш ли всички роли, които ти се предлагат?
- Не, отказвал съм страшно много рали и продължавам да отказвам. Вагнер, категорично. Отказвал съм страхотни оферти за Вагнер в Германия. Отказвал съм проект за 25 спектакъла на "Летящия холандец". Казах "Не" и те щяха да паднат и ми казаха, че съм луд. "Летящият холандец" почнах да го уча, разчетох го. И тръгнах да го изпея един ден от начало до край. И като го изпях, после пет дена нямах глас. Затворих нотите и казах "Вземете си ги, благодаря много!" По ирония на съдбата, следващия сезон бях в същия театър за "Фалстаф", а момчето, изпяло "Летящият холандец" беше приключило с пеенето, а беше отличен баритон, прекрасен.

- Освен Вагнер какво друго си отказвал?

- Засега нямам намерение да пея "Тоска". Поне не скоро. Ако ми предложат някъде наистина хубав проект на "Отело" с достатъчно репетиции, с добър диригент, може би ще приема. Миналата година дебютирах в "Риголето". Винаги съм имал огромен респект към ролите, които подхващам да правя, особено към тези най-тежките, коронните баритонови роли, безумен респект имам към тях.

- А какво би искал да ти предложат да дебютираш?

- Бих искал да ми предложат "Макбет". Бих искал да ми предложат "Двамата фоскари" страшно много. Бих пял "Атила" с голямо удоволствие. Но "Макбет" наистина, търся да го направя.

Имам много интересна история, аз щях да пея Макбет 2012 година в един проект в Италия. Те правеха "Отело", "Макбет" и "Фалстаф" заедно. Отидох, направих прослушване и ме взеха за "Макбет" веднага. Почнах да репетирам, но се оказа, че колегата, който трябваше да пее Фалстаф трябваше да замине за Метрополитън и те останаха без Фалстаф. И ме питаха мога ли да направя и Макбет и Фалстаф. Казах "Ще пробвам". Опитах една седмица, но видях, че няма да стане и ги помолих да изберат кое да направя. Те казаха "Ще направиш Фалстаф, защото много по-лесно ще намерим Макбет".

В ролята на Фалстаф (Снимка: Личен архив)

- Коя е партията, която винаги си готов да изпееш?

- Фалстаф, разбира се. Фалстаф е ролята, която ме "извади" мене на пазара. "Фалстаф" е опера от много високо ниво. Тя не е за всеки тази опера, до нея се стига, от нея не можеш да почнеш. Стига се до нея и то не само публиката, всички стигат до нея - диригентите стигат до нея, режисьорите стигат до нея, бих казал, че и публиката стига до нея. Трудна е и за изпяване, и за дирижиране, и за разбиране от публиката. Това е комедия, но да се прави комедия е най-трудно. Истината се казва през смях. Отвъд първичния смях се намира истинската драма. Фалстаф е последната опера на Верди - еманацията на неговия гений.

А тъй като аз винаги съм вървял едричък, всички ми казваха "Ти какъв Фалстаф ще направиш!" И един ден си казах "Я да го видя този Фалстаф". Намерих един запис на видеокасета на Караян от Заблцбург с Джузепе Тадей, Райна Кабаиванска, Роландо Панерай - жесток състав. И някак си аз се захласнах по тази опера. На мен ми доставя безумно удоволствие, тя е много смешна, има много хубав малък детайл. Лошото е, че на нашата публика не й е интересна, защото "Фалстаф" трябва да се гледа от италианци, никой друг не може да я разбере напълно. Тя изисква голяма езикова и музикална подготовка. Езикът, думите, историята са много важни в тази опера. Музиката не я спасява, трябва да разбираш хубаво текста. В други оперни заглавия дори изпълнена лошо, изпята от не толкова добри певци, музиката сама по себе си е толкова гениална и самодостатъчна, че разтърсва публиката. Но с "Фалстаф" не е така. Пасна ми тази партия. Харесахме се, почнах да си правя кефа. Тя е ужасно трудна - безкрайно пеене, много текст, тежка драматургия. Но като си я вкараш в гърлото...

В коронната му роля на Фалстаф (Снимка: Личен архив)

- Правим това интервю, защото ти предстои да пееш "Трубадур" на стадиона в Стара Загора.

- Към Стара Загора имам голям сантимент. Там съм дебютирал в "Трубадур". Това беше първата ми вердиева роля. Това ще бъде едно завръщане. Много се вълнувам и ми е много приятно да съм отново в Стара Загора и то точно с това заглавие.

Още

"Трубадур" с Кирил Манолов и Зоран Тодорович на стадион "Берое"

Граф ди Луна е една моя любима роля, която много пеех едно време. Последните пъти, в които съм пял "Трубадур" бяха в Кьолн, след това в Есен, а и в София в началото на годината. Трудна роля е Граф ди Луна и е адски трудна роля, ако можеш да го изпееш, както трябва, това е страхотна партия. Огромно, дълго легато, красиви фрази, височини. Ако знаеш да пееш, баритонът има огромен успех с тази роля. Много ще се радвам да изпея граф ди Луна в Стара Загора. Надявам се да има многобройна публика и да се получи един голям празник на музиката.

Интервю на Миглена Стойчева

Още

Юлиан Константинов: Най-големите гласове на XX век са българи – Гена Димитрова и Николай Гяуров

Още

Калуди Калудов: Не знам с какво заслужих това щастие, но явно Бог много ме обича