КОМЕДИЯ ОТ ГРЕШКИ

Две актриси и един режисьор разкриват "Мечтата на идиотката"

Стефка Янорова, Василена Винченцо и Явор Намлиев представят "Мечтата на идиотката" от Анатолий Дяченко на сцената на театър "Българска армия"

Автор: Даниел Димитров, БТА / 22 май 2022 / 17:33 867 Прочита 0 Коментара

Стефка Янорова и Василена Винченцо в спектакъла "Мечтата на идиотката", постановка на Валентин Танев (Снимка: Театър "Българска армия")

Постановката е на Валентин Танев, преводът е на Светлана Панчева. Сценографията и костюмите са на Нина Пашова, а музикална среда - на Михаил Шишков-син.

Резултатът е една истинска екшън комедия от грешки, абсурди, противоречия, страстни чувства и смях, който доста често те хваща за гърлото. "Страхът да не останеш сам е движеща сила, която ни кара да бъдем обичащи и да мразим едновременно", казва пред БТА режисьорът.

"Пригответе се за куп абсурдни ситуации, с които ще ви провокира тази пиеса. Пригответе се да проследите най-неочаквани обрати и още по-неочакван финал. Пригответе се да преминете през всички фази на изненадата: учудване, почуда, озадачение, недоумение, смут, изумление и в крайна сметка омиротворение и успокоение", казват от театъра.

По думите им по пътя на всички тези крайни емоционални състояния зрителите ще бъдат поведени от една интелигентна съвременна любяща жена, в изпълнение на Стефка Янорова. Ще надникнат в най-интимните, скрити кътчета на душата на нейната героиня, ще преминат през лабиринта от бушуващи страсти и съмнения, женска лукавост и яростна стръв за отмъщение, за да достигнете до простата формула на щастието, което тази жена не без известна доза самоирония ще нарече "Мечтата на идиотката".

Когато сте готови за всичко това, лесно ще преодолеете затруднението и притеснението, породено от острите ѝ сблъсъци със съперницата й в любовта, в изпълнение на Василена Винченцо и с любопитство ще последвате нескончаемите лъкатушения във взаимоотношенията на Тя и Тя, допълват от трупата.

"Ситуацията е такава, че много мъже и жени биха могли да се припознаят в нашите образи", допълва Василена Винченцо. "Животът е такъв, какъвто е, и от нас зависи как искаме да го живеем и как си го програмираме", обобщава Стефка Янорова.

Стефка Янорова, Василена Винченцо и Валентин Танев разказват пред БТА за "черно-бялата" страна на представлението, за оцеляването, самотата и страха, за мъжката и женската перцепция на представлението, за близостта на образите и за спасението, което всеки би могъл да намери...

- Героините са облечени в черно и бяло. Толкова прости и черно-бели ли са отношенията между две "идиотки"?

Валентин Танев: Те са в черно и бяло, защото са черният и белият клоун. Да, в живота съществува и черният, и белият клоун, но нещата никога не са черно-бели, естествено. Те носят в себе си и страховете на всички ни, и фантазиите ни...

Страхът да не останеш сам е движеща сила, която ни кара да бъдем обичащи и да мразим едновременно с това, да бъдем много искрени, но и да лъжем. Всичко това се съдържа у нас. И, за да се спасим, ние се проявяваме в различни светлини, в различните ситуации. Понякога можеш да бъдеш мил, понякога си груб, и това всичко - за да спасиш себе си, да оцелееш...

- Спектакълът дава ли варианти за оцеляване или е просто един урок?

- Валентин Танев: Всеки сам за себе си търси вариант за спасение. Много неща могат да бъдат варианти за спасение. Може да са най-простички работи, а може да се окаже и изключително трудно. Но през целия си живот ние, по някакъв начин, във взаимоотношенията си набиваме във фантазията си всякакви ситуации, свързани с другия. И тези неща ни карат да не спим през нощта, да подозираме, да се залъгваме...

Никой не може да ти даде вариант... Няма рецепта... Всеки сам я търси. Всеки сам или я намира, или не. Тогава изходите са различни.

- Случайно ли попаднахте на този текст и на този автор? Ваш ли беше изборът на пиесата?

Валентин Танев: Да, изборът беше мой. Случайно попаднах на текста. Но видях в него зърно, което ме вълнува. Никога не правя неща, които не ме вълнуват. Затова поисках да го направя. И, за щастие, театърът на Армията откликна. И аз много им благодаря, защото това стана в изключително труден за мен момент.

И, като говорим за спасението, това за мен беше една малка спасителна сламка, с която се хванах...

- На какво биха се забавлявали мъжете?

Стефка Янорова: Мисля, че много ще се забавляват на това, че две жени се съревновават за един мъж. Това ще погали мъжкото им его. И се надявам да си дадат сметка как се отнасят към половинките си.

- А на какво не бива да се смеят жените, гледайки ви?

Стефка Янорова: Не мисля, че не бива да се смеят. По-скоро, ще се радвам да се смеят. И, смеейки се, да си дават сметка кои са им важните неща в живота.

Защото ние пропиляваме доста време и енергия в дреболии, и някак си пропускане важните неща.

Василена Винченцо: Ситуацията е такава, че много мъже и жени биха могли да се припознаят в нашите образи.

Едва ли на всеки му се случва да срещне третия човек. И там да има диалог, и той да узнае нещо за себе си през него. Но въпреки всичко, през съня, през мечтата, всичко това го има на някакво друго ниво, в някаква друга екстатика...

- Имахте ли подготовка за тази толкова динамична пиеса, която си е чист комедиен екшън?

Стефка Янорова: Всичко е въпрос на актьорска хигиена. За да излезеш на сцената, трябва да си в добра физическа форма. Не сме правили специални упражнения. Вальо ни познава много добре и двете, Аз лично работя с него за трети път.

Абсолютно негова е заслугата да се получи този екшън. Особено с оръжието накрая. Това е изцяло негова авторска работа (Смее се - бел. а.).

Валентин Танев: Аз просто благодаря на актрисите, защото работиха всеотдайно и ми повярваха. Защото не е много лесно да повярваш на някого и да се отдадеш докрай. Едно от големите предимства на театъра е да вълнува, да има контакт с хората, да ги докосва.

Стефка Янорова: Пиесата ни спечели с това, че тъкмо си мислиш, че всичко ти е ясно, и изведнъж нещо се случва, и нещата се обръщат...

- С какво са ви близки образите, които играете?

Стефка Янорова: С това, че аз вече съм в една възраст, в която започвам да си правя равносметки. И ми е много сладко да преоткрия, че жените сме наистина многолики. И мъжете, разбира се, са такива, но на жените им се налага да бъдат много адаптивни. Така, вадим от джобовете различни образи, за да се справим... (Смее се - бел. а.). Това много ме докосва и ме забавлява.

В средата на пиесата има един монолог, че човек наистина не иска да остава сам, че е страшно да останеш сам. А това много ме мотивира. Защото си го мисля и ме е страх от това. Мисля, че това важи за всеки един човек.

Василена Винченцо: Ние двете сме диаметъра на една окръжност - като гърба и лицето на една монета. Аз съдържам нея и тя съдържа мен... Това, което ни среща като героини, е, че има моменти на разбиране на другата.